Куджо

— Не може нищо да ни направи! — крещеше Дона. — Чуваш ли, Тад? Не може да влезе.

Куджо удари предното стъкло. Чу се тъп, кух звук. Отскочи назад и задраска да се качи върху капака на колата, оставяйки нови драскотини.

— Искам вкъщи! — пищеше Тад.

— Прегърни ме здраво, Тад, и не се бой.

Каква безумна мисъл… но какво ли друго можеше да каже?

Тад зарови лице в гърдите й, тъкмо когато Куджо отново удари предното стъкло. Прозорецът се обля в пяна, докато кучето се опитваше да пробие стъклото с челюстите си. Тези мътни слузести очи гледаха втренчено Дона. Ще ви разкъсам на парчета, казваха те. И тебе, и момчето. Само да се вмъкна в тази тенекиена кутия. Ще ви изям живи. Ще ви гълтам парче по парче, докато вие все още пискате.

„Побесняло е“, мислеше си Дона. „Това куче е бясно“.

С непрекъснато нарастващ страх, тя хвърли поглед към паркираната на двора камионетка на Джо Кембър. Дали кучето не го бе ухапало?

Тя напипа бутона на клаксона и го натисна. Клаксонът изсвири, а кучето се търкулна назад и почти загуби равновесие.

— Не ти се нрави много, а?! — изкрещя победоносно Дона. — Болят те ушите, нали?

И отново натисна клаксона.

Куджо скочи от капака.

— Мамо, моля теее! Нека да си тръгваме!

Дона завъртя стартера. Моторът изпухтя веднъж, два пъти, три пъти… ала „Пинто“-то не тръгваше. Най-после тя угаси мотора.

— Миличък, не можем още да си тръгнем. Колата…

— Можем! Можем! Сега! Искам сега!

Главата й започна да пулсира. Силна, цепеща болка в синхрон с ритъма на сърцето й.

— Тад, чуй ме. Колата не иска да тръгне. Онази клапа пак е заяла. Трябва да почакаме да изстине моторът. Тогава ще тръгне и ние ще си заминем оттук.

„Трябва само да се измъкнем от пътеката и да се спуснем надолу по хълма. Тогава няма да има значение, дори да угасне, защото ще можем да спрем. Ако не се уплаша и не натисна спирачката, ще можем да изминем повечето път до Мейпъл Шугър Роуд, дори моторът да не работи… или…“

Тя се сети за къщата в подножието на хълма, онази с дивия жасмин, обвил цялата източна стена. Там имаше хора. Дона беше видяла колата.

ХОРА!

Тя отново натисна клаксона. Три къси изсвирвания, три дълги. Три къси, три дълги. И така няколко пъти — единствените сигнали по морзовата азбука, които помнеше от годините в девическото скаутско училище. Щяха да чуят. Дори да не разбираха значението на сигнала SOS, щяха да дойдат, за да видят кой вдига тази врява у Джо Кембър… и защо.

Къде беше кучето? Дона не го виждаше вече. Но нямаше значение. То не можеше да влезе в колата, а помощ скоро щеше да пристигне.

— Всичко ще бъде наред — каза тя на Тад. — Само почакай и ще видиш.

* * *

Канцелариите на „Имидж-Ай Студиоус“ се помещаваха в една мръсна, тухлена сграда в Кеймбридж. Бизнес-офисите бяха на четвъртия етаж, един апартамент с две студия се намираше на петия етаж, а прожекционната зала, която имаше много лоша вентилация и бе толкова голяма, че побираше само шестнадесет реда по четири стола всеки, беше на шестия, последен етаж.

В тази ранна понеделнишка вечер Вик Трентън и Роджър Брейкстоун седяха на третия ред в прожекционната зала, свалили саката си и разхлабили вратовръзките си. Бяха гледали рекламните клипове с Професор „Шарп“ по пет пъти всеки един. А те бяха точно двадесет. От двадесетте, три бяха с позорните „Червени Малини-Пралини“.

Извъртането на последните шест клипа бе приключило преди половин час, операторът им беше пожелал лека нощ и бе тръгнал да изпълнява вечерната си служба, която беше да прожектира филми в кино „Орсън Уелс“. Петнадесет минути по-късно президента на фирмата „Имидж-Ай“, Роб Мартин, им бе пожелал мрачно лека нощ, добавяйки, че вратата на кабинета му ще бъде отворена за тях през целия ден и в сряда, ако те имаха нужда от него. И тримата отбягваха това, което се въртеше в главите им — вратата ще бъде отворена, ако има за какво да говорим.

