кутия всеки следобед да се зададе училищния автобус и в слънце, и в дъжд… онова куче имаше съвсем слаба прилика с видението, което бавно изплуваше от мъглата със сплъстена и кална козина. Някога тъжните очи на огромния Сан Бернар сега бяха кръвясали и глупави и гледаха надолу: по-скоро очите на прасе, а не на куче. Кожухът му бе подгизнал от кафяво-зелена кал, сякаш се бе въргалял в мочурите в долния край на ливадата. Муцуната му бе оголена в зловеща, подигравателна усмивка, която смрази Брет от ужас и той усети как сърцето замира в гърлото му.
Гъста, бяла пяна бавно се процеждаше между зъбите на Куджо.
— Куджо? — прошепна Брет. — Куджи?
Куджо погледна
Тогава чудовищната фигура заговори и Куджо разпозна гласа му. Беше
— Куджо? Какво ти е, момче?
Кучето с последните отломки от онова, което някога бе, преди прилепът да го одраска по носа, се извърна настрани, болният, опасен звяр се подчини за последен път и бе принуден също да се извърне. Куджо тромаво се отдалечи, потъвайки в мъглата. Пяната се стичаше по муцуната му и падаше в калта. Изведнъж той се втурна в луд бяг с надеждата да избяга от болестта, но тя тичаше заедно с него, ехтяща и цепеща главата му, карайки го да потръпва болезнено от омраза и желание за кръв. Започна да се въргаля безспир във високата трева, сдъвкваше по някой стрък от време на време и въртеше очи.
Този свят беше едно разбушувало се море от миризми. Куджо щеше да проследи всяка една от тях до източника й и да я унищожи.
Той отново заръмжа. Изправи се на краката си и тръгна, потъвайки още по-надълбоко в мъглата, която започваше да редее. Беше голямо куче — почти сто килограма.
Брет стоя на прага още около двадесет минути, след като Куджо изчезна в мъглата. Не знаеше какво да прави. Куджо беше болен — може би бе ял нещо отровно или пък кой знае? Брет знаеше какво е бяс и ако беше видял мармот, лисица или таралеж със същите симптоми, той щеше да знае, че е бяс. Но никога не би му минало през ума, че неговото куче би могло да се разболее от тази ужасна болест на мозъка и нервната система. Отровната храна му се струваше много по-възможно.
Трябваше да каже на баща си, а той щеше да повика ветеринаря. А може би татко му сам щеше да измисли нещо, както онзи път преди две години, когато беше извадил таралежовите бодли от муцуната на Куджо с клещите си. Всеки бодил баща му беше натискал първо нагоре, после надолу, а след това беше измъкнал внимателно, за да не го счупи, защото иначе би останал вътре и би загноял. Да, щеше да каже на баща си — той щеше да направи нещо, както, когато Куджо пострада от Ежко Бежко.
Ами пътуването?
Брет нямаше нужда някой да му казва, че майка му бе извоювала това пътуване чрез някаква отчаяна хитрост, или късмет, или и двете. Както повечето деца, Брет усещаше вибрациите между родителите си и предварително знаеше как могат да се развият нещата в емоционално отношение, както опитния екскурзовод знае всяка извивка и криволици на познатата за него река. За малко да не заминат. И въпреки, че татко му се бе съгласил, Брет усещаше, че това съгласие не бе приятно за баща му и го ядосваше. Не можеше да каже със сигурност, че ще пътуват, докато не ги закараше на автогарата и не си заминеше. Ако Брет му кажеше, че Куджо е болен, нямаше ли баща му да се хване за това, за да може да ги задържи вкъщи?
Момчето стоеше неподвижно на прага. За първи път в живота си то бе на някакъв умствен и емоционален кръстопът. След малко започна да търси Куджо зад стобора, като тихо подвикваше името му. Родителите му още спяха, а Брет знаеше как силно се чуват звуците в мъглата. Никъде не можа да намери Куджо… и толкова по-добре.
Будилникът издрънча и събуди Вик в пет без четвърт. Той стана, натисна бутона му и препъвайки се, тръгна към банята, като проклинаше Роджър Брейкстоун, който никога не можеше да отиде на летището в Портланд просто двадесет минути преди пускането на пътниците, като нормален човек. Не и Роджър. Той бе човек поболял се на тема „непредвидени случаи“. Можеше да се спука гума, или да има улично задръстване, или пороен дъжд, или земетресение. Извънземни същества можеха случайно да искат да се приземят на писта двадесет и две.
Вик взе душ, избръсна се, взе витамините си и се върна в спалнята, за да се облече. Голямото двойно легло беше празно и той леко въздъхна. Уикендът, който той и Дона бяха прекарали не беше много приятен… всъщност той съвсем честно си признаваше, че никога вече не би желал да има такава събота и неделя през целия си живот. Бяха запазили приятните жестове и усмивки за Тад, ала Вик се бе чувствал като на маскарад… Не му се искаше да усеща как мускулите на лицето му се напрягат като се усмихваше.
Бяха спали в едно легло с Дона, но за първи път голямата спалня му се бе видяла толкова малка. Всеки лежеше в своята половина, а разстоянието между тях белееше недокоснато — ничия територия. Той бе останал буден през нощта, както в петък, така и в събота, болезнено усещайки всяко помръдване на Дона и лекото шумолене на нощницата й, питаше се дали тя не е будна от другата страна на празнотата.
Снощи, неделя, те се опитаха да направят нещо за празното пространство в средата на леглото. Сексът беше горе-долу сполучлив, макар и малко сдържан (поне никой от тях не извика, когато свършиха. Странно, но Вик изпитваше болезнена увереност, че точно така ще стане). Ала каква ли част вземаше любовта в техния акт? Той не знаеше.
Вик облече сивия си летен костюм — сив като ранното утро отвън — и взе куфарите си. Единият бе много по-тежък от другия. По-тежкият съдържаше материали за тестените изделия „Шарп“. Роджър бе взел всички планове и скици.
Дона пържеше палачинки в кухнята. Чайникът тъкмо започваше да къкри. Тя бе облякла стария му памучен халат. Лицето й бе подпухнало, сякаш че вместо да я ободри, сънят я бе извадил в нокаут.
— Дали ще летят самолетите в такова време? — попита тя.
— Мъглата ще се вдигне. Вече се вижда слънцето. — той посочи навън и леко я целуна по тила. — Не биваше да ставаш.
— Няма проблем — отвърна Дона, вдигна капака на тигана и сръчно обърна палачинката върху празната чиния. После му я подаде и каза тихо: — Ще ми се да не заминаваше. Не и сега… след снощи.
— Не беше толкова зле, нали?
— Не както преди — каза тя.
Горчива, едва доловима усмивка докосна устните й и се стопи. Дона продължи да разбива сметаната за палачинките с миксера, гребна от нея една доза с черпака, изсипа я в тигана и сложи капака отгоре. Църрр! После наля гореща вода в чашите, съдържащи по едно пликче чай (върху едната чаша пишеше ВИК, а върху другата — ДОНА) и ги сложи на масата.
