крещящи. Всичко изглеждаше като от пластмаса, изкуствено — като витрина в универсалния магазин:
Тад се дърпаше от нея, стиснал силно очи и пъхнал палец в устата си. С другата си ръка притискаше задния джоб на дънките си, където бяха Думите за Чудовището. Дишането му бе слабо и учестено.
— Тад — каза Дона. — Мили, не се тревожи!
— Мамо, добре ли си?
Гласът на Тад бе нещо като хрипкав шепот.
— Да, а и ти също си добре. Поне сме в безопасност. Тази бричка ще тръгне. Само почакай и ще видиш.
— Мислих си, че много ми се сърдиш.
Тя го взе в прегръдките си и го притисна. Долови мирис на пот в косата му и слаб аромат на детски, нелютив шампоан „Джонсън“. Дона се сети за това шише, застанало на сигурно и разумно място върху старата лавица на шкафчето в банята на втория етаж. Как й се искаше да може поне да го докосне! Вместо него, усещаше само този слаб, избледнял аромат.
— Не, мили, не на тебе се сърдех — отвърна Дона. — Никога на тебе.
Тад също се притисна към нея.
— Тук нищо не може да ни помогне, нали?
— Не.
— Той не може… да пробие дупка със зъбите си и да влезе, нали?
— Не.
— Мразя го — рече Тад, замислено. — Искам той да умре.
— Да. Аз също.
Дона погледна навън и видя, че слънцето се готвеше да залезе. Тази мисъл я накара да потръпне от суеверен страх. Тя си спомни за игрите на сляпа баба от детството си, които винаги приключваха, щом сенките наоколо се слееха в едно и образуваха мастилено море. Спомни си онзи тайнствен зов, носещ се из градските улици на нейното детство — вълшебен и далечен: детски глас, обявяващ високо, че вечерята е готова и че вратите се затварят:
— Всички вътре! Всииички вътре!
Кучето я дебнеше. Беше налудничаво, но тя бе убедена. Неговите кухи, нетрепващи очи бяха втренчени в нейните.
„Не, въобразяваш си. Това е само едно куче. И то болно. Без друго положението е достатъчно тежко. Не е нужно да ти се привиждат разни неща в кучето, които не съществуват“.
Дона сама си казваше всичко това. Няколко минути по-късно тя си каза, че очите на Куджо са като очите в някои портрети, които, където и да са закачени в стаята, непрекъснато те следят.
Но кучето я гледаше. И… това й се струваше някак странно познато.
„Не“, каза си Дона и се помъчи да отпъди тази мисъл, ала бе твърде късно.
„Виждала си го и преди, нали?“ На сутринта, след като Тад бе сънувал първите си кошмари, сутринта, в която одеялата и чаршафите бяха отново на стола, а плюшеното му мече най-отгоре. Тогава ти видя за част от секундата една сгърбена фигура с червени очи, нещо в килера на Тад, готово да скочи. Това беше той — Куджо. Тад беше прав през цялото време, само че чудовището не беше в килера му… то е било тук. То просто…
(престани)
е чакало да…
Тя се втренчи в кучето и си представи, че може да прочете мислите му. Обикновени, прости мисли. Една и съща проста схема, която се повтаря безспир, въпреки изгарящия вулкан на болестта и лудостта му.
Убий
„Престани“, рязко и със заповеднически тон си каза тя. „То не може да мисли. И не е никакъв проклет таласъм, излязъл от килера на Тад. Това е едно болно куче и нищо повече.
След малко ще започнеш да си въобразяваш, че кучето е божие наказание, изпратено ти, загдето си извършила…“
Куджо внезапно се изправи, сякаш че тя го бе повикала, и отново изчезна в гаража.
(като че ли аз го извиках)
Дона избухна в истеричен, нервен смях.
Тад вдигна поглед към нея.
— Мамо!
— Няма нищо, миличък.
Тя погледна черната паст на гаража, след това задната врата на къщата. „Заключена? Отключена? Заключена? Отключена?“ Изведнъж се сети за монета, която, подхвърлена високо нагоре, се преобръща и преобръща във въздуха… Помисли си за револвер, на който завърташ барабана, с пет празни гнезда и само едно пълно. „Отключена? Заключена?“
Слънцето се скри и от деня остана само бялата ивица, изписана на западния хоризонт. Не беше по- широка от бялата осова линия, която разделя на две шосето. Я и тя скоро щеше да изчезне. Във високата трева отдясно на пътеката запяха щурци, които изпълниха въздуха с глупаво, весело църкане.
Куджо все още беше в гаража.
Това я подсети за храната, която беше увила. Пропълзя между двете седалки и взе кутията със сандвичи и кафявата си чанта. Термосът се бе търкулнал далече назад вероятно, когато колата бе започнала силно да се тресе, изкачвайки хълма. Тя се протегна така, че блузата й излезе от панталона. Чак тогава успя с два пръста да придърпа термоса. Тад, който бе изпаднал в полудрямка, се размърда и се събуди. В гласа му незабелязано се почувства силен страх, което накара Дона да мрази кучето още повече.
— Мамо! Мамо! Какво…
— Просто взимам храната — успокои го тя. — И термоса ми… ето, виж!
— Добре.
Тад отново се облегна назад и засмука палеца си.
Дона леко разклати големия термос до ухото си, слушайки внимателно дали няма да долови вътре шум от счупено стъкло. Чуваше се само тих плисък. Все пак това беше нещо.
— Тад, искаш ли да хапнеш?
— Искам да поспя — отвърна той, без да изважда палеца от устата си.
— Трябва да заредиш машината, мой човек.
Тад дори не се усмихна.
— Не съм гладен. Спи ми се.
Дона го изгледа с тревога, ала реши, че ще бъде грешка да насилва нещата. Сънят беше единственото защитно средство на Тад — може би единственото — а вече беше минал половин час след времето, в което обикновено си лягаше. Разбира се, ако си бяха вкъщи, той щеше да изпие чашата с мляко и да хапне бисквити, преди да си измие зъбите… и навярно една приказка от книжката му „Мистър Мейър“… и…
Тя почувства парещи сълзи в очите си и се опита да пропъди всички тези мисли. Отвори термоса си с треперещи ръце и си наля половин чаша мляко. Постави я на арматурното табло и взе един от сладкишите със смокинов пълнеж. След първата хапка Дона осъзна, че изпитва вълчи глад. Изяде още три сладкиша, пийна малко мляко, изгълта четири-пет маслини и изпи докрай млякото в чашата си. Оригна се леко… и тогава се вторачи в гаража.
Сега пред него имаше някаква по-тъмна сянка. Беше кучето — Куджо.
„Той стои на стража и ни дебне“.
Не, не й се вярваше. Нито пък вярваше, че е имала привидение и е оприличила на Куджо одеялата в
