примесена с лекия мирис на снощния запой с водка. Брет бе изненадан и смутен от огромната любов, която изпитваше към баща си, чувство, което на моменти се появяваше, и то когато най-малко го очакваше (и все пак по-рядко през последните две или три години. Нещо, което майка му не знаеше и не би повярвала, ако й кажеше). Беше любов, която нямаше нищо общо с отношението на Джо Кембър към него или към майка му: примитивно, биологично състояние, от което човек не можеше да се освободи, едно явление с много илюзорни представи, което те преследва цял живот, като например миризмата на цигари, бръсначът, отразен в огледалото на банята, панталон, преметнат върху стола, някои груби думи.

Баща му също го прегърна и се обърна към Черити. Сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й нагоре. Откъм товарната площадка зад ниската тухлена сграда се чу как някакъв автобус загрява. Дизеловият мотор бръмчеше глухо и задавено.

— Приятно прекарване — каза Джо.

Очите на Черити се изпълниха със сълзи и тя бързо ги избърса. Жестът й бе почти гневен.

— Окей — отвърна тя.

Изведнъж суровото, безразлично и сурово изражение отново се изписа на лицето му — така както рицарят тракваше забралото на шлема си. Той пак беше съвършения провинциалист.

— Дай да качваме куфарите, момче. В този сякаш има олово… леле, боже!

Джо остана с тях докато всичките четири куфара бяха натоварени и проверени. Той прегледа щателно етикетите, без да обръща внимание на закачките на слушателите. Наблюдаваше как носачите товарят куфарите върху подвижната платформа, а оттам в багажника на автобуса. Тогава Джо отново се обърна към Брет.

— Ела за малко с мен отвън.

Черити ги видя как излизат. Тя седна на една от твърдите скамейки, отвори дамската си чанта, извади оттам носна кърпа и започна да я прехвърля в ръцете си. Беше съвсем в стила на Джо да й пожелае приятно прекарване, а след това да отмъкне момчето навън и да се опита да го придума да се върне вкъщи.

На тротоара отвън Джо каза на сина си:

— Нека ти дам два съвета, момче. Сигур няма да ме послуша ама бащите, въпреки туй дават съветите си. Първият съвет е този: оня тип, дето ще го видиш там, оня Джим, не е нищо друго освен едно лайно. Пущам те на туй пътуване, защото си вече на десет. А на десет години вече можеш да различиш лайното от розата. Наблюдавай го и ще видиш. Нищо друго не прави, освен да подмята разни книжа в офиса си. От хора като него тегли този свят, защото главите им нямат връзка с ръцете. — По бузите на Джо избиха бледочервени петна. — Той е лайно. Наблюдавай го и ще видиш, че съм прав.

— Добре — отвърна Брет тихо, но спокойно.

Джо Кембър леко се усмихна.

— Вторият съвет: пази си парите.

— Но аз нямам па…

— Имаш ето това — рече Кембър и му подаде смачкана петдоларова банкнота. — Не ги харчи всичките наведнъж. Само глупците не задържат пари.

— Добре. Благодаря ти!

— Сбогом — рече Кембър. Той не поиска друга целувка.

— Сбогом, татко.

Брет стоеше на тротоара и гледаше как баща му се качва в колата. После си замина и той никога повече не го видя жив.

* * *

В осем и четвърт същата сутрин Гари Първиър излезе от къщата си, клатушкайки се, само по долни гащи, изцапани отпред с петна от урина и започна да пикае в дивия жасмин. Той лелееше тайното и перверзно желание един ден урината му да стане толкова разяждаща от алкохола, че да може напълно да унищожи дивия жасмин. Този ден обаче още не бе дошъл.

— Ауууу, как ме цепи главата! — изкрещя Гари, придържайки пишката си с една ръка, докато пикаеше в жасмина, покрил оградата му. Очите му бяха прорязани от червени жилки. Сърцето му виеше и хлопаше като стара водна помпа, теглеща повече въздух отколкото вода, особено напоследък. Изведнъж ужасен спазъм сгърчи корема му, докато пикаеше — това все по-често му се случваше — и превивайки се на две, Гари изпусна дълга и зловонна пръдня от мършавия си задник.

