Черити издаде глухо, гърлено стенание.
— Каза ли нещо, мамо?
— Не, само се прокашлях.
Тя потрепери за трети и този път кожата на ръцете й настръхна. Спомни си един стих от уроците по английски, когато бе ученичка в гимназията (Черити бе пожелала да продължи в колеж, но баща й побесня, като разбра — какво си въобразяваше тя, че са богати ли! — а майка й се бе присмяла на идеята й, скрито съчувствайки й). Стихът бе от Дилън Томас, ала Черити не можеше да си спомни цялото стихотворение. Беше нещо за преминаване през обречените владения на любовта.
Тогава този стих й се бе видял смешен и нелеп, но сега го разбираше. Какво друго можеха да бъдат невидимите, гумени въжета, ако не Любов? Щеше ли да се опита да заблуди сама себе си като си каже, че сега вече не обичаше мъжа, за когото се бе омъжила? Че е останала с него по задължение и заради детето (ето
И все пак… все пак…
Брет гледаше през прозореца като в транс. Без да се откъсва от гледката, той каза:
— Мислиш ли, че Куджо е добре, мамо?
— Сигурна съм, че е добре — отвърна разсеяно Черити.
За първи път тя се улови, че мисли за развод и то съвсем конкретно: какво би могла да направи, за да може да издържа себе си и сина си, как биха се справяли в такава немислима (
Тя започна да изброява наум различните възможности претегляйки ги в съзнанието си, и внезапно я споходи мисълта, че може би една мъничка перспектива не е чак толкова лошо нещо в края на краищата. Навярно щеше да е безполезно. Но също и полезно.
Автобусът пресече границата на щата, навлезе в Ню Хемпшиър и потегли на юг.
Реактивният „Делта-727“ се стрелна стръмно нагоре, извисявайки се над Касъл Рок (Вик винаги се мъчеше да открие къщата си до Касъл Лейк и 117-то авеню, и винаги безуспешно), а после зави на сто и осемдесет градуса и се понесе към океанското крайбрежие. До летището в Логан имаше двадесет минути.
Дона беше някъде долу на шест хиляди метра от него. А също и неговият Тадър. Изведнъж се усети подтиснат и обзет от мрачни предчувствия, че нищо нямаше да може да се оправи и че те бяха луди, ако си въобразяваха такова нещо. Когато къщата ти е срината от бомба, ти просто трябва да си построиш нова къща. Не можеш просто да залепиш парчетата с лепило „Елмър“.
Дойде стюардесата. Той и Роджър пътуваха в първа класа („Защо пък да не си направим кефа, приятелю“, беше казал Роджър миналата сряда, когато Вик бе направил резервациите. „Не всеки може да се озове в приюта за бедни по такъв безупречен начин.“) Освен тях имаше само още четири-пет други пътници, повечето от които четяха сутрешните вестници, като Роджър.
— Желаете ли нещо? — попита стюардесата Роджър с професионалната си, искряща усмивка, която сякаш казваше: „беше ми ужасно приятно да стана в пет и половина сутринта, за да се лашкам от Бангор до Ню Йорк и от Ню Йорк до Атланта“.
Роджър разсеяно поклати глава и тя насочи неземната си усмивка към Вик.
— Нещо за вас, сър? Кифла? Или портокалов сок?
— Можете ли да ми спретнете една водка с тоник? — попита Вик, а Роджър така вдигна глава от вестника си, че чак вратът му изпука.
Усмивката на стюардесата не трепна. Поръчка за концентрати преди девет сутринта не беше новост за нея.
— Ще ви спретна — отвърна тя, — но ще трябва да побързате, за да я гаврътнете цялата. До Бостън наистина няма много време.
— Ще я гаврътна — обеща мрачно Вик, а тя тръгна назад, блестяща в бледосиния си униформен панталон и усмивка.
— Какво ти става? — попита Роджър.
— Какво искаш да кажеш с това „какво ти става“?
— Знаеш какво имам предвид. И бира не съм те виждал да пиеш преди обяд. Дори не по-рано от пет часа сутринта.
— Отпразнувам напускането на кораба — рече Вик.
— Какъв кораб?
— Моторния кораб „Титаник“.
Роджър се намръщи.
— Не смяташ ли, че това е проява на лош вкус?
Всъщност Вик точно така смяташе. Роджър заслужаваше по-добро отношение, но тази сутрин, напрегнат от мрачното си настроение, което го обвиваше като някаква смрадлива пелена, Вик не можа да измисли нещо по-добро. За сметка на това пък той успя да се усмихне, макар и малко кисело. Ала Роджър продължи да се мръщи.
— Виж — рече Вик, — имам една идея за Пралините. Може да ни се разкатаят фамилиите, за да убедим стария Шарп и синчето, обаче може и да успеем.
Роджър го изгледа с явно облекчение. Те винаги бяха работили така. Вик даваше идеите в грубия им вид, а Роджър ги дооформяше и внедряваше. Бяха работили винаги в екип, когато трябваше да се предават идеите им на масмедиите, за да се представят на публиката.
— Какво е?
— Дай ми още малко време — рече Вик. — Да кажем — до довечера. Тогава ще развеем байрака…
— … и ще видим кой ще се нагъзи тогава — довърши Роджър и се ухили. Той отново и със замах разтвори вестника си на страницата с финансовите новини. — Окей. Щом ще я чуем довечера. Изделията на „Шарп“ се покачиха с още една осма миналата седмица. Ти знаеш ли за това?
— Фукльо! — измърмори Вик и отново погледна през прозореца.
Вече нямаше мъгла. Денят бе ясен като звън на камбана. Плажовете при Кенибънк, Огънкуит и Йорк бяха като панорамна гледка върху пощенска картичка — кобалтовосиньо море, жълтокафяв пясък, а по- нататък — ниските хълмове, характерни за ландшафта на Мейн, както и обширните полета и ивици смърч, които се простираха на запад и се губеха в далечината. Красота! А тя още повече засилваше чувството му за подтиснатост.
„Ако трябва да плача, да ме вземат мътните, но ще отида в кенефа и там ще го направя“, помисли си Вик с горчивина. Шест изречения върху лист евтина хартия го бяха докарали до това състояние. Светът беше дяволски крехък и чуплив. Чуплив като онези великденски яйца с красиви и ярки цветове отвън, но кухи отвътре. Само миналата седмица той си мислеше да вземе Тад и да се премести някъде. А сега се чудеше дали Тад и Дона ще са още там, когато се върнеха с Роджър. Не беше ли възможно Дона просто да вземе детето и да избяга, навярно при майка си в Поконос?
Разбира се, че бе възможно. Тя можеше да реши, че десет дни раздяла са недостатъчни както за него, така и за нея. Навярно би било по-добре да се разделят за шест месеца. При това тя имаше Тад сега. Притежанието ти даваше девет точки преднина според закона, нали?
„А може би“, говореше в него някакъв гаден и клеветнически глас, „може би знае къде е Кемп. Вероятно ще реши да отиде при него. Да опита с него известен период от време. Те двамата могат заедно след години да си спомнят щастливото минало.“ „Ето, това се нарича понеделнишки гадни мисли“, каза си Вик с безпокойство.
Но тези мисли не го напуснаха. Почти, но не съвсем.
