килера на сина й. Не беше вярно… освен… освен, ако нещо скрито в нея, не го бе направило. Ала това скрито нещо сега го нямаше в мислите й.
Дона погледна в огледалото за обратно виждане, което отразяваше пътя. Беше твърде тъмно, за да го различи, но тя знаеше, че е там, както и че никой няма да мине по него. Когато бяха идвали тук миналия път тримата с ягуара на Вик („тогава кучето беше добро“, нашепваше съзнанието й, „и Тадър го дърпаше и се смееше, помниш ли?“) и прекараха много добре, като се кикотеха през цялото време. Вик й каза, че преди пет години в края на шосе номер три се намирало бунището на Касъл Рок. После в другия край на града заработи новият завод за обработка на отпадъци и днес на четиристотин метра от къщата на Кембър пътят просто свършваше. Там бяха опънали дебела верига, на която висеше табела с надпис: „Влизането забранено! Бунището е закрито.“ Зад Кембърови просто нямаше нищо.
Дона се питаше дали някои младежи няма да минат от тук, търсейки по-усамотено местенце за паркиране, но дори и най-мераклиите не биха дошли да се целуват тук при някогашното градско бунище. Във всеки случай, никой не беше минал още.
Бялата линия на западния хоризонт вече бе избледняла в меко, сребърно сияние… но тя се боеше, че дори то е нереално, защото на нея просто така й се искаше. Нямаше луна.
Макар и да бе трудно за вярване, Дона усети, че й се приспива. Навярно сънят беше и нейното защитно средство. А и какво друго можеше да прави? Кучето все още беше навън (поне тя си мислеше така: бе станало тъмно, но трудно можеше да се каже дали онова нещо там е кучето или само някаква сянка). Акумулаторът имаше нужда от почивка. После можеше пак да опита. Така че, защо да не поспи?
Онзи пакет в пощенската кутия. Пакетът от „Джей Си Уитни“. Дона се поизправи малко на седалката и свъси чело, озадачена. Извърна глава, но оттук предната част на къщата скриваше пощенската кутия. Тя обаче беше видяла пакета, закрепен върху кутията. Защо ли се беше сетила за това? Имаше ли някакво особено значение?
Дона все още държеше в ръце пластмасовата кутия с маслините и парчетата краставички, увити в алуминиево фолио. Вместо да продължи да яде, тя внимателно постави белия пластмасов капак и сложи целия съд обратно в кутията за сандвичи на Тад. Не си позволи да мисли защо постъпва така внимателно с храната. Настани се пак на седалката и напипа лоста, с който се смъкваше облегалката. Искаше й се да поразмисли малко за пакета, закрепен върху кутията… имаше нещо, Дона бе сигурна… но скоро мислите й се насочиха към друга идея, която бе по-близка до ярката действителност. Тя се унесе в дрямка.
Кембърови бяха отишли при свои роднини. Те се намираха в някой град на два или може би три часа път оттук. Навярно Кенибънк. Или Холис… или Огъста. Беше семейно тържество.
Потъващото в дрямка съзнание на Дона видя повече от петдесет човека, събрани на зелена поляна — голяма и красива като тези, които ги показват по телевизионните реклами. По средата имаше яма, в която се печеше месо, а над нея въздухът трептеше от маранята. Около дълга и тясна дървена маса бяха насядали поне петдесет човека, подаващи си чинии с варена царевица и домашно приготвени бобени ястия — грах яхния, боб по войнишки, бакла яхния. Имаше и чинии с печени наденички (коремът на Дона изкъркори при тази гледка). Масата бе покрита с домашна, карирана покривка. Начело на всичко това седеше една прекрасна жена със снежнобяла коса, събрана на тила й в малък кок. Вече напълно потънала в съня си, Дона, без да се изненада, разбра, че тази жена беше майка й.
Кембърови също бяха там, но всъщност, изобщо не бяха те. Джо Кембър изглеждаше като Вик, облечен в чист работен комбинезон, а мисис Кембър носеше нейната зелена рокля от копринено моаре. Момчето им изглеждаше така, както би изглеждал Тад в пети клас…
— Мамо!
