Куджо

тениска, на която отпред пишеше: „Сега го загази!“

— Ти ли си братовчед ми, Брет?

— Да.

— Казвам се Джим. Също като татко.

— Да.

— Ти си от Мейн. — каза Джим.

Зад тях Черити и Холи говореха бързо-бързо, като се прекъсваха една друга и се смееха, нетърпеливи да си разкажат всичко точно тук на тази мрачна автогара на юг от Милфорд и на север от Бриджпорт.

— Да, от Мейн съм — каза Брет.

— И си на десет години.

— Точно така.

— Аз съм на пет.

— Така ли?

— Да. Но мога да те набия. Ка-ууд!

Джим удари Брет в стомаха и той се сви на две.

— Джим! — извика Холи с примирение и ужас в гласа.

Брет нададе вик на изненада: „Уууф“, а двете жени ахнаха.

Брет се изправи бавно и видя как майка му го гледа напрегнато.

— Да, можеш да ме набиеш, когато си поискаш — рече той и се усмихна.

Всичко беше наред. Брет го прочете по лицето на майка си и му стана драго.

* * *

В три и половина Дона реши да остави Тад с бавачка за няколко часа, за да закара колата си в гаража на Джо Кембър. Беше опитала отново да му позвъни, но все още никой не отговаряше. Тя обаче си мислеше, че дори Кембър да не е в гаража, той скоро щеше да се прибере — навярно докато тя стигнеше до там, той щеше да си е вече вкъщи… АКО изобщо стигнеше. Вик й беше казал миналата седмица, че Кембър сигурно ще може да й даде някоя стара кола под наем, ако се наложеше „Пинто“-то да остане за през нощта в гаража му. Това бе решаващият фактор. Дона обаче смяташе, че няма да е добре да вземе Тад със себе си. Ако „Пинто“-то заядеше по онези пътища, тя можеше спокойно да се прибере на стоп. Ала не и с Тад.

Само че Тад имаше други планове.

Малко след разговора с баща си той се качи в стаята си и се изтегна на леглото с няколко от своите „Златни книжки“. Петнадесет минути по-късно той вече спеше. Присъни му се странен сън — уж беше съвсем обикновен, а притежаваше някаква особена, ужасяваща сила. В съня му някакво голямо момче хвърляше нагоре топка, облепена със скоч-лента и се опитваше да я удари. Все не успяваше — един, два, три, четири пъти… На петия път уцели топката… но бухалката, която също беше облепена със скоч-лента, се счупи при дръжката. Тя остана в ръката на момчето и от нея увисна черната лента. После то се наведе и вдигна широката част на бухалката, изгледа я за миг с отвращение и я хвърли във високата трева в страни от алеята. Тогава момчето се обърна и Тад се сепна — полууплашен, полурадостен. Това момче беше той, самият. На десет или единадесет години. Да беше той. Съвсем сигурно!

После момчето изчезна и всичко стана сиво. В тази сивота Тад чуваше само два звука: скърцането на люлка и крякането на патици. Заедно с тези звуци и сивотата, дойде внезапното ужасяващо усещане, че той не може да диша и се задушава. От мъглата се показа някакъв мъж… мъж, който бе облечен в лъскава, черна мушама и в едната си ръка държеше сигнал „СТОП“. Той се ухили и очите му светнаха — бяха две лъскави, сребърни монети. Мъжът вдигна ръка и посочи към Тад и Тад с ужас видя, че това не беше ръка, а кокал и че лицето под лъскавата, мушамена качулка изобщо не беше лице. Беше череп. Беше…

Тад се стресна и се събуди. Целият бе плувнал в пот, което само отчасти се дължеше на убийствената горещина в стаята. Той се изправи запъхтян, опирайки лакти във възглавницата си.

Щрак!

Вратата на килера започна полека да се открехва. А докато се отваряше, Тад видя вътре нещо, само за част от секундата, и се втурна през глава навън към коридора. Видя го само за миг, но бе достатъчно, за да разбере, че това не беше мъжът в черната, лъскава мушама. Не беше Франк Дод, който беше убивал жени. Беше нещо друго. Нещо с червени очи като кървави залези.

Ала Тад не можеше да каже всичко това на майка си. Ето защо той насочи усилията си към бавачката Деби.

Не искаше да остава с Деби. Тя винаги му се караше, пускаше силно грамофона и тъй нататък, и тъй нататък. Когато нищо не можа да впечатли майка му, Тад с омраза заговори, че Деби би могла и да го застреля. Когато Дона направи грешката да се засмее при мисълта за петнадесетгодишната, късогледа Деби Гъринджър, разстрелваща някого, Тад избухна в горчиви сълзи и хукна към всекидневната. Той искаше да й каже, че Деби Гъринджър може би не беше достатъчно силна, за да се справи с чудовището. Искаше да й каже, че ако се стъмнеше, преди тя да си дойде, чудовището можеше да излезе от килера. Можеше да е мъжът в черната, лъскава мушама, а можеше и да е звярът.

Дона го последва, съжалявайки, че се бе разсмяла и чудейки се как е могла да бъде толкова нечувствителна. Татко му го нямаше, а това бе достатъчно, за да го разстрои. Тад не желаеше да остава без майка си дори за час. И…

„И не е ли възможно Тад да усеща какво става между Вик и мене? Може би дори е чул…?“

Не, едва ли! Не би могло да е вярно. Просто ежедневието му бе малко нарушено.

Вратата на всекидневната беше затворена. Дона посегна към дръжката на бравата, но се поколеба, а след това тихо почука. Никакъв отговор. Тя отново почука и когато отново не получи отговор, тихо влезе. Тад лежеше по очи върху канапето, а една от възглавниците, които служеха за облегалки, беше сложил върху главата си. Така се държеше само когато беше много разстроен.

— Тад?

Никакъв отговор.

— Извинявай, че се смях.

Тад погледна изпод пухестата сивосиня възглавница. По лицето му имаше следи от сълзи.

— Моля ти се, не може ли и аз да дойда? — попита той. — Не ме оставяй с Деби, мамо!

„Страхотен артист“, мислеше си Дона. „Страхотен артист и невъзмутим изнудвач“. Тя схващаше всичко това (или поне си мислеше, че е така) и все пак й беше трудно да прояви строгост… отчасти защото нейните собствени сълзи отново напираха в очите й. Напоследък май почти винаги имаше по някой облак на хоризонта.

— Миличък, нали знаеш какво стана с „Пинто“-то, когато се връщахме от града? Може да се случи точно когато сме в квартал „Източни галоши“ и тогава ще трябва да ходим пеша до някоя къща, за да се обадим по телефона. Сигурно ще се наложи да ходим много…

— И какво от това? Аз ходя много добре!

— Зная, но можеш да се уплашиш.

Като се сити за онова нещо в килера, Тад извика с всичка сила:

— Няма да се уплаша!

Ръката му механично посегна към задния джоб на дънките му, където бяха Думите за Чудовището.

— Не викай така, моля те. Толкова е грозно!

Тад сниши гласа си.

— Няма да се уплаша. Просто искам да дойда с тебе.

Дона го изгледа безпомощно, знаейки, че това, което би трябвало да направи, е да повика Деби Гъринджър и усещайки, че всъщност четиригодишният й син по най-безобразен начин я върти на малкия си пръст. И ако отстъпеше, тя нямаше да може да намери подходящите извинения. „Като омагьосан кръг е“, мислеше си тя, от който не можеш да се пуснеш. „А аз дори не знаех за неговото съществуване. О, боже,