Сбогуваха се ведро. Само Тад, който още нямаше точна представа за това колко кратко е бъдещето, се разплака.
— Ще помислиш, нали? — попита отново Дона, когато Вик се качи в ягуара.
— Да.
Но докато караше към Бриджтън, за да вземе Роджър, онова, за което мислеше, бяха двата мига на почти съвършено общуване. Два за една сутрин само. Никак не беше зле. А за тях бяха нужни осем или девет години съвместен живот — приблизително една четвърт от всички години, прекарани на тази земя досега. Мислеше си колко е странна цялата представа за човешкото общуване — какво чудовищно и абсурдно премеждие бе необходимо, за да се постигне дори малко. Когато човек е вложил време и всичко е било хубаво, той трябва да действа внимателно. Да, щеше да помисли за това. Бяха живели добре с Дона и макар някои от каналите да бяха задръстени с кал (а част от тази кал все още го глождеше), много други канали бяха отворени и работеха отлично.
Трябваше много внимателно да се обмисли всичко… но може би не наведнъж. Хората имаха склонност да преувеличават.
Вик пусна радиото и започна да мисли за горкия Професор „Шарп“.
Джо Кембър спря пред автогарата в Портланд в осем без десет сутринта. Мъглата се бе вдигнала и таблото над
Черити бе облечена с най-хубавите си сако и панталони и памучна бяла блуза с къдри около врата. Беше сложила и обеци, а това предизвика удивлението на Брет. Той не си спомняше майка му да бе носила някога обеци, освен на черква.
Брет я бе заварил сама горе в спалнята, когато Черити се обличаше, след като бе приготвила овесената каша за баща му. Почти през цялото време Джо мълчеше, изръмжавайки по някоя едносрична дума в отговор на откъслечните им въпроси. Най-накрая напълно изключи всякакви разговори като настрои радиото на станцията с резултатите от бейзболните мачове. Брет и Черити се страхуваха, че това затишие предвещава някакъв разрушителен ураган и внезапна промяна в мнението на Джо за тяхното пътуване.
Черити бе облякла вече панталона от костюма си и тъкмо слагаше блузата. Брет забеляза, че тя носи сутиен в прасковен цвят, което също го изненада. Той мислеше, че майка му носи само бяло бельо.
— Мамо — рече той притеснен.
Тя се обърна към него… не, по-скоро се втурна срещу него.
— Той каза ли ти нещо?
— Не… не. Става въпрос за Куджо.
— Куджо ли? Какво за Куджо?
— Болен е.
— Как така е болен?
Брет й разказа как като ядял втората си купа с кокосови мечета отвън при задното стълбище, решил да тръгне в мъглата на разходка, и как изведнъж се появил Куджо с кръвясали, безумни очи и пяна на муцуната.
— Освен това не ходеше много добре — завърши Брет. — Знаеш ли, някак странно залиташе. Мисля, че е най-добре да кажа на татко.
—
Брет я изгледа изненадан и уплашен. Черити отпусна леко ръцете си върху раменете му и каза по- спокойно:
— Изплашил те е просто като се е появил изведнъж от мъглата. Навярно му няма нищо. Нали?
Брет мълчаливо започна да рови в съзнанието си, за да намери точните думи и да обясни колко ужасно зле е изглеждал Куджо и как за миг си бе помислил, че кучето ще се нахвърли отгоре му. Ала не можа да намери думите. Навярно не искаше да ги намери.
— Ако нещо не е наред — каза Черити, — то сигурно не е толкова важно. Вероятно е гонил някой скункс.
— Не, не миришеше на ск…
— … или може би е тичал след някой мармот, или заек. А може да е попаднал дори на някой елен долу в онова тресавище. Или пък да е ял коприва.
— Да, може би — рече несигурно Брет.
— На баща ти му трябва точно такова нещо — каза Черити. — Представям си какво ще каже: „Болен ли? Ами, той е твое куче, Брет. Ти се погрижи за него. Аз си имам твърде много работа, за да се занимавам с твоя помияр“.
Брет нещастно поклати глава. Той си мислеше съвсем същото, уплашен от мрачното мълчание, с което баща му поглъщаше закуската си, докато гласът на спортния коментатор гърмеше по радиото в кухнята.
— Ако просто оставиш нещата така, Куджо навярно ще се увърти около баща ти и той ще се погрижи — каза Черити. — Той обича Куджо почти толкова, колкото и ти, макар да не го признава. Ако забележи нещо нередно, баща ти ще го закара на ветеринаря в Саут Перис.
— Да, сигурно.
Думите на майка му звучаха убедително, но все пак Брет бе притеснен.
Черити се наведе и го целуна по бузата.
— Ще ти кажа какво ще направим! Ще се обадим на баща ти още тази вечер, ако искаш! Какво ще кажеш? Когато говориш с него, просто му кажи, ама съвсем между другото: „Татко, храниш ли ми кучето?“ И тогава ще разбереш.
— Добре — отвърна Брет.
Той се усмихна на майка си и тя на него също, отдъхвайки си. Опасността бе предотвратена. Но по някакъв странен обрат на нещата, този случай ги накара да се тревожат за нещо друго по време на безкрайно дългия промеждутък, в който Джо паркира колата при задната тераса и мълчаливо започна да товари куфарите им. Те бяха четири на брой. В единия от тях Черити скришом бе сложила всичките си четири албума със снимки. Новата тревога беше във връзка с това че Куджо можеше внезапно да се появи преди още да са отпътували и Джо Кембър да разбере за проблема.
Ала Куджо не се появи.
В този миг Джо отвори задната врата на колата, подаде двете малки чанти на Брет, а сам той взе двете по-тежки и рече:
— Абе жена, много багаж си взела! Сякаш си тръгнала да се развеждаш с мене, а не в Кънектикът.
Черити и Брет се усмихнаха сконфузено. Звучеше като опит за шега, но можеше ли човек да вярва на Джо Кембър?
— Ще мине много бързо.
— Да, сигурно ще се наложи да идвам в Кънектикът и да ви довлека обратно с машината, дето ми я купи — рече Джо, без да се усмихне. Зелената му шапка отново бе на тила му. — Момче, ще се грижиш за майка си, нали?
Брет кимна.
— Така трябва — Джо измери с поглед сина си. — Я, какъв голям си станал. И сигурно няма дори да целунеш стария си баща?
— Напротив, татко — рече Брет.
Той прегърна здраво баща си и го целуна по бодливата буза. Усети миризмата на възкисела пот,
