Гари видя как кучето се спусна към него. Обърна се и хукна. Едно ухапване, една драскотина означаваше смърт. Той се втурна към стълбите и убежището, което представляваше къщата зад тях. Но бе пил твърде много. Твърде много дълги зими бе прекарал до печката и твърде много дълги, летни нощи — в шезлонга си. Той чу как Куджо го настигна и тогава в този ужасен проблясък от секундата, когато Гари нищо не чу, той разбра, че Куджо бе скочил отгоре му.
В момента, в който бе вдигнал краката си върху първото стъпало, стокилограмовият Сан Бернар го повали като мощен локомотив. Гари падна по очи, останал без дъх. Звярът посегна към тила му, а Гари се опита да се изправи. Кучето отново се хвърли отгоре му и веднага го събори, като почти го задуши с гъстата козина на корема си.
Гари изпищя.
Куджо заби ноктите си в рамото му и мощните му челюсти захапаха голата плът, дърпайки и разкъсвайки сухожилията сякаш бяха конци. Той продължаваше да ръмжи. Бликна силна струя кръв. Гари я почувства как се стича надолу по мършавата му ръка. Той се преобърна и започна да удря с юмруци по посока на кучето. То отстъпи малко и Гари успя да изпълзи още три стъпала нагоре. Тогава Куджо отново скочи отгоре му.
Гари го ритна. Куджо направи ловка маневра и нападна отново — сякаш бе разкъсващ, ръмжащ свредел. От устата му изхвърчаха пръски пяна. Гари усети дъха му. Вонеше на гнило, на мърша. Гари сви дясната си ръка в юмрук и нанесе силен удар върху долната челюст на Куджо. Беше повече късмет. Усилието от удара прониза ръката му чак до рамото, което изгаряше от дълбоката рана.
Куджо отново отстъпи.
Гари погледна кучето. Мършавите му, голи гърди бързо се повдигаха. Лицето му пепеляво. От разкъсаното му рамо шуртеше кръв, която обливаше цимента на стълбището.
— Хайде, курвенско изчадие! — изкрещя Гари. — Хайде де! Не ми пука! Чуваш ли? Не ми пука!
Но Куджо отстъпи още една крачка назад.
Думите все още нямаха смисъл, но
Гари търпеливо се изправи на краката си и заднешком изкачи последните две стъпала. Изправи се с гръб към вратата, опипвайки зад себе си за дръжката на бравата. Рамото му пареше така сякаш под кожата му бяха налели бензин. Съзнанието му крещеше „Бяс! Аз съм болен от бяс!“
Нямаше значение. Спокойно, не всичко наведнъж. Пушката му беше в килера. Слава на Исуса, че Брет Кембър и Черити ги нямаше у тях. Това си беше истинска божа милост.
Гари напипа дръжката и отвори вратата. Не изпусна Куджо от погледа си, докато не влезе вътре и не затвори вратата зад себе си. Тогава изведнъж го обхвана огромно облекчение. Краката му бяха сякаш от восък. За момент всичко наоколо заплува в някаква мъгла и той запази разсъдъка си, като изплези езика си и го прехапа. Не беше време да се размеква като госпожица. Ако искаше, можеше да се разкисне, след като убиеше кучето. Господи, колко зор видя навън. За малко да пукне!
Гари се обърна и тръгна надолу по тъмния коридор към коридора. Точно тогава Куджо влетя в стаята, разбивайки на трески долната част на вратата. Кожата на муцуната му бе дръпната назад, оголвайки зъбите му в зловещо ухилена гримаса, а от гърдите му се изтръгна кух, насечен лай.
Гари изпищя отново, обръщайки се тъкмо навреме, за да хване Куджо с две ръце, а звярът отново връхлетя отгоре му, повличайки го надолу по коридора. Гари се накланяше ту наляво, ту надясно, опитвайки се да запази равновесие. За миг двамата сякаш танцуваха валс. Тогава Гари, който бе с петдесет килограма по-лек от Куджо, падна на земята. Той смътно усети как зурлата на Куджо се заби под брадичката му, смътно усети колко ужасяващо горещ и сух е носът му. Опита се да се изправи на ръцете си и си помисли, че трябва да забие палците си в очите на Куджо, когато звярът го сграбчи за гърлото и го разпори. Гари изпищя, а звярът отново го захапа. Гари усети как топла кръв струи по лицето му и си помисли: „Мили боже, тя е моя!“ Ръцете му вяло удариха в гърдите кучето, но без никаква полза. Най-после те утихнаха.
