колата.
— Няма да стане — отвърна Льобей. — Тази сутрин обявих къщата за продан в три посреднически бюра. Агентите я показват на клиенти и…
— Разбира се, но докато…
— … няма да искат да им се мотаеш из краката. Разбираш ме, нали?
Той се приведе към Арни и продължи:
— Да сме наясно. Нямам нищо против тийнейджърите като цяло. В противен случай навярно вече щях да съм в лудницата, защото почти трийсет години бях гимназиален учител в Парадайз Фолс, щата Охайо. А ти ми изглеждаш много интелигентен и добре възпитан представител на Генус адолесънт. Но единственото, което искам да свърша в Либъртивил, е да продам къщата и да разделя сумата със сестра си, която живее в Денвър. Искам да се отърва от къщата, мистър Кънингам и не желая да имам нищо общо с живота на брат ми.
— Разбирам — отвърна Анри. — Ще промените ли решението си, ако обещая да се грижа за къщата? Да кося тревата? Да пребоядисам оградата? Да поправя това-онова? По този начин ще ви бъда полезен.
— Действително е много сръчен — намесих се. Казах си, че няма да ми навреди, ако по-късно Арни си спомни, че съм бил на негова страна, въпреки че беше точно обратното.
— Вече наех човек да наглежда къщата и да се грижи за поддръжката й — каза Льобей.
Думите му прозвучаха убедително, но внезапно осъзнах, че със сигурност ме лъже. Мисля, че и Арни го разбра.
— Добре. Съжалявам за брат ви. Стори ми се човек със силен дух.
Когато чух думите му, внезапно си спомних как, вбесен се обърнах към Льобей и видях по лицето му да се стичат едри, мазни сълзи. „Е, това е. Всичко свърши, синко.“
— Със силен дух ли?
Джордж Льобей цинично се усмихна.
— О, да. Беше мръсник със силен дух. — Той като че не забеляза шокираното изражение на Арни. — А сега ме извинете, господа. Боя се, че стомахът ме заболя от топлината.
Обърна се и се отправи към колата си. Стояхме недалеч от гроба и го наблюдавахме как се отдалечава. Внезапно Льобей спря и лицето на Арни просветна — навярно си каза, че той е променил решението си. За миг Льобей остана неподвижен сред високата трева, свел глава като човек, който усилено размишлява. Сетне се обърна към нас и каза на Арни:
— Съветвам те да се откажеш от колата. Продай я. Ако никой не иска да я купи, продай я на части. Ако и това се окаже невъзможно, зарежи я бързо и безвъзвратно, сякаш се отказваш от лош навик. Смятам, че ще си спестиш доста неприятности. Забрави я и то по-бързо.
Стоеше сред тревата и гледаше към Арни, в очакване той да каже нещо, но приятелят ми не му отговори, само продължи да го гледа втренчено. Очите му бяха придобили онзи странен сивкав цвят, който се появяваше в моментите, когато бе взел някакво решение и твърдо устояваше позициите си. Льобей като че прочете мислите му и кимна. Изгледаше нещастен и болен.
— Довиждане, господа.
Арни въздъхна.
— Е, това е то.
Сетне с негодувание се взря в отдалечаващия се Льобей.
— Да — отговорих, като се надявах, че изглеждам по-разочарован, отколкото всъщност бях. Виновен бе кошмарният ми сън. Не ми харесваше идеята Кристин от ново да се върне в онзи гараж. Струваше ми се, че ако това стане, ще напомня много на кошмарния ми сън.
Безмълвно се отправихме към колата ми. Мисълта за Льобей ме измъчваше. Всъщност мислех с неприязън и за двамата братя. Внезапно взех импулсивно решение — Бог ми е свидетел, че събитията можеха да се развият съвършено различно, ако не се бях подчинил на хрумването.
Обърнах се към Арни:
— Хей, човече, трябва да се облекча. Почакай ме минутка.
— Добре — отвърна той без дори да ме погледне. Отмина напред, пъхнал ръце в джобовете си, забол очи в земята.
Свърнах вляво, където малка, дискретна табелка и още по-малка стрелка посочваха пътя към тоалетните. Но когато се озовах в подножието на първото възвишение, скрит от погледа на Арни, завих надясно и затичах към параклиса. Пристигнах в момента, когато Джордж Льобей се опитваше да натика едрото си тяло зад волана на мъничък „Чевет“ с лепенка на „Херц“ под наем на предното стъкло. Задъхано извиках:
— Мистър Льобей! Мистър Льобей!
Той изненадано ме изгледа.
— Извинете, че отново ви безпокоя.
— Няма нищо, но се боя, че онова, което казах на приятеля ти остава в сила. Няма да му разреша да държи колата в гаража.
— Добре — отвърнах.
Льобей въпросително повдигна рошавите си вежди.
— Става дума за колата — продължих. — Не ми харесва.
Той безмълвно продължи да се взира в мен.
— Струва ми се, че ми влияе зле. Може би донякъде… не мога точно да го обясня…
— Ревнуваш, а? — тихо попита той. — Отделя й повече време, отколкото на теб?
— Донякъде сте прав. С Арни сме приятели от деца. Но смятам, че това не е всичко.
— Така ли?
— Да.
Огледах се, за да се уверя, че Арни не ме е проследил и когато извърнах очи от Льобей, най-сетне разбрах какво ме измъчва.
— Защо му казахте да зареже колата и да забрави за съществуването й? Защо казахте, че това прилича на лош навик?
Джордж Льобей остана безмълвен. Страхувах се, че не може да отговори, поне на мен. Сетне едва чуто той попита:
— Синко, сигурен ли си, че това ти влиза в работата?
— Не знам.
Изпитах непреодолимо желание да срещна погледа му.
— Повярвайте ми, обичам Арни. Не искам той да страда. Проклетата кола вече му докара куп неприятности. Не искам да се забърква в още по-голяма каша.
— Ела в мотела ми тази вечер. Намира се точно до изхода на „Уестърн Авеню“ към шосе 376. Ще се оправиш ли?
— Заливах с асфалт тази част от магистралата — похвалих се и протегнах ръцете си. — Все още имам пришки.
Усмихнах се, но той остана сериозен и повтори:
— Мотел „Рейнбоу“. На изхода са два — моят е по-евтиният.
— Благодаря — отвърнах смутено. — Слушайте, всъщност…
— Може би не е твоя работа, нито моя, или на когото и да било — прекъсна ме Льобей. Говореше тихо, с даскалски глас, толкова различен (но същевременно странно подобен) на хрипливия глас на покойния му брат.
— Но съм длъжен да те предупредя — брат ми беше лош човек. Струва ми се, че единственото, което обичаше през целия си живот, бе плимутът, който е купил приятелят ти. Тъй че въпросът засяга само тях, единствено тях, независимо какво ще си кажем.
Джордж Льобей се усмихна. Усмивката му беше неприятна. В този миг ми напомни Роланд Льобей. Потръпнах.
— Синко, навярно си прекалено млад, за да обръщаш внимание, за да се вслушваш в съвети, но чуй какво ще ти кажа:
Той бавно кимна и продължи:
