— Да, най-добре си спомням вечния му гняв — тихо повтори Льобей. — В училище Роли се биеше с всеки, който му се присмееше заради дрехите, или заради начина, по който бе подстриган. Беше готов да се бие с всекиго, когото подозираше, че му се подиграва. Непрекъснато го гонеха от училище. Най-накрая напусна и постъпи в армията.
Двайсетте години не бяха подходящо време за военна служба. Липсваше достойнство, нямаше повишения, нито развети флагове и знамена, нямаше благородство. Препращаха Роли от база в база, първо на юг, после на югозапад. Получавахме писма от него веднъж на три месеца. Гневът му не стихваше. Вбесен бе от онези, които наричаше „лайнарите“. Те бяха виновни за всичко. Лайнарите пречели на заслуженото му повишение, лайнарите не му разрешили отпуска, лайнарите били некадърници и не биха могли да открият собствения си задник, дори да го търсят с две ръце и с фенерче. Пак те минимум два пъти го бяха тикнали в ареста.
Все пак брат ми се задържа на служба, защото беше отличен механик — успяваше да поддържа в движение старите и грохнали возила, които Конгресът отпускаше на армията.
Смутено си помислих за Арни — Арни, който беше толкова сръчен.
Льобей се приведе напред.
— Но талантът беше допълнителен източник на гняв за брат ми, млади човече. И този гняв не стихна, докато той купи колата, която сега принадлежи на приятеля ти.
— Какво искате да кажете?
Льобей невесело се засмя.
— Роли поправяше армейските камиони, колите на офицерите, както и транспортьорите. Оправяше булдозери и с подръчни средства поддържаше в движение щабните коли. Веднъж, когато във Форт Арнолд в Западен Тексас дойде на посещение някакъв конгресмен и колата му се повреди, комендантът който се мъчеше да направи добро впечатление, нареди на Роли да поправи драгоценното Бентли на видната личност. О, да, получихме писмо от четири страници, посветени на този „говнар“ — четири страници, върху които Роли изливаше целия си гняв и злъч. Цяло чудо бе, че думите не бяха прогорили хартията като сярна киселина.
През ръцете му бяха минали безброй автомобили, но Роли успя да си купи кола едва след края на Втората световна война. Дори тогава можа да си позволи единствено стар, прояден от ръжда Шевролет, който му създаваше проблеми. През двайсетте и трийсетте парите никога не му стигаха, а по време на войната Роли се интересуваше единствено как да остане жив.
През всичките тези години докато беше автомеханик, бе поправил хиляди коли на лайнарите, но никога не бе притежавал собствен автомобил. Оставаше си същият парий в Либъртивил. Дори старият Шевролет не укроти яростта му, нито Хъдсъна, който купи на старо в годината, след като се ожени.
— Бил е женен?
— Не го е споменавал, нали? С огромно удоволствие би ви разказвал за преживелиците си в армията — за приключенията си по време на войната и за безкрайните си схватки с говнарите — би дрънкал до безкрайност, стига ти и приятелят ти да не заспите… но през цялото време ръката му ще бъде в джоба ви и ще опипва за портфейла ви. Но едва ли щеше да си направи труда да ви разкаже за Вероника, или за Рита.
— Кои са те?
— Вероника беше жена му — рече Льобей. — Ожениха се през хиляда деветстотин петдесет и първа, малко преди Роли да замине за Корея. Знаеш ли, можеше да си остане в Щатите. Беше семеен, жена му беше бременна, самият той не беше в първа младост. Но Роли реши да замине.
Льобей замислено се втренчи в безлюдната детска площадка.
— Всъщност това бе двубрачие. През хиляда деветстотин петдесет и първа Роли бе четирийсет и четиригодишен и вече беше женен. Бе женен за армията. И за говнарите.
Той отново замълча. Мълчанието му беше някак си подтискащо.
Най-накрая попитах:
— Добре ли сте?
— Да. Просто размишлявах. Мислех лошо за мъртвеца.
Изгледа ме с невъзмутимо лице, само очите му изглеждаха променени — бяха помътняли и натъжени.
