Куджо

можеше да се оприличи, и как го беше ухапала тя веднъж, когато беше получила толкова силен оргазъм, та щеше и кръвта му да изсмуче чак, и как се бяха развили нещата за Принцесата Кучка, откакто Красивото Мъжле бе разбрало, че тя не си пада много по това, което предлага брачното ложе.

Но не стана така, както очакваше. Секретарката каза:

— Съжалявам, но мистър Трентън и мистър Брейкстоун няма да бъдат тук тази седмица. Вероятно няма да се върнат и през следващата. Мога ли с нещо да ви помогна…?

Гласът й се извиси нагоре в очакване и надежда. Тя наистина искаше да помогне. Беше големият й шанс да свали богато гадже, докато босовете се грижеха за работата в Бостън или може би Ню Йорк (не можеше и въпрос да става за такова екзотично място като Лос Анджелис! Не и такава лайняна фирма като „Ад Уъркс“!) така че, танцувай малка госпожичке — сега ти е паднало!

Стийв й благодари и каза, че ще позвъни отново към края на месеца. Затвори, преди секретарката да го попита за телефона му, защото офисът на „Хаус-ъв-Лейт“ Инкорпорейтед се намираше в една телефонна кабина на Конгрес Стрийт срещу магазина за цигари на Джо.

Сега Стийв Кемп ядеше хамбургери и се чудеше какво да направи. „Като че ли не знаеш“, шепнеше вътрешният му глас.

Той тръгна с пикапа нагоре по шосето, в посока Касъл Рок. Като приключи с обеда си (шоколадовият десерт се бе разтопил и втечнил от жегата), Стийв беше вече в Норт Уиндъм. Хвърли отпадъците върху пода на пикапа, където се въргаляха и други подобни неща — пластмасови шишета от бира и газирана вода, празни цигарени опаковки. Замърсяването с отпадъци беше антисоциално и природонесъобразно действие и Стийв Кемп нямаше да го допусне.

* * *

Той спря пред къщата на Трентънови точно в три и половина на онзи горещ и ярък следобед. Действайки свръхпредпазливо, Стийв мина покрай къщата, без да намали и паркира зад ъгъла, в една странична улица на около четиристотин метра от къщата. После се върна до нея пеша.

В алеята не се виждаше кола и той почувства остро жегване на мъжа и разочарование. Стийв не бе признал дори пред себе си (особено сега, когато, както изглеждаше, тя не си бе вкъщи), че беше възнамерявал да й даде малко от онова, което тя така много искаше през пролетта. Въпреки всичко, той бе карал от Уестбрук до Касъл Рок с полуизправен пенис, който едва сега бе спаднал окончателно.

Нямаше я.

Не — колата я нямаше. Едното не предполагаше непременно и другото, нали?

Стийв се огледа.

Това, което виждаше тук, дами и гос’да, е една тиха улица от предградията в един летен ден, когато повечето хлапета спят, женичките или правят същото, или са залепнали пред телевизорите си и следят „Жажда за живот“ или „В търсене на утрешния ден“. Всички Красиви Мъжлета се трудят да се издигнат на по-високо стъпало, където ще плащат и по-високи данъци и откъдето вероятно ще се озоват в някое легло на Спешно Отделение в Медицинския център на източен Мейн. Две деца играеха на дама, разчертана с тебешир и вече замазана върху паважа. Те бяха само по бански гащета и обилно се потяха. Една възрастна и оплешивяваща жена влачеше голяма телена, пазарска кошница, връщайки се от града. И жената, и кошницата бяха сякаш от най-фин, костен порцелан. Жената мина на разстояние от децата, играещи на дама.

Накратко казано: животът бе замрял. Улицата дремеше в горещината.

Стийв тръгна нагоре по стръмната алея, като че ли беше съвсем естествено да е тук. Първо погледна в малкия гараж. Той знаеше, че Дона не го използва. Тя му бе казала, че се страхува да вкарва колата си в него, защото входът бе толкова тесен. Ако ожулеше колата, Красивото Мъжле щеше да й разгони фамилията… никакви „ама, моля ти се извинявай“! Щеше да я разкатае!!!

Гаражът беше празен. Нямаше го „Пинто“-то, нямаше го и старият ягуар. Красивото Мъжле на Дона беше стигнало климактериума и нямаше слабост към спортните коли. Не й беше приятно, когато Стийв го споменаваше, но той не бе виждал по-очебиещ случай.

