пръст колоните до средата и спря на надпис „Касъл Рок — градска служба“, оградена в бял правоъгълник. Там беше и номерът на шерифа. Джо посегна с пръста си към шайбата, за да го набере и точно в този миг чу ниското гърлено ръмжене на Куджо.
Всички сетива сякаш напуснаха тялото на Джо Кембър. Указателят се изплъзна от ръцете му и отново се удари в стената. Той бавно се извърна натам, откъдето идваше ръмженето и видя Куджо застанал на вратата, водеща към мазето.
— Добро кученце — прошепна дрезгаво Джо, а по брадичката му се стичаше слюнка.
Той се изпусна в гащите си и острата миризма на амоняк удари Куджо право в носа, сякаш някой бе забил юмрук в муцуната му. Той се хвърли, а Джо отскочи встрани чувствайки краката си като кокили. Кучето удари тънката стена така силно, че я разкърти и разкъса тапета. Наоколо се посипа бял прах и парчета от мазилката. Сега Куджо не ръмжеше. От гърдите му се изтръгнаха мощни, дрезгави звуци, които бяха много по-свирепи от какъвто и да било лай.
Джо отстъпи към вратата зад гърба си. Краката му се заплетоха в един от кухненските столове. Той лудо замаха с ръце, за да запази равновесие и сигурно щеше да успее, ако преди да се случи това, Куджо се спусна стремливо отгоре му като жадна за кръв, смъртоносна машина.
Струящата пяна се размаза по озъбената му паст. От него се носеше воня на зеленясала, блатна вода.
— О, мили боже! Смили се над мене! — изпищя Джо Кембър.
Той си спомни за Гари. Покри гърлото си с едната си ръка, а с другата се опита да отблъсне Куджо. Той светкавично се дръпна назад, като тракна с челюстите си. Кожата върху зурлата му бе сгърчена и дръпната назад в зловеща, студена гримаса, оголвайки два реда жълтеникави зъби като остриета на стоманена ограда. В този миг Куджо отново се хвърли отгоре му.
Този път той посегна към тестисите на Джо Кембър.
— Хей, дете, искаш ли да отидем заедно на пазар? А после да обядваме в „Марио“, а?
Тад се изправи.
— Да! Искам!
— Хайде, тогава!
Майка му бе преметнала чантата си през рамо, облечена в дънки и избеляла дънкова риза. Тад си помисли, че тя е много хубава. С облекчение забеляза, че няма и следа от сълзите й, защото когато майка му плачеше, плачеше и той. Знаеше, че така правят само бебетата, но не можеше да се въздържи.
Тад бе на половината път до колата, а майка му вече сядаше зад волана, когато изведнъж се сети, че колата е напълно „скепана“.
— Мамо?
— Какво? Качвай се!
Тад обаче се дръпна назад, леко уплашен.
— Ами ако колата се „скепи“?
— Ск…?
Майка му го погледна, озадачена и по досадата, изписана на лицето й, той разбра, че тя бе забравила напълно за повредата. Тад й бе напомнил и сега тя отново бе нещастна. Чия ли беше вината — на „Пинто“- то или негова? Той не знаеше, ала чувството му за вина отвътре му подсказваше, че е негова. После лицето й се разведри и тя му подари една от своите милички усмивчици, които бяха специално за него, запазени само за него — Тад бе сигурен в това. И той се почувства по-добре.
— Отиваме само до града, Тадър. И ако старото, синьо „Пинто“ на мама засече, ще трябва да се изтърсим с два долара за единственото такси в Касъл Рок, което ще ни докара у дома. Нали така?
— О, окей!
Тад се качи в колата и успя сам да затвори вратата. Тя го наблюдаваше загрижено, готова веднага да му помогне, а Тад си помисли, че майка му сигурно се сещаше за миналата Коледа, когато той си бе притиснал крака с вратата и трябваше да носи бинт почти цял месец. Но тогава Тад беше просто едно бебе. А сега бе вече голямо момче. Той знаеше, че е така, защото татко му го бе казал. Тад се усмихна на майка си, за да й покаже, че вратата не го бе затруднила ни най-малко и тя също се усмихна.
— Плътно ли я затвори?
— Плътно — увери я Тад.
Обаче майка му отвори вратата и пак я затвори, защото майките никога не вярват. Вярват само ако кажеш, че си направил нещо лошо, като например, че си разсипал захарта, когато си искал да достигнеш фъстъченото масло или че си счупил прозореца с камъка, който си искал просто да го хвърлиш върху покрива на гаража.
— Сложи си предпазния колан — каза тя, като пак стана предишната майка. — Когато онова бутало, или каквото е там, заяде, колата доста друса.
С лека тревога Тад закопча предпазния си колан. Той от сърце се надяваше да не катастрофират. Поне не както се случваше на десетте камиончета. Дори нещо повече — Тад се надяваше, че майка му няма да плаче.
— Затвори шлема! — извика майка му, като уж нагласи върху лицето си невидими очила.
— Тъй вярно! — извика в отговор Тад и се ухили. Това си беше тяхна игра.
— Пистата чиста ли е?
— Чиста!
— Тогава, тръгваме!
Дона запали мотора и потегли на заден ход надолу по алеята. Миг по-късно те се отправиха към града.
След около километър и половина двамата се поуспокоиха. До този момент Дона седеше като на тръни зад волана, както и Тад на седалката до нея. Обаче „Пинто“-то вървеше така гладко, сякаш че вчера бе излязло от завода.
Отидоха в Егуей Маркет и Дона напазарува за четиридесет долара. Достатъчно, за да им стигне за десетте дни, през Които Вик нямаше да е вкъщи. Тад настоя за нова кутия „Туинкъл“ и щеше да вземе кутия с кокосови мечета, ако майка му не го бе оставила. Те получаваха редовно доставки от храните на „Шарп“, но много често ги свършваха. Пътуването беше доста напрегнато, но все пак Дона намери време за горчиви размисли, докато чакаше на опашката, застанала зад количката с продуктите и Тад, седнал отдолу под продуктите, и нехайно провесил крака. Мислеше за това колко много струваха три торби продукти. Беше не само подтискащо. Беше странно. Тази мисъл я насочи към ужасяващата вероятност (
Дона видя пред себе си как дебелата жена с огромен задник, намъкнат в панталони с цвят на авокадо, изважда от чантичката си книжка с талони за продукти, които даваха на бедните. Видя как продавачката с досада вдигна очи нагоре, поглеждайки към другата служителка, която отбелязваше всички такива клиенти в специална книга. Силен, панически страх, сякаш плъх с остри зъби, загриза стомаха й. Нима щеше да се стигне до там?!
Никак не й харесваше този развой на мисли и Дона бързо ги отпъди преди да са се превърнали в лавина, която да я хвърли в нова, дълбока депресия. Следващия път нямаше да купува кафе и така щеше да спести три долара.
Дона забута количката с продуктите и Тад към колата. Сложи чантата отзад, а Тад на предната седалка и изчака докато чуе щракването на колата. Искаше й се тя да я затвори, но разбираше, че това е нещо, което Тад трябваше да направи сам. Нали уж беше голямо момче? Едва не получи сърдечен удар миналия декември, когато той си затисна крака с вратата. Как само
