Куджо

утре сутринта? И без друго вече трябва да си лягаш, минава десет. Днес беше доста дълъг ден.

— Не съм уморен.

— Хм, не е много хубаво да се натоварваш с толкова впечатления. Извадила съм ти четката за зъби, а леля ти Холи ти е сложила кърпа и една хавлия. Нали знаеш коя спалня…

— Да, разбира се. И ти ли ще си лягаш, мамо?

— Скоро. Малко ще поседя с Холи. Имаме да си кажем много неща — тя и аз.

— Тя прилича на тебе, знаеш ли? — рече свенливо Брет.

Черити изненадано го погледна.

— Така ли? Ами да, сигурно. Малко прилича.

— А това момченце, Джими. Има страхотно дясно кроше! Ух!

Брет се засмя.

— Заболя ли те стомахът?

— Ами, хич!

Брет внимателно разглеждаше кабинета на Джим, забелязвайки голямата пишеща машина, папките и класьорите, подредени в спретната редица, имената подредени по азбучен ред. По очите му личеше, че той внимателно разглежда и преценява — нещо, което Черити не можеше да разбере или да осмисли. След миг с блуждаещ поглед, сякаш идващ от много далече, той добави:

— Не, не ме нарани. Той е много малък. — Брет наклони глава към майка си и попита. — Братовчед ми е, нали?

— Да.

— Кръвен роднина — рече Брет, сякаш разсъждаваше върху това.

— Брет, харесваш ли чичо си Джим и леля си Холи?

— Нея я харесвам, но за него не мога още да кажа. Онзи джубокс. Наистина много си го бива. Но…

Брет поклати глава сякаш разочарован от нещо.

— Толкова много се перчи с него! — каза той. — Джубоксът беше първото нещо, което ми показа: също като малко дете, което си показва играчката — виж колко е готин! — нали разбираш…

— Е, отскоро го има — каза Черити с неясен ужас, надигащ се вътре в нея и свързан по някакъв начин с Джо — какво беше наговорил той на момчето отвън на тротоара? — Всеки се вълнува, когато има нещо ново. Холи ми писа, когато го купиха. Писа ми, че това е едно от нещата, които Джим искал да има още като млад. Хората… мили, различни хора купуват различни нещо… за да покажат, че са успели в живота, предполагам. В това няма никакво правило. Но обикновено купуват нещо, което не са могли да имат, когато са били бедни.

— Чичо Джим бил ли е беден?

— Наистина не зная — отвърна Черити. — Но сега вече не са бедни.

— Всичко, което искам да кажа, е, че той дори не го е пипнал. Разбираш ли ме? — Брет изгледа майка си съсредоточено. — Той е купил джубокса с пари и е наел хора да му го монтират, после е наел други хора да му го донесат тук. А след това казва, че джубокса е негов, когато… той не е …о, не знам!

— Не го е направил със собствените си ръце ли?

Макар че страхът на Черити сега беше по-голям и вече осмислен, гласът й бе тих и нежен.

— Да! Точно тъй! Купил го е с парите си, но не е направил нещо по него…

— Не „нещо“, а нищо!

— Добре де — не е направил нищо по него, а пък се гордее…

— Но той казва, че джубоксът е деликатна и сложна машина…

— Татко би могъл да я пусне — рече безизразно Брет, а на Черити й се стори, че някъде изведнъж се затръшва врата — оглушителен, студен трясък. Но не беше някъде в къщата. Беше в сърцето й. — Татко щеше сам да си го монтира и той щеше да е негов.

— Брет — рече Черити едва чуто, а думите й прозвучаха убедително поне за нея, — не всички могат да бъдат добри в монтирането и поправянето като баща ти.

— Знам това — отвърна Брет, все още оглеждайки кабинета. — Да. Обаче чичо Джим не бива да се гордее само за това, че има пари. Разбираш ли? Това, че се перчи, никак не ми хар… ме притеснява.

Изведнъж Черити почувства силен гняв насочен към него. Дощя й се да го сграбчи за раменете и здраво да го раздруса, да закрещи така, че да набие в главата му простата истина — парите не падат от небето. Те почти винаги идват в резултат на постоянство и воля, а волята е същината на характера. Искаше й се да му каже, че докато баща му е усъвършенствал уменията си на тенекеджия, наливащ се с уиски с другите момчета в задния двор на „Емерсънс Съноко“, седнал върху някоя стара, износена гума и разказващ мръсни вицове, Джим Брукс е следвал право, напъвайки мозъка си да завърши. Защото когато завършиш, получаваш диплома, а дипломата е твоят билет, с който да се качиш на голямата, весела въртележка. Като се качиш, не значи, че ще станеш приказно богат, но поне ти се гарантира правото да опиташ.

— Хайде, отивай горе и се приготвяй да си лягаш — каза тихо Черити. — Това какво мислиш за чичо си Джим, си е твоя работа. Но… дай му възможност, Брет. Недей да го преценяваш само по това — добави Черити и тъй като минаваха през семейната обител, тя поклати пръста си по посока на джубокса.

— Не, няма — отвърна Брет.

Черити последва сина си нагоре до кухнята, където Холи приготвяше какао за четирима. Джим младши и Гретхен отдавна си бяха легнали.

— Свърза ли се с твоя човек? — попита Холи.

— Не. Сигурно е на чашка с онзи негов приятел — отвърна Черити. — Ще опитаме утре.

— Искаш ли какао, Брет? — попита Холи.

— Да, моля те.

Черити го видя как сяда, облягайки лактите си на масата, а после изведнъж ги дръпва, сещайки се, че това не е учтиво. Сърцето й бе пълно с толкова любов, надежда и страх, че за момент сякаш спря да бие в гърдите й.

„Време“, мислеше си тя, „Време и възможност. Трябва да му ги дадеш. Насилиш ли го, ще го изгубиш със сигурност.“

Но колко време имаше? Само една седмица, а после отново щеше да бъде под влиянието на Джо. И макар че седна до сина си и благодари на Холи за чашата горещо какао, в мислите си Черити отново обсъждаше възможността за развод.

* * *

В съня й бе дошъл Вик.

Той просто вървеше по пътеката към „Пинто“-то и като стигна до колата, отвори вратата откъм нейната страна. Беше облечен в най-хубавия си тъмносив костюм с жилетка. (Винаги когато го слагаше, Дона го занасяше, казвайки му, че прилича на Джери Форд, само че с коза). „Хайде, влизайте, вие двамата“, каза той с обичайната си закачлива усмивка. „Време е да се прибирате вкъщи, преди да са излезли вампирите“.

Дона се опита да го предупреди, че кучето е бясно, но от устните й не излезе нито звук. Изведнъж Куджо изскочи от тъмното и тръгна към тях с наведена глава и непрекъснато ниско, гърлено ръмжене. „Внимавай!“ искаше да извика Дона. „Едно ухапване значи смърт!“. Но отново не издаде нито звук.

Преди обаче Куджо да се хвърли върху Вик, Вик се обърна и посочи с пръст кучето. Козината на Куджо в миг се вкамени и побеля. Червените му, слузести очи паднаха навътре в главата му като стъклени топчета в купа. Муцуната му се откъсна и падна върху чакъла на пътеката, където се разби на парчета, сякаш че беше от черно стъкло. Миг по-късно пред гаража остана само една развяна кожа.

„Не се безпокой“, казваше Вик в съня. „Не се страхувай от това старо куче. То е просто един кожен търбух. Получи ли пощата? Не обръщай внимание на кучето, пощата пристигна. Пощата е важна! Нали? Пощата…“