— Изяж си палачинките — рече Дона. — Има сладко от ягоди, ако искаш.
Вик взе сладкото и седна на масата. В единия край на палачинката си сложи малко масло и започна да го наблюдава как се разтопява и попива в малките квадратчета, както правеше винаги в детството си. Сладкото беше произведено от „Смъкърс“. Той обичаше сладката на „Смъкърс“. Намаза дебел слой сладко върху палачинката. Изглеждаше чудесно, ала Вик не беше гладен.
— Ще си намериш ли някоя в Бостън или Ню Йорк? — попита Дона и се обърна с гръб към него. — За да си го върнеш. Око за око, зъб за зъб!
Вик леко подскочи… може би дори се изчерви. Добре, че Дона беше с гръб към него, защото точно в този момент лицето му изразяваше много повече отколкото на него му се искаше. Не, не се сърдеше. Беше му минало през ума наистина да даде на портиера десетачка, вместо обичайния един долар и да го поразпита едно друго. Беше видял Роджър да постъпва така.
— Ще бъда доста зает за такива неща.
— А какво казва онази реклама? Винаги има време за малко освежаване!
— Опитваш се да ме ядосаш ли, Дона? Или какво?
— Не, хайде яж. Трябва да заредиш машината.
Дона седна и се залови със своята палачинка. Тя не си слагаше масло, а само малко шоколадов сироп. Нищо друго. „Колко добре се знаем“, помисли си Вик.
— В колко часа ще вземеш Роджър? — попита Дона.
— След като здравата поспорихме, се спряхме на шест часа.
Тя отново се усмихна, но този път усмивката й беше топла и сърдечна.
— Не знам как е станало така, обаче той наистина е голям ранобудник, нали?
— Да бе! Учудвам се, че още не е позвънил, за да провери дали съм станал.
Телефонът иззвъня.
Двамата се спогледаха и след кратка и многозначителна пауза, избухнаха в смях. Беше изключително рядък миг! Много по-специален, отколкото въздържания полов акт в тъмното миналата нощ. Той виждаше колко красиви са очите й, колко лъчисти! Сиви като утринна мъгла навън.
— Бързо вдигни слушалката, че Тадър ще се събуди. — каза Дона.
Вик вдигна слушалката. Беше Роджър. Вик го увери, че е станал, облечен е и е готов за борба. Каза му, че ще го вземе точно в шест — на секундата! Затвори телефона, питайки се дали някога щеше да каже на Роджър за Дона и Стийв Кемп. Навярно не. Не защото Роджър нямаше да му даде добър съвет. Съветът му щеше да е добър. Но дори и да обещаеше да не казва на Алти, той все пак щеше да й каже. А Вик подозираше, че Алти не би могла да устои на изкушението да сподели тази пикантна клюка с партньорките си на бридж. Това внимателно обсъждане на въпроса го накара отново да се почувства подтиснат. Сякаш опитвайки се сами да се справят с проблемите си, той и Дона погребваха собствените си трупове на лунна светлина.
— Добрият, стар Роджър — рече Вик и се върна на масата. Опита се да се усмихне, но не се получи. Мигът на откровение бе отминал.
— Ще можете ли да съберете твоя багаж и този на Роджър в ягуара?
— Разбира се — отвърна Вик. — Ще трябва да можем. Алти има нужда от тяхната кола, а ти… О, по дяволите! Съвсем забравих да се обадя на Джо Кембър за твоята кола.
— Имаше и други неща на главата — рече Дона, а в гласа й се почувства лека ирония. — Няма нищо. Днес няма да водя Тад на лагер. Хремав е. Може да си остане у дома цялото лято, ако не възразяваш. Когато него го няма, аз не мога да се оправям.
Сълзите я задавиха. Тя изхлипа и млъкна, а Вик не знаеше какво да каже или направи. Той я гледаше безпомощно, докато Дона измъкна отнякъде книжна салфетка, издуха носа си и избърса очи.
— Както кажеш — рече Вик, разстроен. — Както е най-добре. — И после бързо додаде: — Обади се на Кембър. Той винаги е там. Мисля, че няма да му отнеме повече от двадесет минути, за да я поправи. Дори да се наложи да смени карб…
— Ще помислиш ли за това, докато си на път? — попита го Дона. — За това какво трябва да направим. Ние двамата.
— Да — отвърна той.
— Добре. Аз също. Още една палачинка?
— Не, благодаря.
Целият този разговор беше абсурден. Изведнъж му се прииска да е някъде далече. Внезапно пътуването му се стори изключително необходимо и привлекателно. Да се махне от целия този хаос. Да избяга на хиляди километри от него. Изведнъж усети радостна тръпка. В представите си виждаше как реактивният самолет прорязва гъстата мъгла и се стрелва нагоре към синевата.
— И аз искам палачинка!
И двамата се обърнаха, изненадани. На прага стоеше Тад в жълтата си пижама. В ръката си държеше плюшения си койот, а върху раменете си бе наметнал червеното си одеяло. Приличаше на малък, сънен индианец.
— Мисля, че мога да ти спретна една — рече Дона учудена. Тад никога не бе ставал толкова рано.
— Телефонът ли те събуди, Тад? — попита Вик.
Тад поклати глава.
— Бях се приготвил да стана рано, за да мога да ти кажа довиждане, татко. Наистина ли трябва да заминеш?
— Ще мине съвсем бързо.
— Не. Твърде дълго е — рече мрачно Тад. — Заградил съм на календара с кръгче деня, в който се връщаш. Мама ми показа кой е. Ще отбелязвам всеки ден, а мама ми обеща да казва Думите за Чудовището всяка вечер.
— Е, значи всичко е наред, нали?
— Ще ни се обаждаш ли?
— През вечер.
— Всяка вечер! — настоя Тад, покачи се върху коленете на баща си и сложи койота си до чинията му. После започна да хрупа парче сухар. —
— Не мога всяка вечер. — каза Вик мислейки си за убийствената програма, която бе съставил Роджър, в деня преди да получи анонимното писмо.
— Защо не?
— Защото…
— Защото чичо ти Роджър е голям терорист — каза Дона и сложи чинията с палачинката на Тад върху масата. — Хайде, ела тук и яж. Донеси си и койота. Татко ще ни се обади утре вечер от Бостън и ще ни разкаже всичко, което му се е случило.
Тад зае мястото си в края на масата. Пред него имаше голяма пластмасова поставка, върху която бе написано ТАД.
— Ще ми донесеш ли играчка?
— Може би. Ако слушаш. А може и довечера да ви се обадя, за да знаете, че съм пристигнал в Бостън жив и здрав.
— Разбрахме се, нали?
Вик гледаше захласнат как Тад изсипва цял океан от сироп върху палачинката си.
— Каква играчка?
— Ще видим — отвърна Вик.
Той наблюдаваше как синът му яде палачинката си. Изведнъж се сети, че той обича яйца. Тад поглъщаше яйца във всякакъв вид — бъркани, пържени, на очи, твърдо сварени.
— Тад?
— Какво, татко?
— Ако искаш хората да купуват яйца, какво би им казал?
Тад се замисли за миг.
— Щях да им кажа, че яйцата са много вкусни — рече той.
Вик и Дона отново се спогледаха. Беше пак същия миг — както когато позвъня телефона.
