искам ми се да съм в Таити!“
Дона отвори уста да му каже категорично и веднъж завинаги, че ще повика Деби и че двамата могат да си опекат пуканки, ако той е послушен и че трябва да си легне веднага след вечеря, без повече приказки! Вместо това обаче, тя каза:
— Добре, ще дойдеш. Но нашето „Пинто“ може да не е в състояние да ни закара до там, а ако не е, ще трябва да ходим пеша до някоя къща, за да повикаме градското такси да ни вземе. Наложи ли се да ходим пеша, Тад Трентън, не искам да слушам да ми мрънкаш.
— Не, няма…
— Не съм свършила. Не искам да ми мрънкаш да те нося, защото няма да стане! Разбрахме ли се?
— Да! Разбира се! — Тад скочи от канапето, забравил напълно сълзите си. — Тръгваме ли?
— Да, ще тръгваме. Но… знаеш ли какво? Защо да не си направим сандвичи. Сандвичи, а и ще налеем мляко в термоса.
— Ако се наложи да останем някъде през нощта ли? — попита Тад и изведнъж помръкна.
— Не, миличък. — рече Дона с усмивка и го прегърна. — Но до този момент още не съм се свързала с мистър Кембър. Татко ти каза, че е така, защото той няма телефон в гаража си, така че няма как да разбере за моите обаждания. А жена му и момчето му може да са заминали някъде. Така че…
— Трябва да си сложи телефон в гаража — каза Тад. — Иначе е тъпо.
— Да не си посмял да му кажеш това! — извика Дона, а Тад поклати глава, за да я успокои, че няма да го каже. — Както и да е, ако няма никой, мисля си, че няма да е зле да хапнем в колата или пред къщата, докато го чакаме.
Тад запляска с ръце.
— Ура! Ура! Може ли да си взема кутията за сандвичи?
— Разбира се — отвърна Дона, капитулирайки напълно.
Тя намери кутия сушени смокини и няколко пакетчета вафли „Слим Джим“ (за Дона това бяха отвратителни неща, но за Тад бяха неизменната, любима закуска). После уви в станиол няколко краставички и зелени маслини. Напълни целия термос на Тад с мляко и половината от термоса на Вик, с който той ходеше на екскурзия.
Неизвестно защо, както гледаше храната, Дона се притисни.
После погледна към телефона и си спомни дали да не опита отново да се свърже с Джо Кембър. Но реши, че няма смисъл, тъй като без друго щяха да отидат там. След това й хрумна дали да не попита Тад да се обади ли все пак на Деби Гъринджър или не. А после се запита какво всъщност й ставаше — Тад достатъчно ясно се бе изказал по въпроса.
Някак си изведнъж Дона се почувства зле. Съвсем зле. Не можеше да си го обясни. Огледа всичко в кухнята, сякаш очакваше да намери по този начин обяснението, обаче не го намери.
— Тръгваме ли мамо?
— Да — отвърна разсеяно тя.
До хладилника имаше окачен тефтер за оставяне на бележки. Върху него Дона написа: Тад и аз излизаме. Отиваме до Джо Кембър за „Пинто“-то. Ще се върнем скоро.
— Готов ли си Тад?
— Разбира се — отвърна Тад и се ухили. — На кого оставяш бележка, мамо?
— Ами, Джоуни може да се отбие, за да ми остави малко малини — отвърна уклончиво Дона. — Или пък Алисън Макензи. Щеше да ми показва някакви рецепти за баница.
— О!
Дона разроши косата му и те излязоха навън. Горещината ги блъсна в лицето като чук, увит в пух. „Тъпата кола сигурно изобщо няма да тръгне“, помисли си Дона.
Обаче тръгна.
Беше три часа и четиридесет и пет минути, следобед.
Те поеха на югоизток по шосе сто и седемнадесет към Мейпъл Шугър Роуд, което беше на осем-девет километра от града. Поведението на „Пинто“-то беше безупречно и ако не бяха тези няколко раздрусвания на връщане от пазар, Дона истински би се зачудила какво толкова се е паникьосала. Обаче задавянията на мотора бяха факт и по този начин тя седеше изправена и нащрек зад волана, караше с шестдесет километра в час и веднага щом видеше кола зад себе си, отбиваше плътно вдясно. А по шосето имаше доста коли. Беше започнал летния поток от туристи и отпускари. „Пинто“-то нямаше климатична инсталация и затова Дона караше с отворени прозорци.
Един „Континентал“ с инициалите на Ню Йорк върху табелката, влачещ огромно ремарке отзад, ги задмина на една отбивка. Шофьорът продължително изсвири с клаксона. Жена му беше дебела, носеше огледални слънчеви очила и погледна Дона с израз на кралско презрение.
— Я се шибай! — изкрещя Дона и размаха средния си пръст към дебеланата, която веднага се извърна встрани. Тад погледна към майка си леко притеснен, а Дона му се усмихна. — Няма страшно, мой човек. Всичко е наред. Просто двама глупаци — пришълци.
— О?! — рече Тад предпазливо.
Тя се усмихна на себе си, защото всеки в Мейн разбираше, че ако си дошъл от другаде, ще си останеш пришълец чак до гроба. И върху надгробната ти плоча ще напишат:
Повечето от туристите пътуваха към шосе триста и две, където завиваха, или на изток към Нейпълс, или на запад към Бриджтън, Фрайбург или Норт Конуей, Ню Хемпшиър с неговите стръмни пързалки, евтини увеселителни паркове и достъпни ресторанти. Дона и Тад не отиваха към шосе триста и две.
Въпреки че къщата им гледаше към центъра на Касъл Рок и към красивата като картина общинска мера, гората започваше да се вижда от двете страни на пътя още на десетина километра, преди да стигнат дома си. Дърветата отстъпваха малко от време на време, само за да изникне по някоя къща или каравана. И колкото по-нататък отиваше, толкова повече къщите ставаха от типа, който баща й наричаше „Ирландска барака“. Слънцето все още ярко светеше и до мръкване оставаха поне още четири часа, но пустотата отново я притесни. Тук на главното шосе 117 не беше чак толкова лошо, но щом свърнеха встрани от него…
Разклонението, където трябваше да завият, бе отбелязано с табела, на която с избелели, почти нечетливи букви беше написано:
„Престани! За бога, какво ти става?!“
Гората отново се разстла от двете страни на пътя. Един стар „Форд-Феъллейн“ — 68-ма с проядена от