Картината се огъва, започна да се пропуква. Дона се опита да я задържи, защото беше спокойна и чудесна картина: прототип на семеен живот, какъвто тя никога не беше имала, нито пък щяха да имат заедно с Вик с тяхното единствено, планирано дете и внимателно програмиран живот. Изведнъж я обхвана тъга — защо никога не беше мислила така преди?
— Мамо!
Картината отново трепна и започна да тъмнее. Някакъв глас отвън пробождаше видението й, както игла можеше да пробие черупката на яйце. Нямаше значение. Кембърови бяха на семейно тържество и по-късно, към десет часа, щяха да си дойдат с колата — щастливи и преяли с печеното. Всичко щеше да е наред. Джо Кембър, с лицето на Вик, щеше да се погрижи за всичко. И всичко пак щеше да е наред. Имаше неща, които бог не би позволил. Би било…
— Мамо!
Дона се изтръгна от дрямката и се изправи. Беше изненадана, че се намира седнала зад волана на „Пинто“-то, вместо в леглото си вкъщи… но това бе само за миг. Прекрасната, вълшебна представа за роднините, събрани на гощавка около дългата трапеза вече започваше да се разсейва и след петнадесет минути тя нямаше да помни, че е сънувала.
— Хъ? Какво?
Изведнъж, като гръм от ясно небе, телефонът в къщата на Кембърови иззвъня. Кучето се изправи на крака — пробягаха сенки, които потъмняха в черните очертания на огромната му и грозна фигура.
— Мамо, ходи ми се по нужда.
При звъна на телефона Куджо нададе грозен рев. Не беше лай, а рев. Внезапно той се спусна към къщата. Удари достатъчно силно задната врата, рамката се разтърси.
— Мамо, ходи ми се…
Кучето се зъбеше и хапеше дървото на вратата. Тя чуваше вледеняващите звуци издавани от зъбите му, които чупеха дъските.
— … пишка ми се.
Телефонът иззвъня шест пъти… осем пъти… десет. После престана.
Дона осъзна, че задържа дъха си, най-сетне изпусна гореща въздишка.
Куджо стоеше при вратата: задните му крака опрени на земята, а предните — върху последното стъпало. Продължаваше глухо да ръмжи — звукът сякаш идваше направо от гърдите му — омразен кошмарен звук. Дона виждаше засъхналата пяна по муцуната и предната част на торса му. После Куджо тръгна обратно към сенките и изчезна в тъмнината. Беше невъзможно да се разбере къде точно бе отишъл. Може би в гаража или някъде отвън до стената.
Тад отчаяно я дърпаше за ръкава.
— Мамо, много ми се пишка!
Дона безпомощно го изгледа.
Брет Кембър бавно затвори телефона.
— Никой не отговоря. Сигурно го няма.
Черити кимна, ала не беше кой знае колко изненадана. Тя се зарадва, когато Джим им предложи да се обадят от кабинета му, който беше на долния етаж, далече от „семейната обител“. Семейната обител беше звукоизолирана. Имаше лавици, целите отрупани с детски игри, широкоекранен телевизор „Панасоник“ с видео и апарат за видеоигри „Атари“, свързан към видеото. А в един от ъглите й се намираше чудесен Джубокс „Уурлицър“, който наистина работеше.
— Навярно е у Гари — добави Брет печално.
— Да, предполагам, че е с Гари — съгласи се майка му, което не бе съвсем същото, като да кажеше, че баща му и Гари бяха заедно в къщата на Гари. Тя бе видяла блуждаещия, разсеян поглед на Джо, когато най-после се бе споразумяла с него — споразумение, което бе довело нея и сина й дотук. Черити се надяваше, че Брет няма да се обажда на телефонни услуги, за да пита за номера на Гари Първиър, защото тя подозираше, че и там няма никой да се обади. Черити бе почти сигурна, че тази нощ двамата вълци- единаци щяха да се разхождат някъде на воля и щяха да вият срещу луната…
— Мислиш ли, че Куджи е добре, мамо?
— Е, не мисля, че баща ти би тръгнал някъде, ако Куджо не беше добре — отвърна майка му и това бе самата истина. Тя наистина мислеше така. — Защо да не оставим всичко за тази вечер и да му се обадиш