До него достигна слабата, лепкава и упойваща миризма на див жасмин.
— Какво виждаш от прозореца?
Брет се обърна към майка си. Но не изцяло. Не желаеше да изпусне нещо от гледката, която се откриваше пред него. Автобусът пътуваше вече почти час. Бяха преминали по Моста за милион долара и бяха навлезли в Саут Портланд (в захлас и почуда Брет наблюдаваше двата товарни кораба в пристанището, с ръждясали витла и утайка полепнала по тях), бяха поели на юг по главната магистрала с таксовите бариери и сега наближаваха границата с Ню Хемпшиър.
— Всичко — отвърна Брет на майка си. — А ти, мамо, какво виждаш?
„Отражението ти върху стъклото… но много бледо“, помисли си Черити, „Ето какво виждам“.
Вместо това обаче, тя каза на глас:
— Ами, целия свят! Виждам как целият свят се открива пред нас.
— Мамо? Иска ми се да можехме да отидем чак до калифорния с този автобус. Да видя всичко, което го има в учебниците по география в училище.
Майка му се разсмя и разроши косата му.
— Ще се отегчиш да гледаш все пейзажи, Брет.
— Не, не. Няма да се отегча.
И сигурно няма, мислеше си Черити. Изведнъж тя се почувства и стара, и тъжна. Когато в събота се бе обадила на Холи, за да я попита дали биха могли да й дойдат на гости, Холи бе очарована и буйната радост на сестра й я бе накарала да се почувства млада. Странно, че радостта на собствения й син, почти физически осезаемата еуфория, я караше да се чувства стара. Все пак…
Какво точно щеше да стане с него? Тя си задаваше този въпрос, наблюдавайки призрачното отражение на лицето му върху стъклото, наложено върху гледката отвън, сякаш че бе някакъв фотографски трик. Той бе умен. По-умен от нея и много по-умен от Джо. Трябваше да учи в колеж, но Черити знаеше, че щом Брет завършеше гимназия, Джо щеше да го накара да се запише в курсовете за автомонтьори, за да може да му помага в работилницата. Преди десет години нямаше да позволят такова нещо. Училищните настоятели нямаше да разрешат умно момче като Брет да се запише в занаятчийски курс, но в днешното време на собствен избор и „прави каквото ти е угодно“ тя ужасно се боеше, че това може да се случи.
Караше я да се страхува. Някога Черити можеше да се успокоява, че училището още е далече — толкова далече — гимназията, реалното училище. Класическото училище бе просто играчка за момче, което учеше уроците си на един дъх, като Брет. Но в гимназията вече идваше времето на неумолимия избор. Затваряха се врати — със слабо щракване на ключалката, което, може би долавяше най-ясно в мечтите и сънищата през по-късните години.
Черити обхвана здраво лактите си и потрепери, без дори да се опита да се успокои, но това е от климатичната инсталация на автобуса, която бе доста усилена.
За Брет гимназията щеше да дойде след още четири години.
Черити отново потрепери и изведнъж започна ожесточено да мисли, че би било по-добре да не бе спечелила на лотария, или да бе изгубила билета. Бяха се разделили с Джо само преди час, но за нея това се случваше за първи път откакто се бяха оженили в края на 1966-та година. Тя не се бе досетила, че перспективата ще бъде доста внезапна, замайваща и горчива. Представяше си следната картина: жена и момче биват пуснати на свобода от заточение в някакъв зандан… но има уловка. На гърбовете им са прикрепени халки, през които минават невидими гумени въжета. И преди да стигнат много далече, изведнъж… ресто, връщай се! Хоп, обратно в затвора за още четиринадесет години!