— Цялата тази история ми причинява болка, млади човече… как ти беше името? Не искам да разказвам тези стари, тъжни истории на човек, към когото не мога да се обърна по име. Как се казваш — май беше Доналд?
— Денис — отвърнах. — Слушайте, мистър Льобей…
— Боли ме повече, отколкото предполагах — прекъсна ме той. — Но щом веднъж съм започнал, най- добре е да ти кажа всичко, нали? Виждал съм Вероника само два пъти. Тя беше от Западна Вирджиния. Бе от жените, които по онова време наричахме „южнячки — повлекани“, при това доста глуповата. Роли я въртеше на малкия си пръст и не й обръщаше внимание. Изглежда, това бе единственото, което искаше от нея. Но според мен тя го обичаше. Поне докато се случи нещастието с Рита. Що се отнася до Роли, мисля че изобщо не я смяташе за жена. Беше се оженил за нещо, подобно на… стена на плача.
— Изтръпвам, като си спомня писмата му. Е, не бива да забравяме, че той напусна училище преждевременно. Тези неграмотни писма изискваха огромно усилие от брат ми. Бяха неговият висящ мост, неговият роман, неговата симфония, най-голямото постижение в живота му. Едва ли ги е писал, за да излее омразата, изпълваща душата му. Смятам, че му служеха, за да зарази и другите.
— Когато се ожени за Вероника, престана на пише. Вече разполагаше с търпелив слушател на безкрайните си оплаквания и вече не му трябвахме. Предполагам, че й е писал през двете години, които прекара в Корея. През този период получих само едно писмо, а сестра ми Марша — две. Роли явно не се зарадва, когато в началото на хиляда деветстотин петдесет и втора му се роди дъщеря — оплакваше се, че сега трябва да храни още едно гърло и че говнарите още повече го тормозят.
— Нито веднъж ли не го повишиха?
Миналата година бях гледал част от дълга телевизионна серия, екранизация по роман, наречен „Имало едно време орел“. На следващия ден видях в дрогерията джобно издание на същия роман и го купих, като се надявах да прочета добре написана военна история. Оказа се, че в книгата е описана не само войната, но и животът в мирно време. Освен това научих подробности за въоръжените сили. Една от тях бе, че по време на войната товарният влак се превръща в експрес. Трудно ми беше да проумея как е възможно Льобей да постъпи в армията през двайсетте, да изкара две войни и да си остане редник по времето, когато Айк стана президент.
Льобей се засмя.
— Брат ми приличаше на Превит от романа „Оттук до вечността“. Биваше повишен, след което веднага го разжалваха заради някакво провинение — неподчинение, безочливо поведение или пиянство. Казах ли ти, че няколко пъти го вкараха в ареста? Веднъж заради това, че преди някакво тържество в офицерския клуб във Форд Дикс се бе изпикал в купата с пунш. За въпросното провинение му дадоха само десет дни — мисля, че началниците му са си спомнили за младостта си и са си казали, че това е само шега, каквато много от тях са правили като студенти. Не са имали, не са могли да имат представа за омразата и смъртната ненавист, продиктували постъпката на брат ми. Но смятам, че по това време Вероника може би им е казала истината.
Погледнах часовника си. Беше девет и петнайсет. Льобей говореше почти час.
— Брат ми се върна от Корея през хиляда деветстотин петдесет и трета и тогава за пръв път видя дъщеря си. Казват, че я оглеждал в продължение на една-две минути, сетне я върнал на жена си и прекарал остатъка от деня в работа по стария си шевролет… отегчавам ли те, Денис?
— Не — отвърнах напълно искрено.
— През всичките тези години единственото желание на Роли бе да притежава чисто нова кола. Не кадилак или линкълн — не искаше да се причисли към офицерите, към говнарите. Мечтаеше за нов плимут, може би за форд, или за додж.
От време на време Вероника пишеше, че повече от съботните си дни прекарват в обикаляне на търговците на коли в градовете, където бе разположена частта на Роли. Заедно с бебето, седяла в стария Хъдсън, който притежаваха по онова време и четяла приказки на малката Рита, докато Роли обикалял из
