ръжда боя на покрива и отпред при фаровете, мина покрай тях в отсрещното платно. Някакво младо момче развяваше буйна грива, безгрижно облегнато на волана. Беше голо до кръста. Фордът караше може би с над сто и двадесет километра в час. Дона потръпна конвулсивно. Това бе единствената друга кола, която видяха по пътя.
Мейпъл Шугър Роуд се изкачваше постепенно нагоре и след още няколко полета и градини Дона и Тад се изправиха пред зашеметяващата гледка на западен Мейн по посока на Бриджтън и Фрайбург. Езерото Лонг Лейк блестеше в далечината като сапфирена огърлица на приказно богата жена.
Пътят се заизкачва по склона на някакъв прояден от ерозията хълм (както съобщаваха по радиото и телевизията, поради което от двете страни на пътя се нижеха прашни и оклюмали от жегата кленове) и „Пинто“-то отново започна да подскача и да хвърля къч. Дъхът на Дона заседна в гърлото й и тя си помисли: „О, хайде, моля те! Хайде, мила количке!“
Тад се размърда притеснено на седалката до нея и още по-здраво стисна кутията със сандвичите си.
Дона започна леко да натиска педала за газта, повтаряйки наум едни и същи думи сякаш бяха някакво неясно заклинание: „Хайде, хайде, хайде…“
— Мамо? Пак ли…
— Тихо, Тад.
Друсането стана още по-силно. Отчаяна, Дона натисна педала за газта още повече и… „Пинто“-то подскочи напред, като още веднъж моторът се успокои.
— Ехааа! — внезапно извика Тад, но така силно, че Дона подскочи.
— Още не сме стигнали, Тадър.
На километър и половина по-надолу те стигнаха до някакво разклонение, на което също имаше дървена табела с надпис:
Минаха покрай една паянтова къща с вагон и някаква ръждясала бяла кола в двора. В огледалото си за обратно виждане Дона забеляза, че дивият жасмин беше покрил голяма част от къщата и я засенчваше. От лявата страна на пътя, след като отминаха къщата, се откри поле и колата започна да се изкачва по стръмния хълм. На половината от пътя тя отново започна да се дави като този път се тресеше по-силно от всякога.
— Ще се оправи ли, мамо?
— Да — отвърна Дона мрачно.
Стрелките за скоростта паднаха на четиридесет и пет. Тя превключи на първа, смътно надявайки се, че това ще помогне нещо на налягането в горивото. Вместо да се оправи обаче, „Пинто“-то започна да буйства много по-силно отколкото друг път. От ауспуха се изтръгна цяла канонада от залпове, която накара Тад да извика. Сега колата се движеше с около двадесет и пет километра в час, но Дона виждаше вече къщата на Кембър и червения стобор, който служеше за гараж.
Натискането на педала за газта до долу беше помогнало преди. Дона опита отново и за миг моторът пак заработи нормално. Стрелката за скоростта бавно се покачи на тридесет километра в час. Ала след това моторът отново започна да се тресе. Дона пак опита с натискане на педала за газта до долу, обаче този път вместо да заработи нормално, двигателят взе да гасне. Червената идиотска лампа на арматурното табло започна да присветва, показвайки, че колата е пред пълно спиране.
Но нямаше значение, защото „Пинто“-то правеше последните си напъни пред пощенската кутия на Кембърови. Бяха си вкъщи. На пощенската кутия беше закрепен някакъв пакет и ясно се виждаше адреса на подателя — Джи Си Уитни и Ко.
Подсъзнателно Дона веднага отбеляза този факт, но непосредственото й внимание бе насочено към това да завие с колата по пътеката, водеща към къщата. „Тогава, ако иска, да спира“, помисли си Дона. „Кембър ще трябва да я оправи както намери за добре.“ Пътеката започваше на около двадесет метра от къщата. Ако беше стръмна до края, както беше пътеката на Трентънови „Пинто“-то щеше да се справи. Ала пътеката на Кембърови беше първо стръмна, а след това ставаше равна, или по-скоро се спускаше надолу към големия, превърнат в гараж стобор.
