Тя усети паниката в гласа си. Знаеше, че и той я усеща. Дори Тад вдигна поглед от рисувателното си блокче, което бе разположил на пода — очите му блестяха, а на челото му се появи малка бръчица.
— Да — отвърна Вик. — Тъкмо исках да ти кажа, че реших да ти се обадя сега, докато те се ровят тук и там. Сигурно по-късно няма да имам възможност. Как е Тад?
— Тад е добре.
Тя се усмихна на малкия и му намигна. Тад също й отвърна с усмивка, бръчицата на челото му изчезна и той пак се залови с оцветяването. „Сигурно е уморин“, помисли си Дона за Вик. „Няма да му казвам за колата. Само ще го натоваря с глупости“. И все пак тя точно това направи.
Усети в гласа си познатия хленч на самосъжаление и се опита да го отпъди. Защо, за бога, му говореше тези неща?! Гласът на Вик звучеше така, сякаш е напълно съсипан, а тя му бърбореше за някакъв си карбуратор и разсипано шише с кетчуп.
— Да, със сигурност е буталото — каза Вик. Изведнъж той се почувства по-добре. По-малко съсипан. Може би защото проблемът с карбуратора бе толкова незначителен на фона на това, което двамата трябваше да преодолеят. — Джо Кембър не може ли да те приеме днес?
— Опитах се да се свържа по телефона, но го нямаше.
— Вероятно си е бил вкъщи — каза Вик. — В гаража му няма телефон. Жена му и синът му приемат поръчките и му ги предават. Може да са заминали някъде.
— Е, значи и него го няма…
— Може — отвърна Вик, — но не ми се вярва, мила. Ако е възможно човешко същество да пусне корени, то Джо Кембър е това същество.
— Значи направо да отида, без да се обаждам, така ли? — попита Дона със съмнение в гласа. Тя мислеше за дългия безлюден път до 117-то авеню и после до Мейпъл Шугър Роуд… и всичко това преди да стигне до шосето, водещо към къщата на Кембър. Тя бе толкова далече, че шосето дори нямаше име. А ако буталото избереше точно този пуст участък от пътя, за да се задръсти завинаги, тогава щеше здраво да загази.
— Не, вероятно не трябва — рече Вик. — Той сигурно е там… би могла, но само ако много ти е нужно. В който случай него естествено няма да го има. Параграф — 22.
Гласът на Вик звучеше мрачно.
— Тогава какво да правя?
— Обади се във „Форд“ и им кажи, че искаш някой да те тегли.
— Но…
— Трябва да се обадиш. Ако се опиташ да караш цели тридесет километра до Саут Перис, буталото със сигурност ще заяде. А ако им обясниш положението предварително, те може би ще намерят кола да те тегли. Ако ли не, ще ти дадат кола под наем.
— Под наем ли?… Вик, не е ли много скъпо?
— Да, скъпо е.
Отново Дона си помисли, че не е хубаво да стоварва всичко върху него. Навярно Вик смяташе, че нея за нищо не я бива… освен може би да се чука с местния декоратор на мебели. За това доста я биваше. Парещи сълзи, отчасти от яд, отчасти от самосъжаление, отново изпълниха очите й.
— Аз ще се погрижа за това — рече Дона, като отчаяно се бореше да запази гласа си нормален и ведър. — Не се безпокой.
— Е, аз… о, по дяволите! Роджър дойде. Потънал е в прах до уши, но са намерили лентите. Дай ми Тад за малко, моля те!
Трескави въпроси се трупаха в ума й: Наред ли бе всичко? Смяташе ли той, че всичко е наред? Можеха ли отново да бъдат заедно и да започнат всичко отначало? Твърде късно бе. Нямаше време. Тя бе изразходвала времето като му бе бърборила за колата. Тъпа кучка, глупава слугиня!
— Разбира се — отвърна Дона. — Той ще ти каже довиждане и от мене. И… Вик?
— Какво? — попита Вик леко раздразнен, защото нямаше време.
