Репертън в джинси и бяла тениска, плътно прилепнала към мускулестата му гръд. В дясната си ръка стискаше автоматичен нож и бавно го размахваше пред лицето на Арни, сякаш правеше магически заклинания.
Беше висок и широкоплещест, носеше черната си, дълга коса на опашка, завързана с кожено ремъче. Месестото му лице изглеждаше глуповато и злобно, по него играеше усмивка. Усетих как краката ми се разтрепериха от смайване и вледеняващ страх. Бъди не изглеждаше просто глупав и злобен, а направо луд.
— Казах ти, че ще те спипам, грознико! — изскъска той. Завъртя ножа встрани и леко замахна към Арни. Последният се отдръпна назад. Ножът беше с дръжка от слонова кост, върху която имаше лъскаво копче, при натискането на което изскача острието, дълго близо двайсет и пет сантиметра. Изобщо не прилича на нож, а на шибан байонет.
— Давай, Бъди! Дамгосай го! — възторжено изрева Дон Вандерберг.
Усетих, че устата ми пресъхва.
Трескаво се обърнах към момчето до мен — някакъв тъп „заек“, когото не познавах. Изглеждаше като хипнотизирай, очите му бяха опулени.
— Хей! — извиках и когато той не реагира, силно го ръгнах с лакът в ребрата. — Хей!
„Заекът“ подскочи и стреснато ме изгледа.
— Тичай да доведеш мистър Кейси. Ще го намериш в канцеларията на дърводелската работилница. Хайде, побързай!
Репертън хвърли поглед към мен, сетне към Арни и изскъска:
— Хей, Кънингам, искаш ли да го опиташ?
— Хвърли ножа и ще видим, лайнар такъв! — изрече Арни напълно невъзмутимо.
„Лайнар“ — откъде ми беше позната тази дума? От Джордж Льобей, разбира се. Казваше, че това била любимата дума на брат му.
Но очевидно Репертън не си падаше по нея. Изчерви се като рак и направи крачка към Арни. Приятелят ми се отдръпна и го заобиколи. Помислих, че след миг ще се случи нещо — жестоко сбиване, след което са необходими шевове и остават белези.
— Бягай веднага за Кейси! — изкрещях на глупавия „заек“ и той се подчини. Ясно ми беше, че всичко ще свърши преди появяването на мистър Кейси. Освен ако успеех да излъжа Бъди. Извиках:
— Хвърли ножа, Репертън!
Той отново ме погледна и престорено учудено възкликна:
— Я виж кой бил тука! Приятелчето на пицоликия. Хайде, накарай ме да го хвърля!
— Имаш нож, а Арни е с голи ръце. В такъв случай си само скапан пъзльо.
Бъди се изчерви още повече. Явно се бе разконцентрирал. Отново изгледа двама ни с Арни. Арни ми хвърли изпълнен с огромна признателност поглед и пристъпи към Репертън. Това не ми хареса.
— Хвърли ножа! — изкрещя някое от момчетата. След миг друго извика същото. Тълпата започна да припява: „Хвърли го, хвърли го, хвърли го“!
Репертън побесня. Нямаше нищо против да бъде център на вниманието, но сега разбираше, че му се подиграват.
Неспокойно стрелна поглед към мен, сетне към Арни и към останалите. Върху челото му падна кичур коса и той нетърпеливо го отметна.
Когато отново ме погледна, се престорих, че се нахвърлям върху него. Ножът се насочи към тялото ми и тогава Арни скочи — реагира по-бързо, отколкото предполагах. Нанесе удара карате по китката на Репертън и изби ножа от ръката му. Той изтрополи върху покрития с фасове асфалт.
Репертън се наведе и понечи да го вземе. Арни премери удара си с адска точност, когато пръстите на Бъди докоснаха земята, той с все сила настъпи ръката му. Бъди изпищя.
Дон Вандерберг му се притече на помощ. Блъсна Арни, който падна. Без да съзнавам какво правя, с всичка сила изритах Вандерберг в задника, все едно че беше футболна топка.
Вандерберг, висок, кльощав младеж, който по онова време беше двайсетинагодишен, закрещя и заподскача, като се притискаше с ръце отзад. Бе забравил, че трябва да помогне на своя Бъди и вече не беше заплаха за мен. Питам се как не го парализирах — никога не съм ритал толкова силно човек, или топка. Приятели… повярвайте, че усещането беше прекрасно.