Дона изключи скоростите и остави колата да се движи по инерция докато най-накрая стигнаха пред вратите на гаража, които бяха полуотворени. Веднага щом пусна педала за газта и натисна спирачката, моторът отново закашля… но този път много слабо. Индикаторът на таблото започна да присветва като слаб сърдечен пулс и накрая засвети непрекъснато. „Пинто“-то спря напълно.
Тад погледна Дона.
Тя му се усмихна.
— Тад, приятелче — каза тя. — Пристигнахме.
— Да — отвърна той. — Но има ли някой вътре?
До гаража имаше паркирана тъмнозелена камионетка. Нямаше съмнение, че е на Кембър, а не на някой негов клиент. Дона я помнеше от миналия път. Ала в гаража не светеше. Тя отправи поглед наляво към къщата — там също бе тъмно. А в пощенската кутия имаше закрепен пакет.
Адресът на подателя беше „Джи Си Уитни и Ко“. Дона знаеше каква бе тази компания. Като момче, брат й взимаше каталога на компанията от пощенската им кутия. Продаваха авточасти, автопринадлежности и машини. Пакет за Кембър от „Джи Си Уитни и Ко“ беше най-естественото нещо на света. Но ако си бе вкъщи, той със сигурност щеше да си прибере пакета.
„Няма никой“, помисли унило Дона и почувства смътен гняв по адрес на Вик. „Винаги си е вкъщи. Ами да — човекът е пуснал корени в гаража си! Как не?! И сигурно само мене чака.“
— Е, хайде все пак да видим — каза тя и отвори вратата.
— Не мога да си махна предпазния колан — оплака се Тад, борейки се безпомощно със закопчалката.
— Добре, де. Гледай да не си счупиш ръцете, Тад. Ей сега ще ти помогна.
Дона слезе от колата, затръшна вратата откъм своята страна с намерение да заобиколи отпред и да отиде при Тад, за да го освободи от колана. Тъкмо щеше да даде на Кембър възможност да излезе и да види кой е дошъл, ако си бе вкъщи. Някак си не й се нравеше идеята да надникне сама в гаража му без предизвестие. Навярно беше глупаво от нейна страна, но след онази грозна и ужасна сцена със Стийв Кемп в кухнята, Дона вече много добре разбираше какво значи да бъдеш сама жена, откакто за първи път като шестнадесетгодишно момиче, родителите й й разрешиха да излиза с момчета.
Изведнъж тишината наоколо я порази. Беше горещо и така тихо, та чак я полазиха тръпки. Разбира се сигурно имаше някакви шумове, но след няколко години, прекарани в Касъл Рок, онова, което най-много можеше да каже, бе, че от шума на големия град, слухът на Дона бе привикнал към шума на малкия град, но не и към този на селото… а тук си беше село.
Тя различи чуруликането на птици, както и по-грубото грачене на някакъв гарван, оттатък в обширното поле, простиращо се отстрани на хълмовете, които току-що бяха изкачили. Долавяше се полъха на лек бриз и дъбовете от двете страни на пътеката с шумолящите си листа изпъстриха земята около краката й с тъмни и светли петна. Но Дона не можа да чуе бръмченето на нито една кола, нито дори бумтенето на някой трактор далече в полето или пък някой комбайн. Слухът, привикнал към шумовете на големия и малкия град е наистина повече за звуците, които произвежда човека. Звуците на майката природа са извън диапазона на неговата селективност. Пълното отстъпление на изкуствени шумове за такива хора е смущаващо.
„Щях да го чуя, ако работеше в гаража“, помисли си Дона. Единствения шум, който чуваше, бе този от собствените й стъпки по застланата с чакъл пътека и някакво тихо, едва доловимо бучене, което несъзнателно тя сметна за бученето на електротрансформатора долу на пътя.
Тъкмо стигна предната част на колата и реши да заобиколи, когато изведнъж чу някакъв нов звук: ниско, плътно ръмжене.
Дона спря, веднага вдигна глава, опитвайки се да определи точно откъде идваше този звук. За миг тя се обърка и това изведнъж я ужаси. Не от самия звук, а от това, че той сякаш от никъде не идваше. Беше навсякъде. И тогава някакъв вътрешен радар. Някакво устройство за оцеляване навярно заработи вътре в нея и тя разбра — ръмженето идваше от вътрешността на гаража.
— Мамо? — извика Тад, подавайки глава през отворения прозорец, доколкото позволяваше колана