Роб имаше всички причини на света да изглежда мрачен. Той бе ветеран от войната във Виетнам и бе загубил единия си крак в офанзивата при Тет. Беше отворил „Имидж-Ай Студиоус“ в края на 70-те години с парите от инвалидната пенсия с доста помощ от роднините си. Студиото се бе задъхвало, измъквало и оцелявало до този момент главно с помощта на трохите, които прибираше от банкетните пиршества на много по-големите Бостънски студия. Вик и Роджър заработиха за него, защото той по някакъв начин приличаше на тях самите — борещ се да накара работите си да потръгнат, да стигне онзи дълго мечтан ъгъл, където най-после да завие и го остави зад гърба си. И естествено в Бостън беше добре, защото градският транспорт беше много по уреден, отколкото в Ню Йорк.

През последната година и половина „Имидж-Ай“ се бяха въздигнали малко. Роб бе успял да се възползва от това, че те правеха клиповете за „Шарп“ и бе подхванал и друг бизнес. За първи път всичко изглеждаше солидно. През май, малко преди провала на Пралините, той бе изпратил на Вик и Роджър пощенска картичка, показваща един Бостънски градски автобус. На обратната страна на картичката имаше три жени, наведени така, че да им се виждат дупетата, облечени в плътно прилепнали дънки. Под тях с печатни букви, беше написано: ИМИДЖ-АЙ СКЛЮЧВА ДОГОВОРИ ЗА ОФОРМЯНЕ НА ЗАДНИЦИТЕ НА БОСТЪНСКИТЕ АВТОБУСИ. ПРАВИМ РЕКЛАМА НА ТЛЪСТИ… ПАЧКИ.

Тогава им се видя забавно. Но не и после. Откакто се провалиха Пралините, двама от клиентите (включително дънките „Кан Лук Джийнс“) анулираха договорите си с „Имидж-Ай“ и ако „Ад Уъркс“ загубеха парите на „Шарп“, Роб щеше да загуби и други пари в добавка на тези от „Шарп“. Това го ядосваше и плашеше… чувства, които Вик отлично разбираше.

Седяха, пушеха и мълчаха вече почти пет минути. Най-после Роджър каза тихо:

— Направо ми се Драйфа, Вик. Гледам го онзи тип как седи зад катедрата, гледа ме, сякаш е света вода ненапита, напълва си устата с онези ми ти Пралини и скапаната им боя и казва: „Не, бе… тук няма нищо нередно“. Направо ме заболя стомаха. Усетих истинска физическа болка. Добре, че операторът си замина. Ако ги бях гледал още един път, сигурно щях да хукна да търся някой найлонов плик, та да повърна.

Роджър загаси цигарата си в пепелника, монтиран върху дръжката на стола. Наистина изглеждаше болен. Лицето му имаше жълтеникав тен, който никак не се хареса на Вик. Наречете го, ако искате, фронтова умора, но това състояние означаваше, и че си изплашен до смърт, и че си наврян в миша дупка. То означаваше да гледаш в тъмното и да виждаш, че там има нещо, което се кани да те изяде.

— Казвах си — продължи Роджър, посягайки за нова цигара, — че ще видя нещо. Нали разбираш? Нещо! Не можех да повярвам, че ще е толкова лошо, колкото на нас ни се струваше. Но от всички тези клипове… ефектът беше дори по-силен. Все едно да гледаш Джими Картър да казва: „Аз никога няма да ви излъжа“. — Роджър дръпна от новата си цигара, направи гримаса и я изгаси в пепелника. — Нищо чудно, че Джордж Карлийн и Стийв Мартин и гаднярското им „Съботно предаване на живо“ счупиха рекорда. Този Професор сега направо ми изглежда лицемерен…

Внезапно гласът на Роджър сълзливо потрепери и той изведнъж млъкна така, че чак зъбите му изтракаха.

— Имам една идея — тихо каза Вик.

— Да, ти спомена нещо в самолета — рече Роджър и погледна към него, ала без особена надежда. — Ако имаш, дай да я чуем.

— Смятам, че Професорът „Шарп“ трябва да се появи в още един, последен клип — каза Вик. — Мисля, че трябва да убедим за това стария Шарп. Не синчето, а стария.

— И какво ще рекламира този път познатият ви Профански Професор? — попита Роджър, разкопчавайки още едно копче на ризата си. — Отрова за плъхове, или боя за оранжада?