В този миг някаква ръка ме стисна за шията, усетих пръсти между краката си. Измина цяла секунда, докато осъзная какво ще се случи, затова не можах изцяло да го предотвратя. Някой здраво стискаше топките ми — прималя ми от болката, която обхвана корема и краката ми. Олюлях се и когато хватката около шията ми се разхлаби, се проснах на земята.
— Как ти се струва това, хуйчо? — възкликна някакъв здравеняк с почернели зъби.
Носеше малки, елегантни очила с телени рамки, които изглеждаха смешни върху широкото му, грубовато лице. Беше Мучи Уелч, друг приятел на Бъди. Внезапно заобикалящите ни зрители започнаха да се разпръскват, дочух мъжки глас, който извика:
— Престанете! Веднага престанете! Разотивайте се, момчета! Дяволите да ви вземат, разотивайте се!
Беше мистър Кейси. Най-иосле! Бъди Репертън сграбчи ножа си от земята, прибра острието и бързо скри оръжието в джоба на джинсите си. Издрасканата му ръка кървеше и по всичко личеше, че ще отече. Гадина такава! Надявах се да се подуе, докато заприлича на огромната ръкавица на Патока Доналд.
Мучи Уелч отстъпи встрани, хвърли поглед към приближаващия се мистър Кейси и деликатно докосна с палец ъгълчето на устата си. После рече:
— Ще се видим по-късно, хуйчо.
Дон Вандерберг вече не подскачаше, но продължаваше да разтрива натъртения си задник. Лицето му беше обляно в сълзи. От болката.
Внезапно Арни се озова до мен, прегърна ме и ми помогна да се изправя. Ризата му се бе измъкнала от панталоните, фасове се бяха забили в колената на джинсите му.
— Как си, Денис? Какво ти направи?
— Нищо, само дето щеше да ми смачка топките. Ще се оправя.
Поне така се надявах. Но ако си мъж и поне веднъж са те удряли между краката (навярно се е случвало с всекиго), ще разбереш какво изпитвах. Ако пък си жена, няма или по-точно — не ще можеш да го проумееш.
Отначало пронизващата болка е нетърпима, после постепенно преминава и се заменя от притъпено пулсиращо усещане за натиск. Притаява се под лъжичката ти и сякаш ти шепне: „Хей, здрасти! Радвам се, че съм тук. Ще се издрайфаш и ще напълниш гащите! Мисля, че ще остана известно време, съгласен ли си? Какво ще кажеш за половин час, или малко повече? Страхотно, а?“
С една дума, да ти стискат ташаците не е едно от най-големите удоволствия в живота.
Мистър Кейси си проправи път сред оредяващата тълпа и мигновено прецени ситуацията. Не беше едър като треньора Пъфър, дори не изглеждаше особено силен. Беше среден на ръст и на средна възраст, започващ да оплешивява. Върху носа му се мъдреха очила с рогови рамки. Винаги носеше чисто бели ризи (без вратовръзка) както и днес. Не беше едър човек, но вдъхваше уважение. Никой ученик не смееше да му погоди номер, защото за разлика от повечето учители той ни най-малко не се страхуваше от нас. Момчетата знаеха това. Бъди, Дон и Мучи — също. Усетих го, когато тримата намусено забиха очи в земята и неспокойно запристъпваха от крак на крак.
— Изчезвайте! — рязко нареди мистър Кейси на неколцината останали зрители, които започнаха да се разпръскват. Мучи Уелч явно се канеше да се изниже заедно с тях, но мистър Кейси му нареди:
— Ти остани, Питър.
Дангалакът възкликна:
— О, мистър Кейси, нищо не съм направил!
— Аз също — обади се Дон. — Защо винаги се заяждате с нас?
Учителят се приближи към мен — все още се подпирах върху Арни.
— Добре ли си, Денис?
Кимнах, въпреки че едва сега започвах да идвам на себе си. Болката навярно щеше да е още по-силна, ако бедрото ми не бе блокирало донякъде ръката на Уелч.
Мистър Кейси тръгна обратно към тримата „герои“, които нервно пристъпваха от крак на крак. Знаех, че