Стийв остави гаража и изкачи трите стъпала на задния вход. Натисна дръжката на вратата. Тя се оказа отворена. Той влезе вътре, без да почука, хвърляйки нехаен поглед наоколо, за да се убеди, че наблизо нямаше никой.

Стийв затвори вратата и бе обгърнат от тишината в къщата. Сърцето му още веднъж лудо заблъска, сякаш се канеше да изхвръкне от гръдния му кош. И още веднъж той не признаваше нещата пред себе си. Не беше нужно дори да ги признава. Те просто си бяха факт.

— Хей! Има ли някой тук?

Гласът му бе силен, честен, приятен, питащ.

— Хей!

Вече беше по средата на коридора.

Очевидно нямаше никой. В къщата цареше атмосфера на тихо, знойно очакване. Една чужда, безлюдна къща, пълна с мебели, винаги бе в състояние да го притесни. Струваше му се, че го дебнат.

Стийв опита за последен път:

— АЛО! ИМА ЛИ НЯКОЙ ТУК?

„Тогава направи нещо такова, че да те запомни. И скъсай.“

Той влезе във всекидневната и се огледа. Ръкавите му бяха навити, а ръцете му леко лъщяха от потта. Сега вече можеше да признае пред себе си: как му се искаше да я убие, когато тя го нарече копеле и изпръска лицето му със слюнката си, как му се искаше да я убие за това, че го бе накарала да се почувства стар и уплашен и вече неспособен да командва положението. Писмото беше нещо, да, ала не бе достатъчно.

Вдясно от него се върху стъклени полици бяха наредени порцеланови статуетки. Стийв се извърна, силно ритна с крак най-долната полица и тя се срути. Рамката се заклати и после падна върху разбитото стъкло както и малките, порцеланови котки и овчарчета и всичкия този бълвоч на дребнобуржоазния разкош. В средата челото му пулсираше. Лицето му бе сгърчено в гримаса, но той не го усещаше. Стийв съсредоточено стъпка на прах всички оцелели фигурки. Свали от стената един семеен портрет, изгледа за миг с любопитство усмихнатото лице на Вик Трентън(Тад седеше в скута му, обгърнал с ръка майка си през кръста), а после го пусна върху пода и силно стъпка с крак стъклото.

Стийв се огледа — дишаше тежко, като след състезание. Изведнъж той се нахвърли върху стаята, сякаш тя беше нещо живо, нещо, което жестоко го бе наранило и трябваше да бъде наказано. Сякаш самата стая бе причина за болката му. Стийв дръпна падащото легло на Вик. Прихвана горния край и за миг кушетката се задържа изправена, клатушкайки се несигурно, а после се сгромоляса с трясък, разбивайки на пух и прах малката, стъклена маса, изпречила се на пътя й. Той извади всички книги от рафтовете като при това полугласно ругаеше лайняния вкус на хората, които ги бяха купували. Вдигна поставката за списания и я хвърли по посока на огледалото над камината. То също се разби на парчета. Големи огледални отломъци с тъмно покритие от едната страна се посипаха по пода като парчета от картинна главоблъсканица. Стийв се бе разпенявил и пръхтеше като побеснял бик. Слабите му скули бяха станали почти виолетови.

Влезе в кухнята през малката трапезария. Като мина покрай кухненската маса, купена от родителите на Дона като сватбен подарък, Стийв протегна ръка и с един замах смъкна всичко на пода: голямата кутия с подправките (наречена „Мързеливата Сюзън“), стъклената, инкрустирана ваза, която Дона беше купила миналото лято за долар и четвърт в големия магазин за порцелан в Бриджтън, бирената халба на Вик от абсолвентския му бал. Керамичните солнички се пръснаха като малки бомби. Стийв отново получи ерекция, поради възбудата от гнева. Всяка мисъл да бъде предпазлив, за да не го открият, напусна съзнанието му. Той бе някъде вътре в нещото. Беше притиснат в миша дупка.

В кухнята Стийв отвори докрай най-долната камера на печката и разхвърля тигани и канчета навсякъде. Вдигна се ужасен шум, но само ужасният шум не му стигаше. Трите стени на кухнята бяха заети с шкафове от край до край. Той ги отваряше един по един, загребвайки с две ръце чинии и стоварвайки ги на пода. Порцеланът мелодично звънтеше. Помете и чашите, а когато те се разбиваха на парчета, Стийв изръмжаваше. Между тях имаше и сервиз от осем крехки и елегантни, високи винени чаши, които бяха