Куджо

когато установи, че не е, преоблече се и ги закара в спешното отделение на болницата в Бриджтън.

След като намести продуктите, а също и Тад, Дона седна зад волана на „Пинто“-то си и запали двигателя. „Сега сигурно ще се скапе“, помисли си Дона, но колата послушно ги закара до пицарията „Марио“, която приготвяше вкусни пици, натъпкани с достатъчно калории, та да могат да ти стигнат, ако ти се наложи да сменяш гума или да вдигаш колата на крик. Тя успя сносно да паркира успоредно на другите коли и само на около петдесет сантиметра на бордюра. Взе Тад за ръка и влезе в малкия ресторант, чувствайки се по-добре от всякога. Може би Вик се бе заблудил. Навярно беше от горивото или пък задръстване с нечистотии, които бяха изгорени вече. Не умираше от желание да посети гаража на Джо Кембър. Беше твърде далече и извън града (както Вик наричаше тези места — предградия „Източни галоши“, пускайки в ход най-доброто си чувство за хумор. Но той разбира се можеше да си го позволи, защото беше МЪЖ), а тя изпитваше лек страх от Кембър, макар че го бе виждала само веднъж. Той беше типичният янки от дълбоката провинция, който имаше навъсено лице и ръмжеше, вместо да говори. А и кучето… как му беше името? Нещо което й звучеше като на испански. Куджо. Да, така беше. Името, което използваше и Уилям Уулф от Симбионската Освободителна Армия, макар на Дона да й се струваше невъзможно Джо Кембър да кръсти големия Сан Бернар на един закоравял обирджия на банки и престъпник, отвличащ млади, богати наследнички. Тя дори се съмняваше дали Джо Кембър бе чувал изобщо за Симбионската Освободителна Армия. Кучето изглеждаше приятелски настроено, ала тя се притесни, когато Тад започна да играе с това чудовище… също както когато трябваше да стои отстрани и да гледа как Тад затваря сам вратата на колата. Куджо беше толкова голям, че такива като Тад, можеше да схруска на две хапки.

Дона поръча на Тад топъл сандвич с пастърма, тъй като той не обичаше много пица (със сигурност момчето не прилича в това на мене, смяташе Дона) и пица с чушки и лук и двойна порция сирене за себе си. Седнаха на маса до прозорците, гледащи към пътя. Така ще мириша на лук, че ще мога да осмъртя и кон, мислеше си Дона, но после се сети, че нямаше значение. Тя бе успяла да отблъсне както съпруга си, така и мъжът, който я посещаваше през последните шест седмици.

Това отново я накара да се почувства смътно подтисната, но Дона пак успя да се овладее… ръцете й обаче започнаха леко да я болят от умора.

Почти се бяха прибрали вкъщи и Спрингстийн пееше с пълна сила по радиото, когато „Пинто“-то отново заяде.

Отначало колата леко се затресе. После последва по-силно разтърсване. Дона натисна леко педала на газта. Понякога това помагаше.

— Мамо? — обади се Тад, уплашен.

— Всичко е наред, Тад — рече тя, обаче не беше наред.

„Пинто“-то силно се затресе и така ги лашна в предпазните им колани, че едва не ги откачи. Моторът се давеше и виеше. Някаква чанта отзад падна. Разпиляха се консерви и шишета. Дона чу как нещо изпука и се счупи.

— Ти, скапана дрисло! — изкрещя тя вбесена. Дона почти виждаше тяхната къща — току зад хълма: смехотворно близо, но все пак колата нямаше да може да ги закара до там.

Изплашен колкото от вика на майка си, толкова и от спазмите на колата, Тад се разплака, което още повече обърка, разстрои и ядоса Дона.

— Млъкни! — изкрещя му тя. — О, Боже мой, Тад! Само престани!

Той заплака по-силно и посегна с ръка към задния си джоб, където беше листът с Думите за Чудовището, сгънат и надеждно скрит. Тад ги докосна и се почувства малко по-добре. Не много, но все пак мъничко.

