Вик успя да пресуши питието си до последната капка преди самолета да кацне в Логан. Това доведе до стомашни киселини, които щяха да траят цялата сутрин (и също като мисълта за Дона и Стийв Кемп, прекарващи времето си заедно, те щяха да се появяват отново и отново, дори да изгълташе цяла опаковка хапчета „Тъмс“.), но чувството му за потиснатост се поуталожи и в крайна сметка може би си струваше.
Може би.
Джо Кембър изгледа петното върху пода на гаража намиращо се точно под менгемето с нещо като учудване. Той отново нахлупи зелената си филцова шапка над очите и за още няколко мига се втренчи в онова, което гледаше. После пъхна пръсти между зъбите и изсвири пронизително.
— Куджо! Хей, момче! Ела тук, Куджо!
Той подсвирна отново, а след това се наведе и опря длани в коленете си. Кучето щеше да дойде, Джо не се съмняваше. То никога не отиваше надалече. Но как щеше да обясни това?
Кучето се бе изходило по голяма нужда върху пода. Куджо никога не бе вършил подобно нещо, дори като малко кутре. Беше пикал няколко пъти тук и там, бе разпорил седалките на един-два стола, но такова нещо не бе правил досега. Джо се замисли за миг дали някое друго куче не бе свършило тази работа, но после реши, че не е възможно. Куджо беше най-голямото куче в Касъл Рок, доколкото му бе известно. Големите кучета ядяха по много и лайната им бяха големи. Никой пудел, хрътка или сетер, не можеха да са виновни за тази беля. Джо се запита дали пък кучето не бе усетило, че Брет и Черити заминават за известно време. Ако е вярно, може би така Куджо показваше точно колко му се нрави тази идея. Джо беше чувал за подобни неща.
Беше получил кучето като отплата за работа, която бе свършил през 1975–та година. Клиентът беше едноок. Казваше се Рей Кроуъл и идваше някъде от Фрайбург. Този Кроуъл прекарваше повечето време в гората, макар и всички да признаваха, че той има подход с кучетата — добре ги гледаше и умееше да ги обучава. Можеше почтено да си изкарва прехраната с това, което хората в Ню Ингланд наричаха „ферми за кучета“. Ала Кроуъл нямаше добър характер и отпъди много клиенти със своята свадливост.
— Трябва ми нов двигател за камиона — каза Кроуъл на Джо през онази пролет.
— Ъхъ — отговори Джо.
— Имам двигателя, но не мога с нищо да ти платя. Нямам пукнат долар.
Те стояха в гаража на Джо и дъвчеха стръкове трева. Брет, тогава на пет години, се мотаеше наоколо в двора пред къщата, а Черити простираше прането.
— Хм, твърде лошо, Рей — рече Джо, — но аз не работя без пари. Тук не ти е някоя благотворителна организация.
— Мисис Бийсли току-що се окучи — каза Рей. (Мисис Бийсли беше първокласна кучка Сан Бернар.) — Чистокръвни са. Ти свърши работата, а аз ще ти дам най-доброто от котилото. Какво ще кажеш? След време може и да се съгласиш, но аз не мога да сека дървета, ако нямам камион, с който да ги превозвам.
— Не ми трябва куче — отвърна Джо. — Особено пък толкова голямо. Проклетият Сан Бернар не е нищо друго, освен една огромна ядяща машина…
— ТИ нямаш нужда от куче — каза Рей и отправи поглед към Брет, който тъкмо бе седнал на тревата и наблюдаваше майка си — но момчето ти сигурно много ще се зарадва.
Джо отвори уста, после пак я затвори. Той и Черити не се пазеха, но след Брет тя повече не забременя, а пък и за самия Брет доста чакаха. Понякога, като го гледаше, в главата на Джо се оформяше неясен въпрос: Дали пък момчето не се чувстваше самотно? Може би наистина беше самотно. И може би Рей Кроуъл беше прав. Рожденият ден на Брет наближаваше. Тогава щеше да му подари кученцето.
— Ще си помисля — рече Джо.
— Ама не мисли много дълго — каза Рей и самоуверено додаде: — Мога да отида и при Вин Калахън в Норт Конуей. Той е толкова добър колкото си и ти. А може би и по-добър.
— Може би — отвърна Джо, невъзмутим. Злият нрав на Рей Кроуъл изобщо не го смущаваше.
