Шишкото нервно смачка пурата си в пепелника и възкликна:
— Я не ме баламосвай. Признай, че и ти умираш от любопитство. Забелязах как оглеждаше колата.
Свих рамене и отвърнах:
— Арни не говори много за нея.
— О, сигурен съм. Той е потаен кучи син. Но признавам, че е истински боец. Репертън сбърка адреса като се захвана с него. Ако остана доволен от работата му, може би по-късно ще го назнача за постоянно. Джими Сайкс е добро момче, но не му сече пипето.
Изгледа ме проницателно и попита:
— Как мислиш, ще излезе ли добър работник от приятелчето ти?
— Така смятам.
— Захванал съм се с много работи — продължи Дарнъл. — Давам под наем камиони на хора, които трябва да закарат стоката си до Филаделфия. Превозвам бракмите след автомобилни състезания. Необходим ми е помощник, човек, на когото мога да се доверя.
Изпитах ужасяващо подозрение, че ме „кани на танц“. Побързах да се изправя, като за малко не преобърнах стола си и казах:
— Време е да си вървя. И… мистър Дарнъл, ще ви бъда признателен, ако не споменете за посещението ми пред Арни. Много е чувствителен, когато става дума за колата му. Да ви кажа честно, тук съм по поръчение на баща му, който се интересува докъде е стигнал с ремонта на плимута.
— Имал си е доста неприятности вкъщи, а? — Дарнъл присви дясното си око, сякаш лукаво ми намигаше. — Старците му излапали няколко кила пургатив, после клекнали над него, нали?
— Ами… да. Откъде знаете?
— Знам всичко.
Той грациозно се изправи и ме потупа толкова силно по рамото, че се олюлях. Независимо от астмата беше силен като бик.
— Достатъчно по този въпрос — продължи Дарнъл и ме поведе към вратата.
Ръката му все още лежеше на рамото ми и ме изнервяше, изпитвах леко отвращение.
— Ще споделя още нещо, което ме тревожи. Годишно през гаража ми минават стотици хиляди автомобила. Е, може би се поизсилих, но разбираш какво имам предвид — имам набито око за колите. Знаеш ли, готов съм да се закълна, че съм виждал тази и преди, когато не е била такава бричка. От кого я купи приятелчето ти?
— От някакъв тип на име Роланд Льобей — отвърнах и си спомних думите на брата, че Льобей собственоръчно ремонтирал Кристин в някакъв сервиз на самообслужване. — Наскоро почина.
Дарнъл ме зяпна като ударен от гръм.
— Льобей? Роли Льобей?
— Точно така.
— Бивш военен? Пенсионер?
— Да.
— Боже мой, разбира се! Докарваше я тук редовно в продължение на шест ли може би осем години, после престана да идва. Беше толкова отдавна! Голям мръсник бе този Льобей. Навярно ако му налееха вряла вода в гърлото, щеше да изпикае кубчета лед. Никой не го обичаше — той още по-здраво стисна рамото ми и продължи:
— Приятелят ти знае ли, че съпругата на Льобей се е самоубила в тази кола?
— Какво? — възкликнах с престорено учудване. Не исках Дарнъл да разбере, че тревогата ми ме е подтикнала да разговарям с брата на Льобей след погребението. Страхувах се, че ще повтори информацията пред Арни и ще му съобщи откъде я имам.
Шишкото ми разказа цялата история — първо умряла дъщерята, после — майката. Когато свърши, промълвих:
— Сигурен съм, че Арни не знае нищо. Ще му кажете ли?
Той отново изпитателно ме изгледа.
— А ти ще му кажеш ли?
— Не — отвърнах. — Струва ми се, че няма смисъл.
— Тогава и аз няма да го сторя.
Той отвори вратата и мръсният въздух в гаража ми се видя като свеж полъх след задимената от пурата му канцелария.
— Дявол да го вземе този мръсник, Льобей! — възкликна Дарнъл. — Надявам се, че и в ада го карат да козирува и да марширува…
За миг гневно стисна устни, сетне погледна към Кристин, която се мъдреше в клетката си. Боята й беше олющена и отдолу се виждаше ръжда, но антената и половината от решетката бяха нови.
— Мръсната кучка, отново е тук! — възкликна шишкото и се обърна към мен:
— Казват че черен гологан не се губи, а?
— Сигурно е така.
— Довиждане, малкия — произнесе Дарнъл и тикна нова пура в устата си. — Поздрави баща си от мен.
— Непременно.
— И кажи на Кънингам да се пази от онзи негодник Репертън. Мисля, че Бъди не е човек, който прощава лесно.
15. ФУТБОЛНИ НЕВОЛИ
Започнахме училище и в продължение на една-две седмици не се случи нищо особено. Доволен съм, че Арни не разбра за отиването ми в гаража. Струва ми се, че това едва ли щеше да му хареса. Дарнъл удържа на думата си и запази посещението ми в тайна — може би си имаше собствени съображения. Обадих се на Майкъл един следобед, когато знаех, че Арни е в гаража. Съобщих му, че синът му работи по колата, но ще измине дълго време, преди тя да стане годна за преглед. Казах му още, че според мен Арни само си губи времето. Майкъл посрещна думите ми с облекчение и с изненада и с това всичко приключи… поне за известно време. Арни се появяваше и изчезваше от живота ми като предмет, който забелязваш с крайчеца на окото си. Срещахме се по коридорите, класовете ни учеха заедно три часа, от време на време той идваше у нас през почивните дни. Понякога ми се струваше, че нищо не се е променило. Но той прекарваше много повече време в гаража на Дарнъл, отколкото у нас, а в петъчните вечери, придружен от Джими Сайкс — глуповатият помощник на Дарнъл, заминаваше за Фили Плейнс. Двамата прекарваха катастрофирали спортни и състезателни коли, главно „Камаро“ и „Мустанг“, с избити стъкла и инсталирани под тях ролки за повдигане. Натоварваха ги на камион-платформа и ги докарваха при Дарнъл — ново попълнение за автомобилното гробище.
Някъде по това време Арни контузи гръбнака си. Контузията не беше сериозна, или поне така твърдеше той, но майка ми веднага забеляза, че приятелят ми е пострадал. Една неделя той дойде у нас, за да гледа по телевизията „Филис“, които тази година играеха доста добре. По време на третия ининг, приятелят ми стана, за да налее на двама ни но чаша портокалов сок. Майка ми седеше до татко на дивана и четеше
