Куджо

— Можем ли вече да си тръгваме, мамо? — апатично попита Тад.

— Още съвсем мъничко, мили.

Дона погледна към стартера. На ключалката висяха още три ключа: ключът от къщата, от гаража и от багажника на „Пинто“-то. Към халката на ключодържателя бе прикрепено парче кожа, върху което бе нарисувана гъба. Беше го купила от щанда на фирмата „Суонсън“ в универсалния магазина в Бриджтън през април. През април, когато бе нещастна и изплашена, без да подозира изобщо какво означаваше истинския страх — страхът, който те кара да затваряш прозореца откъм детето си, докато бясно куче се лигави върху ръцете ти.

Дона посегна към ключовете. Докосна кожената емблема, но отдръпна ръката си.

Истината беше, че тя се страхуваше да опита.

Беше седем и четвърт. Денят бе все още светъл, макар сянката на „Пинто“-то да се удължи и да стигаше чак до вратите на гаража. И въпреки че Дона не знаеше, съпругът й и неговият партньор гледаха клиповете на Професора по тестени изделия „Шарп“ в „Имидж-Ай“ в Кеймбридж. Тя не знаеше защо никой не се отзовава на сигналите й SOS, които надаваше чрез клаксона на колата. Ако беше в роман, някой все щеше да дойде — като награда за това, че на героинята й бе хрумнало такова умно нещо. Но в този случай никой не дойде.

Би трябвало сигналите за помощ да са стигнали до онази — паянтова къща в подножието на хълма. Може би всички бяха пияни там. Или може би собствениците на две коли в алеята (на пътеката, поправи я механично подсъзнанието й — тук алеята се нарича пътека) бяха заминали някъде с трета кола. Искаше й се да може да види къщата оттук, но тя беше зад склона на онзи хълм.

Най-накрая тя се отказа от сигналите SOS. Боеше се, че като непрекъснато натиска клаксона, ще изтощи акумулатора, който не бе сменян откакто имаха колата. Дона все още вярваше, че щом моторът изстине, колата ще тръгне. Преди винаги тръгваше.

„Но ти се страхуваш да опиташ, защото ако не тръгне… тогава какво?“

Дона посягаше към стартера, когато кучето отново се появи, клатушкайки се тромаво. То бе лежало скрито пред „Пинто“-то. Сега Куджо бавно тръгна към стобора с наведена глава и увиснала опашка. Залиташе и влачеше задницата си на една страна като пияница след продължителен и мощен запой. Без да се обръща назад, Куджо потъна в сенките на сградата и изчезна.

Дона отново отдръпна ръката си от стартера.

— Мамо, няма ли да тръгваме?

— Чакай да помисля, мили — рече тя.

Погледна наляво през прозореца откъм своята страна. С осем скока можеше да стигне до задния вход на къщата на Кембърови. В гимназията тя бе първа сред момичетата и все още редовно излизаше навън да потичва. Щеше да надбяга кучето, беше сигурна в това, да стигне до вратата и да влезе вътре. Там имаше телефон. Едно обаждане на шерифа Банърман и този ад щеше да свърши. От друга страна, ако опиташе отново да запали мотора, можеше да не успее… но това щеше на часа да доведе кучето. Дона не знаеше много за бесните кучета, но някъде по някое време бе прочела, че животните болни от бяс са свръхчувствителни към звуци. Силните шумове ги подлудяват.

— Мамо?

— Шшшт, Тад! Тихо.

Осем скока. Помисли си!

Дори Куджо да надничаше и да я наблюдаваше от вътрешността на гаража, скрит в тъмното, тя бе сигурна — знаеше — че ще стигне първа до задната врата. Телефонът, да. И… мъж като Джо Кембър сигурно имаше пушка. Навярно цяла дузина. С какво удоволствие само би пръснала черепа на това мръсно куче, та да стане мозъка му само на овесена каша и ягодово сладко!!!

Осем скока.

Разбира се! Помисли си!

