Внезапно, под напора на мощен импулс, Тад издърпа кабарчето, което придържаше листа хартия към стената. Внимателно (почти благоговейно) той свали Думите за Чудовището от стената. Сгъна листа и грижливо го пъхна в задния джоб на дънките си. После, чувствайки се много по-добре, отколкото когато и да било този ден, Тад изтърча надолу по стълбите, за да гледа Маршъл Дилън и Фестъс.
Последният клиент бе дошъл да прибере колата си в единадесет и десет. Беше му платил в брой, а Джо бе пъхнал парите в стария си, омазнен портфейл, забелязвайки си мислено да се отбие в Спестовната каса в Норуей и да изтегли още петстотин долара, преди да замине с Гари.
Мисълта за заминаването го подсети за Куджо и за това кой ще го храни. Той качи в микробуса си и подкара към дома на Гари Първиър в подножието на хълма. Паркира в алеята пред къщата. Заизкачва се по стълбището и поздравът, който се канеше да извика, замря в гърлото му. Джо се върна малко назад и се наведе над стъпалата.
По тях имаше кръв.
Джо я докосна с пръсти. Беше лепкава, но не бе изсъхнала още. Изправи се малко разтревожен, ала не и уплашен. Може Гари да е бил пиян и да се е спънал както е държал чашата. Джо не се разтревожи истински докато не видя как ръждясалата врата на терасата е разбита на трески в долната си част.
— Гари!
Никой не се обади. Джо се зачуди дали някой имаше зъб на стария Гари и не бе дошъл да го търси. Или пък някой турист бе влязъл да пита за пътя, а Гари не бе предвидил, че точно сега не му е мястото да каже на човека да върви на майната си.
Джо изкачи стъпалата. Пред вратата имаше още кръв.
— Гари? — извика отново Джо и изведнъж му се прииска пушката му да е в дясната му ръка. Но ако някой бе потупал Гари, разкървавил носа му или избил един-два от няколкото останали зъба на стария Перверзник, то този човек си бе отишъл вече, тъй като единствената друга кола освен ръждясалия форд на Джо, беше крайслера на Гари. А до шосе номер три не можеше да се отиде пеша. Имението на Гари Първиър беше на десетина километра от града и три километра от шосе Мейпъл Шугър Роуд, което водеше към магистрала стои седемдесет.
Най-вероятно Гари се беше порязал, мислеше си Джо. Но, боже господи, дано си е срязал само ръката, а не гърлото!
Джо отвори вратата. Пантите протяжно изскърцаха.
— Гари?!
Все още никой не се обаждаше. Чувстваше се някакъв тежък и сладникав мирис, който не му се понрави, но отначало Джо реши, че е от дивия жасмин. Стълбите за втория етаж бяха вляво. Право напред беше коридорът, водещ към кухнята. А вратата за всекидневната беше по средата на коридора, вдясно.
На пода в коридора имаше нещо, но бе твърде тъмно и Джо не можеше да различи какво е. Приличаше на преобърната малка маса или нещо подобно… но доколкото Джо бе запознат, в предния коридор Гари никога не бе имал мебели. Прибираше тук Шезлонгите си, когато валеше, но от две седмици не бе капнала и капка дъжд. Освен това шезлонгите бяха на обичайното си място — до Крайслера на Гари и дивия жасмин.
Само че тази миризма… тя не беше от жасмина. Миришеше на кръв. И онова не беше преобърната маса…
Джо се спусна към неясната фигура, а сърцето блъскаше в ушите му. Коленичи до нея и от гърлото му се изтръгна прегракнал, дрезгав стон. Изведнъж в коридора му се стори горещо, усети, че се задушава. Той се извърна от Гари и сложи ръка на устата си. Някой беше убил Гари. Някой беше…
Джо се обърна насила към трупа. Гари лежеше сред локва от собствената си кръв. Очите му гледаха изцъклени към тавана на коридора, гърлото му бе разпорено. Но не просто разпорено, мили боже! А сякаш разкъсано със зъби!
Този път Джо не сдържа вика в гърлото си, а му даде пълна воля и той се изтръгна от него като накъсан, жален стон. Сякаш по някаква нелепа случайност, мислите му се насочиха към Черити с детинско раздразнение. Тя си бе взела
… и Джо трябваше да се обади в полицията. Всичко това нямаше значение. Нямаха значение очите на стария Първиър, които в тъмното безжизнено гледаха тавана, нямаше значение и миризмата на раздраното му гърло, което се смесваше с тежкия сладникав аромат на див жасмин.