Дона реши, че ще трябва да спре. Нищо друго не можеше да се направи. Тя започна да върти волана, насочвайки колата встрани от пътя и използвайки последния инерционен момент, за да се придвижи напред. После можеха да използват количката на Тад, за да превозят продуктите до къщата и тогава щяха да решат какво да правят с „Пинто“-то. Може би…

Тъкмо когато гумите на автомобила докоснаха песъчливата алея встрани от пътя, моторът избуртя два пъти силно и друсането намаля, както се бе случвало и преди. Миг по-късно Дона бързо подкара нагоре към алеята пред къщата и зави по нея. Изкачи хълма, паркира, дръпна ръчната спирачка, изключи мотора, облегна се на волана и заплака.

— Мамо? — каза Тад, нещастен. Опита се да прибави: „Недей да плачеш вече повече, мамо“, но не издаде звук, а само с устни, безмълвно оформяше думите, сякаш бе останал без глас от силна простуда. Гледаше майка си и единственото, което искаше, бе да я успокои, само че не знаеше как. Да я успокоява, беше работа на татко му, а не негова. Изведнъж изпита омраза към него, загдето го нямаше. Дълбочината на това чувство го шокира и изплаши и без всякаква причина внезапно Тад видя как вратата на килера му се отваря и разлива навън тъмнина, която вонеше на нещо лошо и горчиво.

Най-после Дона вдигна поглед. Лицето й беше подпухнало. Намери кърпичка в чантата си и избърса очите си.

— Извинявай, скъпи. Всъщност аз виках не на тебе. Виках на това… на това тук! — каза Дона и силно удари с ръка по волана. — Оууу!

Тя захапа дланта си и се засмя, ала смехът й бе горчив.

— Да, сигурно колата пак е „скапана“ — рече Тад мрачно.

— Да, сигурно — съгласи се Дона, изпитвайки болезнен копнеж за Вик. — Е, хайде да приберем нещата. Все пак донесохме провизиите, Сиско.

— Точно така, Панчо — отвърна Тад. — Ей сега ще взема колата.

Той докара червената си детска кола и Дона сложи в нея трите чанти, като събра продуктите и чантата, които бяха паднали на пода на „Пинто“-то. Едно шише кетчуп се бе счупило и разляло. По закона на всемирната подлост! Половин бутилка кетчуп от серията „Хайнц“ се бе разсипала върху бледосинята тапицерия отзад. Изглеждаше така, сякаш някой си беше направил харакири. Дона щеше да го попие с гъба, но все пак петното щеше да личи. Дори да използваше специалния мокетин, пак щеше да личи!

Дона задърпа детската кола към вратата за кухнята, отстрани на къщата, а Тад я буташе отзад. Тя вкара продуктите и тъкмо се чудеше дали първо да ги разтовари и подреди или първо да изчисти петното, преди да е засъхнало, когато телефонът иззвъня. Тад се спусна към него като спринтьор при сигнал за старт. Той се бе усъвършенствал във вдигането на телефона.

— Да, кой се обажда, моля?

Постоя така за миг, ухили се и подаде слушалката на майка си.

„Кой ли пък е сега?“, помисли си Дона. Сигурно някой, който щеше да й говори с часове за глупости. На Тад обаче тя каза:

— Кой се обажда, миличък? Знаеш ли?

— Разбира се — отвърна Тад. — Татко е.

Пулсът й се учести. Тя взе слушалката от Тад и каза:

— Ало? Вик?

— Здравей, Дона.

Неговият глас беше, да, но толкова резервиран… толкова предпазлив. Сърцето й хлътна. Само това й липсваше, като капак на всичко!

— Добре ли си? — попита тя.

— Разбира се.

— Просто си мислех, че ще се обадиш по-късно… Ако изобщо се обадиш.

— Ами, отидохме право в „Имидж Ай“. Те са направили всички клипове с Професор „Шарп“ и знаеш ли какво? Не могат да намерят скапаните си ленти. Роджър си скубе косите.

— Да — рече Дона и кимна. — Никак не обича да изостава с програмата, си нали?

— Слабо казано! — Вик дълбоко въздъхна. — И си помислих, че докато те търсят…

Той не довърши, не изясни мисълта си. А чувството за безизходица у Дона, усещането й за „хлътване“ на сърцето — толкова неприятни и все пак толкова по детински пасивни, се превърнаха в напълно осезателно и силно чувство на страх. Вик никога не замълчаваше така, дори и да бе разсеян от нещо в този момент от другия край на линията. Тя си спомни как бе изглеждал той в четвъртък вечерта — така съсипан и толкова близо до ръба на пропастта.

— Вик, добре ли си?