Стивън Кинг
Кристин
Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро.
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца…
Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок- критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате.
КНИГА ПЪРВА
ПРОЛОГ
Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи.
С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно в забавачката, в основното училище „Дарби“ и след това — в либъртивилската гимназия. Мисля си, че ако той не беше унищожен в гимназията, то беше само благодарение на мен. Бях голяма работа там — е, знам, че това е едно нищо; пет години след завършването не можеш и една безплатна бира да си изкрънкаш с хвалбата, че си бил капитан на футболния и на баскетболния отбор и първокласен плувец — но тъй като действително бях такъв, Арни поне не беше убит. Понесе много обиди, но не загина.
С една дума той беше неудачник. Във всяка гимназия има поне по двама подобни на него — това е нещо като закон. Едно момче и едно момиче, отдушници за всички. Имал си лош ден? Оплескал си важно контролно? Скарал си се със старите в къщи и са те окошарили през почивните дни? Няма проблем. Просто намираш един от тези нещастници, които се влачат по коридорите, и си го изкарваш на него. Случва се наистина да ги убият, във всяко отношение, освен във физическо; но понякога те намират нещо, за което да се вкопчат и оцеляват. Арни се държеше за мен. После си имаше Кристин. Лий се появи по-късно.
Исках просто да разберете как стоят нещата.
Арни беше роден неудачник. Не ставаше за спортист, защото нямаше перки, защото беше мършав — един и шейсет и пет висок и тежък петдесетина кила с мокри дрехи и чифт туристически боти. Не беше и сред гимназиалните интелектуалци, защото не бе книжен плъх (а тях ги смятаха за особняци в градче като Либъртивил). Беше умен, но по принцип се интересуваше единствено от авто-монтьорството. Страшен беше в тая работа. Когато станеше дума за коли, той беше истински гений. Но родителите му — и двамата преподаватели в университета в Хорликс — не можеха да позволят синът им, блестящо изкарал теста за интелигентност, да ходи на практиките за техници. Имаше късмет, че поне му разрешиха да изкара монтьорските курсове за I, II и III степен. Със зъби и нокти Арни се пребори за това. Не беше от наркоманите, защото не се друсаше. Нямаше го и в групата „Пичове-с-из-търкани-дънки «Лъки Страйк»“, защото не къркаше, а ако го удареха по-силно, се разплакваше.
А, да, нямаше го и по момичетата. Хормонът яко го беше ударил, целият беше в пъпки. Миеше си лицето пет пъти дневно, вземаше по две дузини душове на седмица и изпробва всеки крем и цяр, познат на съвременната медицина. Нищо не помогна. Лицето му приличаше на пица и явно кожата му щеше да си остане пъпчива и надупчена завинаги.
И въпреки това аз го харесвах. Имаше странно чувство за хумор и непрекъснато задаваше въпроси, измисляше загадки и бе зает със страхотни умствени гимнастики. Когато бях на седем години, Арни ми показа как да направя мравешка ферма и почти цяло лято наблюдавахме тези малки симпатяги, очаровани от трудолюбието и от адската им сериозност. Когато бяхме десетгодинишни, пак той предложи една нощ да се измъкнем от къщи и да сложим куп конски фъшкии, които взехме от обора на шосе 17, под пластмасовия кон на ливадата пред либъртивилския мотел. Арни пръв се научи да играе шах, както и покер. Показа ми как да постигам максимални резултати в играта на букви. В дъждовните дни, чак докато се влюбих (е, или поне таки си въобразявах — тя беше мажоретка и имаше фантастично тяло, по което страхотно си падах, и когато Арни изтъкна, че е тъпа като галош, не му се разсърдих) първо си помислях за него, защото той знаеше как най-добре се използват дъждовните дни, точно както знаеше как се постига максимален резултат в играта на букви. Може би така се разпознават самотните хора — винаги ще измислят нещо, с което да се занимават в дъждовните дни. Винаги можете да ги повикате. Те винаги са вкъщи. Винаги, по дяволите.
Аз пък го научих да плува. Накарах го да прави физически упражнения и да яде зеленчуци, за да укрепи мършавото си тяло. Намерих му работа в пътностроителна бригада през лятото преди завършването на гимназията — но и за това двамата трябваше да се преборим с родителите му, които се считаха за големи приятели на ратаите в Калифорния и на стоманолеярите в Бърг, но се ужасяваха от мисълта, че надареният им син (блестящо изкарал теста за интелигентност, нали помните) може да си изцапа ръцете и да си изпече врата.
Точно тогава, към края на лятната ваканция, Арни видя за пръв път Кристин и се влюби в нея. Бях с него през този ден — връщахме се от работа — и съм готов да го потвърдя и пред Всевишния, ако ме попита, че той хлътна и то яко. Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно и ако скоро не бе станало страшно. Щеше да е смешно, ако не беше толкова трагично.
Но всъщност какво се случи?
Тъжно беше от самото начало. И бързо ставаше все по-трагично.
ПЪРВА ЧАСТ
ДЕНИС — ЮНОШЕСКИ ПЕСНИ ЗА КОЛИ
1. КАК ЗА ПРЪВ ПЪТ ВИДЯХМЕ КРИСТИН