Джо се изправи и залитайки, тръгна към кухнята. Трябваше да се обади в Щатската полиция, на шерифа Банърман, или на някого…
На прага в кухнята Джо спря. Очите му се разшириха така, сякаш щяха да изскочат от орбитите си. На прага в кухнята имаше цял куп кучешки изпражнения… и по големината им Джо разбра чии са.
— Куджо! — прошепна той. — О, боже мой! Куджо е болен от бяс!
Изведнъж му се стори, че чу шум зад гърба си и Джо мигновено се обърна, а косата на тила му щръкна. Коридорът беше празен, освен тялото на Гари. Гари, който снощи му бе казал, че Джо не може да насъска Куджо дори срещу крещящ негър. Този Гари лежеше сега с гърло разпрано чак до гръбнака му.
Нямаше смисъл излишно да рискува. Той се втурна обратно по коридора и почти веднага се подхлъзна в кръвта на Гари, оставяйки след себе си дълга, кървава следа. Изстена повторно, но щом затвори солидната вътрешна врата, се почувства по-добре.
Тръгна обратно към кухнята, като заобиколи трупа на Гари и надникна вътре, готов да затръшне кухненската врата, ако Куджо беше вътре. Отново му се мярна в съзнанието колко добре би било да усети приятната тежест на пушката си.
Кухнята беше празна. Нищо не се помръдваше, освен пердетата, които леко се диплеха от тежкия, душен бриз, полъхващ и тихо шушнещ през отворените прозорци. Носеше се мирис на празни бутилки водка — мъртви! Беше възкисела миризма, но по-добре от онази… другата миризма. Слънчеви петна изпъстряха избелелия и неравен под, покрит с линолеум. Телефонът, който винаги висеше на стената — някога бялата му пластмасова кутия сега бе загубила цвета си от мазнината и безброй ергенски ястия и бе пропукана по средата, когато много отдавна Гари се бе напил и спъвайки се, бе съборил телефона.
Джо влезе в кухнята и плътно затвори вратата зад себе си. Той отиде до двата отворени прозореца и не забеляза нищо в буренясалия двор, с изключение на двете ръждясали и изтърбушени коли, предшествали Крайслера на Гари. Въпреки това Джо затвори прозореца.
Той отиде до телефонния указател, после отново го пусна. Тежката книга се удари в стената. Чу се тъп, глух звук. Ръцете на Джо трепереха. В устата си усети противен вкус — догади му се. Той отново взе указателя и с рязко движение го отвори, като едва не откъсна кориците му. Можеше да набере нула или 555–1212, но бе така зашеметен, че не се сети за това.
Звукът от собственото му учестено и трескаво дишане, лудият пулс на сърцето му и шумоленето на страниците на указателя заглуши слабия шум зад гърба му: вратата на мазето тихо изскърца, когато Куджо я бутна с муцуната си и тя се отвори.
След като уби Гари Първиър, той слезе долу в мазето. Светлината в кухнята беше твърде ярка, твърде заслепяваща. Тя изпращаше бели остри, разкъсващи стрели на агония в неговия разпадащ се мозък. Вратата на мазето беше леко открехната и, клатушкайки се, Куджо слезе долу в благодатния и прохладен мрак. После легна и заспа до шкафа, в който Гари държеше обувките си от войната. Бризът, полъхващ от прозореца, притвори вратата на мазето, но тъй като не беше силен, не можа да я затвори напълно.
Стоновете, звуците, които издаваше Джо, когато му се повдигаше, стъпките му, затръшването на предната врата, когато отиде да я затвори… всички тези шумове събудиха Куджо и го върнаха към болките му. Болката и неговата безспирна тъпа ярост. Сега той стоеше зад Джо в тъмния коридор. Главата на Куджо бе ниско над земята. Очите му бяха почти алени. Гъстата му пъстра козина беше сплъстена от съсирена кръв и засъхнала кал. Муцуната му бе покрита с пяна и лиги, а зъбите му бяха непрекъснато оголени, тъй като езикът му вече започваше да се подува.
Джо бе намерил абонатите на Касъл Рок в указателя. Като стигна до „К“, той обходи с треперещия си