— Обичам те — и преди той да отговори, тя добави: — Давам ти Тад.
Дона подаде на Тад слушалката толкова бързо, че едва не го удари по главата с нея. Мина през къщата, за да излезе отпред на входа. Спъна се в някаква възглавница на пода, която полетя встрани. Всичко се размазваше пред очите й от сълзите в тях.
Тя застана на предното стълбище, загледана в улицата, обхванала здраво лактите си с длани, мъчейки се да се овладее — да възвърне самообладанието си, по дяволите!
Зад себе си Дона смътно чуваше думите на Тад, който казваше на баща си, че са яли в „Марио“ и мама си купила тлъста пица и „Пинто“-то било наред до малко преди да се приберат у дома. После Тад каза на Вик, че го обича. А после вилката тихо изщрака — телефонът беше затворен. Връзката бе прекъсната.
Най-после Дона почувства известни сили и се овладя. Върна се в кухнята и започна да прибира продуктите.
Черити Кембъл слезе от автобуса в три и четвърт същия следобед. Брет вървеше непосредствено след нея. Тя стискаше нервно дръжката на дамската си чанта. Изведнъж, без всякаква връзка, Черити се уплаши, че няма да може да познае Холи. Образът на сестра й беше в съзнанието й през всичките тези години като скътана снимка (по-младата сестра, която бе сключила хубав брак), но сега изведнъж и по някакъв необясним начин се бе изличил от паметта й, оставяйки неясна празнота в съзнанието й на мястото, където трябваше да е снимката.
— Виждаш ли я? — попита я Брет, щом слязоха. Той гледаше гарата на Стратфорд с жив интерес, но нищо повече. По лицето му не се четеше никакъв страх.
— Чакай да се огледам малко, де! — тросна му се Черити. — Може да е сладкарницата, или…
— Черити!
Черити се обърна и пред нея се изправи Холи. Образът, кътан в съзнанието й, нахлу отново, но вече беше като наложена снимка върху лицето на истинската жена, която стоеше на перона за посрещачи. Първата мисъл на Черити беше, че Холи носи очила — колко странно! Втората мисъл, която дойде като шок — Холи има бръчки. Не бяха много, но не можеше да има съмнение, че са бръчки. Третата й мисъл — всъщност не беше точно мисъл. Беше представа — ярка, истинска и трогателна — като боядисана в розово фотография: Холи, която скача по долни гащи в езерото на стария Зелцър, където той пасеше кравите си. Опашлетата й, щръкнали нагоре, и стиснала ноздрите си с палеца и показалеца на лявата си ръка за по- смешно. „Тогава нямаше очила“, помисли си Черити и болка сви сърцето й.
Застанали до Холи и поглеждащи срамежливо към Черити и Брет, бяха децата й — момченце на пет години и момиченце на около две и половина. Дъното на малката беше доста издуто, което говореше, че тя още носи пелени. Количката й беше малко встрани.
— Здравей, Холи — каза Черити, а гласът й беше толкова слаб, че тя едва успя да го чуе.
Бръчиците бяха малки и бяха извити нагоре, каквито, според майка им, биваха бръчките от щастие. Роклята й беше тъмносиня и средно скъпа. Колието, което носеше, беше или много добре подбрано бижу, специално за такъв тип рокля, или беше много малък смарагд.
Тогава настъпи кратък миг. Малък промеждутък… в който Черити почувства как сърцето й се изпълва с радост — толкова могъща и цялостна, че тя разбра: не можеше изобщо да става дума за това какво бе загубила или не бе загубила с това пътуване. Защото сега тя бе
Усмихнати и с малко сълзи в очите, двете жени пристъпиха една към друга — отначало колебливо, после бързо. Прегърнаха се. Брет остана неподвижен. Малкото момиченце, може би уплашено, отиде при майка си и здраво се хвана за подгъва на роклята й, може би, за да я задържи да не отлети нанякъде с тази непозната жена.
Малкото момче изгледа втренчено Брет, после се приближи. Беше облечен в кожени панталони и