Той се обърна и тръгна да се прибира. Тогава чу ръмженето зад гърба си. Беше глух мощен звук, идващ точно от мястото, където буренясалия му двор се сливаше с ливадите.

Гари бързо се извърна по посока на звука, забравил за главоболието си, за хлопащото си и виещо сърце, забравил, че му се ходи по голяма нужда. Отдавна не си бе спомнял за войната във Франция. Но в този миг го споходи точно такова видение.

— Германци! Германци! Залегни!

Ала не бяха германците. От тревата изникна Куджо.

— Хей, момче, какво правиш, твойта м… — рече Гари и заекна.

Преди двадесет години бе виждал бясно куче, но човек не можеше лесно да забрави такава гледка. Беше на една бензиностанция в Амоко, на изток от Мечияс. Гари се връщаше от Ийстпорт, където бе лагерувал. Караше стария си мотоциклет, който си бе купил през хиляда деветстотин петдесет и пета година. Някакво пръхтящо и влачещо се, жълтеникаво куче се бе появило изведнъж иззад бензиностанцията като че ли беше призрак. Хълбоците му се движеха навътре и навън в унисон с честите му, задъхани вдишвания и издишвания. От устата му капеше пяна, проточила се във воднистата лига. Очите на кучето се въртяха диво. Задницата му бе клеясала от засъхнали изпражнения. Животното по-скоро се въргаляше, отколкото ходеше, сякаш някой зъл тип му бе разтворил насила устата преди час и го бе налял догоре с долнопробно уиски. „Мамицата му недна!“ извика бензаджията и остави маркуча върху помпата. Втурна се в тясната, мръсна канцелария на бензиностанцията и излезе оттам, стиснал тридесетмилиметров автомат с едрите си, омазани ръце. Бензаджията коленичи с единия си крак на асфалта и стреля. Първият изстрел откъсна левия заден крак на кучето. Кръвта бликна като облак от червени пръски. Гледайки Куджо сега, Гари си спомни, че онова куче изобщо не помръдна. Само кухо се оглеждаше наоколо, сякаш нямаше никаква представа какво става с него. С втория си изстрел бензаджията почти разкъса кучето на две. Парчета от тялото му полепнаха по единствената помпа на бензиностанцията, покривайки я с черни, кървави съсиреци. Миг по-късно дойдоха още трима младежи от полицейския участък в Уошингтън Каунти, седнали плътно, рамо до рамо в хубав пикап, модел 1940-та година. Всички бяха въоръжени. Те се изнизаха в редица и дадоха поне по осем или девет откоса във вече мъртвото куче. Около час след това, докато бензаджията слагаше нов фар върху мотоциклета на Гари, пристигна служителка на Отдела за безпризорни кучета в хубав двуместен Студебейкър. Тя си надяна дълги гумени ръкавици и отряза главата на жълтото куче, за да я занесе в Отдела по здравеопазването.

Куджо изглеждаше много по-жив отколкото нова жълто отдавна забравено куче, но другите симптоми бяха съвсем същите. „Болестта още не е напреднала много“, помисли си Гари. „Но е по-опасен. Мили боже, трябва да си взема пушката…“

И той започна да отстъпва назад.

— Здрасти, Куджо… добро куче, добро момче… добро кученце…

Куджо ръмжеше, застанал в края на поляната с наведена глава и потъмнели, кръвясали очи.

— Добро момче…

За Куджо думите на МЪЖА нищо не означаваха. Бяха безсмислени звуци, като шуменето на вятъра. Значение имаше миризмата, лъхаща от МЪЖА. Беше топла, остра и лютива. Миришеше му на страх. Бе влудяващо и непоносимо. Изведнъж Куджо разбра: МЪЖЪТ бе виновен за болестта му. И той се хвърли напред, а ръмженето му се превърна в свиреп, яростен рев.

* * *
Вы читаете Куджо
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×