— Дона знае ли колко сме загазили?
— Смятам, че отначало помисли всичко за една адски сполучлива шега. Сега обаче доби известна представа.
— Но тя не може да свикне с Мейн както ние.
— Отначало навярно не. Ала сега сигурно ще вдигне ужасено ръце при мисълта да се върне с Тад в Ню Йорк.
— Какво да правя? — попита отново Роджър. — Вече не съм младеж. Ти си на тридесет и две, но Вик, следващия месец, аз навършвам четиридесет и една. Какво трябва да направя? Да започна да разнасям автобиографията си тук и там ли? Или Джей Уолтър Томпсън ще ме приеме с отворени обятия? „Здрасти Родж, момчето ми, запазил съм ти мястото. Започваш с тридесет и пет и петдесет.“ Това ли ще ми кажеш?
Вик само поклати глава, ала част от него се ядосваше на Роджър.
— Преди просто се вбесявах. Все още се вбесявам, но сега съм изплашен повече от всичко друго. Лежа нощем в леглото си и си представям как ще бъде… после.
— Не съм си помислял нищо подобно! — възрази Вик, надявайки се, че гласът му не звучи виновно.
— Няма да ти кажа, че лъжеш — рече Роджър, — но работя с тебе достатъчно дълго, за да зная много добре какво мислиш. Доста по-добре, отколкото ти си представяш. Както и да е, не те виня за това, Вик… но разликата между тридесет и две и четиридесет и една е голяма. В периода от тридесет и две до четиридесет и една години голяма част от куража ти бива смазан.
— Виж, аз все пак мисля, че с нашето предложение, имаме шанс да се преборим…
— Искам да направя следното: да взема две дузини кутии с Червени Малини-Пралини и да ги занеса в Клийвланд. А после ще накарам онези, след като са ни вързали вече едно тенеке. Така ще има място, където да навра всичките Пралини и ти знаеш кое е то.
Вик потупа Роджър по рамото.
— Дааа, разбирам те.
— Какво ще правиш, ако си оттеглят парите? — попита Роджър.
Вик беше мислил за това. Беше разгледал положението от всички възможни страни. Трябваше честно да си признае, че той се бе заел с проблема доста преди Роджър да се реши да го погледне направо.
— Оттеглят ли си парите, ще работя така усилено както никога досега — отвърна Вик. — Тридесет часа на ден, щом трябва. Ако се наложи ще навържа шейсет малки фирми в Ню Ингланд, за да наваксам загубата на „Шарп“, тогава ще го направя.
— Ще се претрепем за нищо.
— Може би — отвърна Вик, — но няма да се предадем без бой. Нали така?
— Предполагам — рече Роджър несигурно, — че ако Алти започне някаква работа, ще успеем да задържим къщата още около година. Горе-долу след това време ще можем да я продадем като се има предвид как се движи процентът на лихвите.
Внезапно Вик почувства как на устните му напира цялата гадна и черна помия, която Дона забърка, само защото й се искало да минава за деветнайсет-двайсет годишна. Усети някаква тъпа ярост и спрямо Роджър. Роджър, който бе щастливо и неоспоримо женен от петнайсет години. Роджър, чието легло стопляше красивата и нищо неподозираща Алти (ако през ума на Алти някога бе минавала мисъл за съпружеска изневяра, Вик силно би се изненадал). Роджър, който нямаше никаква представа колко много неща можеха да се скапят наведнъж.
— Слушай — рече Вик, — в четвъртък получих съобщение с вечерната поща…
На вратата някой силно почука.
— Това е румсервизът — рече Роджър.
Той взе ризата си и избърса с нея лицето си… нямаше вече сълзи, а без тях Вик бе немислимо да каже на Роджър. Може би защото Роджър бе прав в крайна сметка — голямата разлика се криеше в тези девет години между тридесет и две и четиридесет и една.
Вик отиде до вратата и взе бирите и сандвича си. Той не довърши онова, което бе започнал да казва преди почукването на вратата, но и Роджър не го попита. Бе се върнал на мача и на своите собствени проблеми.
Вик седна, за да изяде сандвича си, не особено изненадан от липсата на апетит. Погледът му попадна на телефона и все още дъвчейки, той отново набра домашния си телефонен номер. Изчака да чуе сигнала поне десет пъти, преди да затвори. Намръщи се леко. Беше осем часа и пет минути. Пет минути след времето, в което Тад обикновено си лягаше. Може би Дона бе срещнала някого, или пък се бяха почувствали подтиснати от празната къща и бяха отишли на гости. В края на краищата не беше закон Тад да си ляга точно в осем, особено сега, когато бе светло до късно и толкова адски горещо. Разбира се, че така е станало — отишли са до общинските ливади да се разходят малко, докато захлади, та да могат да спят. Точно така.
(или може би е с Кемп)
Това бе лудост! Тя каза, че е скъсала с него и Вик й повярва. Той наистина повярва. Дона не лъжеше.
(но тя и не го усуква много, нали шампионе?)
Вик се опита да отпъди тази мисъл, ала не успя. Плъхът в него се бе развилнял и известно време щеше здраво да го гризе отвътре. Какво ли е направила с Тад, ако изведнъж й е хрумнало да замине с Кемп? Дали тримата бяха в някой мотел сега — в някой мотел между Касъл Рок и Балтимор? Не ставай будала, Трентън! Те може да са…
Концертът на оркестъра, разбира се! Всяка вечер във вторник върху подиума на общинската мера имаше концерт. Понякога свиреше училищният оркестър, понякога — камерният ансамбъл, а друг път — местната рагтайм група — наречени „Нащърбеният Бръснач“. Ето къде бяха Дона и Тад, разбира се! Наслаждаваха се на прохладата и слушаха как „Нащърбеният Бръснач“ се вихрят на подиума, изпълнявайки „Захарно момче“ на Джон Хърт или „Бюла Ленд“.
(освен ако не е с Кемп)
Вик пресуши бирата си и се залови за другата.
Дона просто застана до колата и стоя така половин минута движейки бавно краката си върху чакъла, за да изчезнат леките „иглички“, които усещаше поради изтръпването. Продължаваше да гледа фасадата на гаража, чувствайки, че ако Куджо се появеше, той щеше да дойде или от зейналата пас на гаража, или някъде отстрани, или пък откъм големия камион, който сам приличаше на куче на лунната светлина — огромен, прашен, черен мелез, потънал в дълбок сън.
Тя стоеше там, все още нерешена да тръгне. До нея достигна дъхът на нощта — едва доловими аромати, напомнящи й какво значи да си дете и да усещаш всички тези миризми с пълна сила и почти всеки ден. Детелината и сеното от къщата в подножието на хълма, сладникавият мирис на див жасмин…
И тогава Дона чу нещо — музика! Беше съвсем слаба, почти неуловима, ала слухът й сякаш свръхестествено настроен към шумовете на нощта, я долови. „Нечие радио е“, помисли си тя отначало, а после с нарастващо удивление и разбиране осъзна, че това бе концертът на общинската мера. Чуваше се Диксиленд джаз. Дона дори разпозна мелодията — „Метни се на един бизон“. „Десет километра“, мина през ума й. „Никога не бих повярвала! Колко тиха е нощта! Колко спокойна!“
Тя се чувстваше извънредно жива.
Сърцето й беше малка, мощна машина, пулсираща в гърдите й. Кръвта й вреше. Очите й се движеха без никакво усилие в своите влажни орбити. Усещаше бъбреците си тежки, но не бе неприятно. Ето това беше! Това бе инстинктът за самосъхранение. Мисълта, че залагаше