Ами ако въпросната врата откъм задното стълбище беше заключена?

СТРУВА ЛИ СИ РИСКА?

Сърцето й лудо биеше в гърдите, докато Дона преглеждаше шансовете си. Ако беше сама, би било друг о нещо. Но ако вратата беше заключена? Тя щеше да изпревари кучето и да стигне първа до задната врата на къщата, но не и ако трябваше да се върне след това до колата. Не и ако Куджо излезеше тичешком и я нападнеше, както вече беше направил веднъж. А какво щеше да стане с Тад? Какво щеше да стане с него, ако виждаше как едно стокилограмово, побесняло куче разкъсва майка му — разпаря я, хапе я, изважда вътрешностите й…

Не, тук бяха в безопасност.

Опитай мотора!

Дона посегна към стартера, а част от съзнанието й крещеше, че е по-безопасно да изчака още малко, докато моторът изстине напълно…

Да изстине напълно ли? Тук са вече повече от три часа!

Тя сграбчи стартера и го завъртя.

Моторът се задруса леко — веднъж, два пъти, три пъти… и тогава запали с рев.

— О, слава богу! — извика Дона.

— Мамо! — извиси глас Тад. — Тръгваме ли? Тръгваме ли?

— Тръгваме — каза тържествено Дона и включи на заден ход. Куджо излезе от гаража… и просто застана на прага като ги гледаше.

— Ходи да се шибаш, гадно куче! — изкрещя възторжено Дона.

Тя натисна педала за газта. „Пинто“-то се премести назад половин метър и… спря.

— Не! — извика Дона, когато идиотската червена лампа отново светна на таблото. Куджо направи две крачки към тях, когато моторът угасна, но сега стоеше кротко на едно място с наведена глава._ „Наблюдава ме“_, помисли си пак Дона. Сянката на кучето се проточваше след него, удължена и ясно очертана, сякаш бе изрязана от черна хартия.

Дона нервно опипа стартера и го превъртя от включено на старт. Моторът започна отново да бумти, ала този път не можа да запали. В ушите си Дона усещаше силно, задъхано дишане и няколко секунди не успя да разбере, че този звук идваше от нея — по някакъв начин тя си бе въобразила, че е от кучето. Дона превъртя стартера и направи ужасна гримаса, ругаейки, забравила за Тад и използвала думи, за които дори не подозираше, че знае. А през цялото това време Куджо стоеше там, сянката му, проточила се след него като някакъв фантастичен, погребален креп и ги наблюдаваше.

Най-накрая той легна на пътеката, сякаш реши, че те няма как да избягат. Сега Дона го мразеше повече отколкото, когато искаше да влезе през прозореца на Тад.

— Мамо… мамо… мамо…!

Това бе някъде далече. Маловажно. Важното сега беше тази малка, проклета, курвенска кола! Трябваше да запали! Тя щеше да я накара да запали просто чрез… силата… на волята си!

Дона нямаше представа колко дълго, фактически колко време бе стояла наведена над волана, с коса паднала върху очите й, непрекъснато и безполезно превъртайки стартера. Това, което най-накрая достигна до съзнанието й, бяха не виковете на Тад, преминали вече в хленч, а шумът на самия двигател. Той забръмчаваше отчетливо в разстояние на пет секунди, после спираше. Пак бръмчене пет секунди, пак спиране. И всеки път като че ли спирането беше за по-дълго време.

Дона изтощаваше акумулатора.

Тя изведнъж престана.

Излизаше от това състояние постепенно — като жена, която се съвземаше след припадък. Спомни си как като ученичка в колежа бе получила пристъп на гастроентерит. Всичко в нея излизаше или от горния, или от долния отвор. В края на този пристъп Дона трябваше да изчака в тоалетната на пансиона с лице сиво като пепел. Свестяването тогава беше като това сега. Уж всичко беше едно и също, но като че ли някакъв невидим художник нанасяше цветовете: Първо до естествения им нюанс, а после в повече. Цветовете бяха