По-късно, същата седмица, управителят на супермаркета докара автомобила си, за да му прегледа Джо картера. Проблемът беше незначителен, но управителят, чието име беше Донован, се суетеше около колата си като млада майка около първото си бебе. Джо източи спирачната течност, напълни картера отново и подсили уплътнителите. Колата беше добра изработка — „Тъндърбърд“, модел 1960-та, в отлично състояние. Като привършваше работата си, слушайки брътвежите на Донован — как жена му искала той да продаде колата, на Джо изведнъж му хрумна нещо.
— Мисля да купя на сина си куче — рече Джо на този Донован, като спускаше колата с крика.
— Така ли? — учтиво запита Донован.
— Ъхъ. Сан Бернар. Още е малко кутре, но ще яде много, когато порасне. Мислех си дали не може да направим един малък пазарлък — ти и аз. Ако ми обещаеш намаление на кучешките храни „Гейнс Мийл“, „Ралстън Пюрина“ и там каквото друго продаваш, аз ти обещавам да работя от време на време по колата ти и нищо няма да ти взимам за труда.
Донован засия от радост и двамата си стиснаха ръцете. Джо се обади на Рей Кроуъл и му каза, че е решил да вземе кутрето, ако Кроуъл бе все пак съгласен. Кроуъл беше съгласен и когато дойде рожденият ден на Брет същата година, Джо изуми и Брет, и Черити като сложи в ръцете на сина си палавото, скимтящо кученце.
— Благодаря ти, татко! Благодаря ти! Благодаря ти! — извика тогава Брет, прегърна баща си и обсипа лицето му с целувки.
— Тъй — каза Джо. — Но отсега нататък ти ще се грижиш за него, Брет. Това е твое куче, не мое. И ако започне да пикае или сере навсякъде, закарвам го отзад и го застрелвам като най-обикновен помияр.
— Ще се грижа татко… обещавам!
Брет бе спазил обещанието си и в редките случаи, когато не бе успял, или Черити, или Джо бяха почиствали след кучето, без да коментират случилото се. Джо бе забелязал, че не е възможно да пренебрегнеш Куджо (а той растеше дяволски бързо и се превърна в точно такава машина, каквато Джо бе предсказал), кучето просто стана член на семейство Кембър. Той беше едно добро, вярно куче.
Бързо и напълно свикна с домашните порядки… а сега това. Джо се огледа наоколо, намръщен, с ръце в джобовете. Куджо никакъв не се виждаше.
Той излезе навън и отново изсвири. Проклетото куче беше сигурно при реката, за да се разхлади. Джо добре го разбираше. Сигурно беше осемдесет и пет градуса16 на сянка. Ала кучето скоро щеше да се върне и когато се върнеше, Джо щеше да му натрие носа в това, което бе направило. Щеше да му е мъчно, ала Куджо го бе направил за това, че неговите хора бяха заминали, но човек не може да остави едно куче да си прави…
Изведнъж нова мисъл проблясна в главата на Джо и той се удари с длан по челото. Кой може да храни Куджо, докато той и Гари нямаше да бъдат тук?
Би могъл да напълни онова старо корито за прасе, което се въргаляше зад стобора, с „Гейнс Мийлс“ (имаха близо цял тон от тази храна, складирана долу в мазето), обаче щеше да подгизне, ако завалеше дъжд. А ако поставеше храната в къщата или в гаража, кучето можеше пак да реши да пикае и сере по пода. Освен това, когато станеше дума за храна, Куджо беше огромен, жизнерадостен лакомник. Той щеше да изяде половината първия ден, другата половина на следващия ден и после щеше да ходи гладен, докато Джо се върнеше.
— Мама му стара! — измърмори Джо.
Кучето не идваше. Навярно знаеше, че Джо ще види какво е направило и се срамуваше. Куджо беше умно куче, както повечето кучета и, осъзнавайки (или усещайки) такова едно нещо, беше напълно в кръга на умствените му възможности.
Джо взе лопатата и изчисти изпражненията. После лесна чаша чист спирт, който предвидливо държеше в гаража, попи петното с парцал, напълни една кофа с вода от крана в дъното на гаража и я изля върху пода.
Като свърши с това, взе бележника си със задачите за деня и ги прегледа. Беше се погрижил за комбайна на Ричи — тази нова машина издърпа мотора като едното нищо. Без проблеми беше отложил работата си по скоростната кутия в колата на учителя. Той се бе оказал така сговорчив, както Джо бе
