този шибан свят!
Злобно изрита ножа, който се завъртя като пумпал. Острието му проблясна преди оръжието да спре на ръба на площадката. Бъди се отдалечи, налчетата на кубинките му потракваха по асфалта.
Мистър Кейси ни изгледа, стори ми се стар и уморен.
— Съжалявам — промълви той.
— Няма нищо — отвърна Арни.
— Искате ли извинителни бележки? Веднага ще ви ги напиша, ако смятате, че е по-добре да се приберете вкъщи.
Погледнах Арни, който се мъчеше да изчисти ризата си. Той поклати глава.
— Не, няма нужда — отвърнах.
— В такъв случай ще извиня закъснението ви.
Отидохме в канцеларията му и той ни написа извинителни бележки за следващия час, в който сливаха класовете ни — експериментална физика. Когато влязохме в лабораторията, мнозина ни изгледаха любопитно и зашушукаха.
След шестия час раздадоха списъка на отсъстващите. Прегледах го и видях имената на Репертън, Вандерберг и Уелч. Смятах, че след училище ще ни повикат при отговорничката по дисциплината мисис Нотръп, за да разкажем за случилото се. Но това не стана.
Когато удари последният звънец отидох да потърся Арни — мислех си, че ще се приберем заедно вкъщи и ще поговорим за случилото се. Но и тук ударих на камък. Той вече бе отишъл в гаража на Дарнъл, за да работи по Кристин.
17. КРИСТИН ОТНОВО В ДВИЖЕНИЕ
Успях да разговарям с Арни едва следващата събота, след футболния мач. През този ден за първи път, откакто бе напуснала гаража на Льобей, Кристин отново се движеше по улиците.
Отборът ни замина за Хидън Хилс, градче на трийсетина километра от Либъртивил. Това беше най- потискащото пътуване в живота ми. Все едно, че отивахме на гилотината, вместо на футболен мач. Дори фактът, че класирането на противниците ни беше не по-добро от нашето, ни най-малко не ни ободряваше. Треньорът Пъфър седеше зад шофьора на автобуса. Беше бледен и мълчалив, сякаш го измъчваше махмурлук.
Обикновено пътуването на отбора ни в друг град представляваше комбинация от керван и пътуващ цирк. Зад автобуса ни се движеше друг, натоварен с мажоретките, с оркестъра и с всички запалянковци. Зад втория автобус се проточваше колона от двайсетина коли с лепенки на задната броня, които гласяха: „Разбийте ги!“. Автомобилите бяха претъпкани с младежи, които надуваха клаксоните, святкаха с фаровете и изобщо нравеха всичко, което навярно си спомняте от ученическите дни.
Но през този ден след автобуса ни вървеше само рейсът с мажоретките, който дори не беше пълен. (В сезоните, когато ни вървеше, ако до вторник човек не се запишеше за място във втория автобус, просто не заминаваше) и едва три-четири коли. Двуличните ни приятели ни бяха изоставили. Седях до Лени Баронг, питах се дали и днес ще загубим и изобщо не забелязах, че една от малкото коли, следващи автобуса, е Кристин.
Съгледах я едва когато слязохме на паркинга пред гимназията в Хидън Хилс. Оркестърът на домакините вече беше на терена и ясно се дочуваше бумтенето на големия барабан, странно подсилено от прихлупеното, покрито с облаци небе. От началото на сезона това беше първият подходящ за футбол съботен ден — хладен и облачен.
Изненадах се, когато видях Кристин, паркирана зад автобуса с оркестъра, но когато от нея слязоха Арни и Лий Кабът, бях направо изумен. Обзе ме болезнена ревност. Лий носеше плътно прилепнали кафяви панталони и бял пуловер, разкошната й коса се спускаше върху раменете й.
— Арни! — възкликнах. — Какво правиш тук?
— Здрасти, Денис — някак си смутено промълви той. Забелязах, че някои от съотборниците ми, слизащи от автобуса, също както мен не могат да повярват на очите си: Пицоликият Кънингам бе успял да свали готината мадама от Масачузетс. За Бога, нима е възможно!
— Как си?
— Добре — отговори Арни. — Познаваш ли Лий Кабът?
— Виждали сме се в училището. Здравей, Лий.
— Здрасти, Денис. Ще победите ли днес?
Снижих гласа си в дрезгав шепот и зашепнах:
— Всичко е предварително уговорено. Залагай до дупка.
Арни се изчерви от грубите ми думи, но Лий притисна устата си с ръка и се изкикоти.
— Ще се опитаме, но не съм сигурен за крайния изход — продължих по-сериозно.
— Стискаме палци — каза Арни. — Представям си заглавията в утрешните вестници: „На Гилдър като че порастват крила! Бие рекорда на Конфедерацията!“.
— По-вероятно е да прочетеш: „Гилдър е закаран в болницата с фрактура на черепа“ — кисело го прекъснах, сетне попитах:
— Колко души дойдоха? Десет? Петнайсет?
— Така на трибуната ще има повече място за онези, които са тук — намеси се Лий, после улови под ръка Арни — стори ми се, че жестът й го изненада и му достави удоволствие.
Казах си, че започвам да я харесвам. Можеше да е някоя проклетница или глупачка. Изглежда, че повечето красиви момичета спадат към първата, или към втората категория, но Лий беше съвсем различна.
— Как е бричката? — попитах и се приближих до Кристин.
— Не е зле — Арни ме последва, опитвайки се да прикрие доволната си усмивка.
Ремонтът очевидно напредваше — сега плимутът не изглеждаше толкова странен. Другата половина от старата, ръждясала решетка беше сменена с нова, пукнатините върху предното стъкло бяха напълно изчезнали.
— Сменил си стъклото…
Приятелят ми кимна.
— И капака.
Капакът беше чисто нов и контрастираше с проядените от ръжда врати. Боядисан бе в тъмночервено, като пожарна кола и изглеждаше доста странно. Арни го докосна с жест на собственик. Ръката му леко се плъзна по повърхността на колата, сякаш я галеше.
— Да, него поставих сам.
Нещо ме жегна — нима не бе направил всичко сам? Побързах да кажа:
— Закани се, че ще я стегнеш като за изложба. Сега започвам да ти вярвам.
Заобиколих колата, приближих се до предната врата и надникнах вътре. Вратите все още бяха облицовани с мръсен и разкъсан плат, но сега бе сменена тапицерията и на предните седалки.
— Ще стане чудесна — намеси се Лий, но в гласа й долових особена нотка — не беше така естествен и жизнен както преди, когато говорехме за мача. Внимателно я изгледах и моментално разбрах — тя не
