харесва Кристин. Осъзнах го напълно и безусловно, сякаш бях надникнал в разума й. Знаех, че се опитва да хареса колата, защото обича приятелят ми. Но… в душата си никога нямаше да се примири с нея.
— Значи е готова за преглед? — обърнах се към Арни.
— Ами… не съвсем — неуверено промълви той.
— Какво искаш да кажеш?
— Клаксонът не работи и понякога задните светлини угасват при натискане на спирачката. Предполагам, че някъде има късо съединение, но досега не успях да го открия.
Погледнах предното стъкло. Върху него се мъдреше лепенка на автомобилната инспекция. Арни проследи погледа ми. Изглеждаше едновременно смутен и агресивен.
— Уил ми я даде. Знае, че колата е почти готова.
Помислих си: „А освен това знае, че ще излизаш със страхотно гадже!“
— Няма опасност, нали? — Лий се обърна към двама ни. Сетне въпросително повдигна вежди, усетила очевидната студенина помежду ни.
— Не — отвърнах. — Не забравяй, че Арни е истински цар на шосетата.
Шеговитите ми думи сякаш намалиха напрежението.
От стадиона долетя фалшиво писукане на медни инструменти, после дочухме гласа на диригента, тих, но отчетлив под прихлупеното небе.
— Още веднъж, ако обичате! Това е от Роджърс и Хамерщайн4, не някакъв рокендро-о-лл! Хайде, повторете го!
Спогледахме се. С Арни избухнахме в смях, след миг Лий ни последва. Погледнах я и сърцето ми отново се сви от ревност. Исках най-доброто за приятеля си, но Лий беше повече от това: близо осемнайсетгодишна, с великолепно тяло, олицетворение на здраве и с подвижен ум. Роузан бе по своему красива, но пред Лий изглеждаше като глупава овца.
Питам се тогава ли я пожелах за пръв път? Пожелах гаджето на най-добрия си приятел! Сигурно. Но се заклевам, че никога нямаше да се опитам да я сваля, ако събитията се бяха развили другояче. Или пък се самозалъгвам…
— Да побързаме, Арни, иначе няма да останат места на трибуната — саркастично рече Лий.
Арни се усмихна. Момичето продължаваше да го държи под ръка и той изглеждаше направо шашнат. И защо не? Ако бях на неговото място и за пръв път излизах с красавица като Лий, вече щях да съм влюбен в нея. Мислено му пожелах много щастие. Иска ми се да ми повярвате, дори да се усъмните в останалото, което ще ви разкажа. Ако някой заслужаваше мъничко щастие, това бе точно Арни.
Съотборниците ми вече бяха в съблекалнята, намираща се до гимнастическия салон на училището. Треньорът Пъфър надникна навън и извика:
— Ще благоволите ли да ни удостоите с присъствието си, мистър Гилдър? Знам, че ви досаждам и се надявам, да ме извините, задето прекъсвам важната ви работа, но бихте ли размърдали задника си?
Промърморих на Арни и на Лий:
— Това е от Роджърс и Хамерщайн, не някакъв си ро-кендро-о-ол — и бавно препуснах към съблекалнята.
Треньорът се бе прибрал. Забелязах, че Арни и Лий се отправят към трибуните. Спрях и се върнах при Кристин. Въпреки че закъснявах, предпочитах да я заобиколя — все още изпитвах абсурден страх да вървя пред нея.
Върху задницата й забелязах прикрепена с пружина табелка с пенсилвански номер. Дръпнах я и видях на гърба й надпис: „Собственост на гаража на Дарнъл, Либъртивил, Пенсилвания.“
Пуснах табелката и тя с изщракване се върна на мястото си. Изправих се и се замислих. Дарнъл беше дал на приятеля ми лепенка за изкаран технически преглед, въпреки че колата все още не бе безопасна за движение. Пак той му бе услужил с временен номер, за да доведе Лий на мача. Освен това Арни вече не му викаше „Дарнъл“, а „Уил“. Всичко това беше интересно, но доста обезпокояващо.
Питах се дали Арни е толкова наивен да вярва, че типове като Уил Дарнъл правят услуги само от любов към ближния. Надявах се, че той не се самозаблуждава, но не бях съвсем сигурен. Всъщност напоследък не можех да го позная — коренно се бе променил.
Този път изненадахме самите себе си, защото победихме. Впоследствие се оказа, че това е първата от общо двете срещи, които спечелихме през целия сезон, въпреки че в края му вече не бях в отбора.
Всъщност не би трябвало да победим. Излязохме на терена, пораженски настроени и отгоре на всичко загубихме жребия.
„Планинците“ (тъпо име за футболен отбор, но всъщност какво пък толкова оригинално има в названието „Териери“?) поведоха с четирийсет ярда при първите два опита, преминавайки през отбраната ни като нож през масло. Сетне, при третия опит, техният куортърбек изпусна топката. Гари Тардиф я сграбчи, необезпокояван премина шейсет ярда и отбеляза. На лицето му грееше широка усмивка.
„Планинците“ и треньорът им яростно запротестираха, че топката е била вън от играта, но съдиите не уважиха възражението им. Ето как поведохме с 6–0. Докато седях на скамейката хвърлих поглед към трибуната, където седяха нашите привърженици, и видях, че направо са откачили. И с право. През този сезон повеждахме за пръв път. Арни и Лий развяваха флагчета, с надпис „Териери“. Вдигнах ръка за поздрав. Лий ме забеляза, махна ми, сетне смушка Арни. Той също ме поздрави. По всичко личеше, че доста са се сближили. Усмихнах се доволно.
Колкото до мача, след щастливия удар късметът не ни изневери. За пръв път през тази година бяхме набрали инерция. Не подобрих рекорда за тъчдауни на Конфедерацията, както бе предрекъл Арни, но отбелязах три пъти. След втората част резултатът беше 17–0, а треньорът Пъфър бе нов човек. Предвиждаше пълен обрат в играта ни, най-великото завръщане в историята на Конфедерацията. Оказа се, че мечтите му са напразни, но поне този ден беше истински щастлив. Радвах се за него, както и за това, че Арни и Лий са се сближили.
Втората половина от мача не беше така успешна за нас. Отбраната ни отново бездействаше, както през първите три срещи но сезона, но все пак успяхме да победим с 27–18.
По време на четвъртата част треньорът ме смени с Брайън Макнали, който щеше да играе на моя пост следващата година — дори по-рано, както впоследствие се оказа. Взех душ, преоблякох се и излязох навън точно в момента, когато прозвуча предупредителния сигнал.
Пълният с коли паркинг беше безлюден. От стадиона се дочуваха лудешки подвиквания — привържениците на домакините ги окуражаваха да направят невъзможното през оставащите две минути. Отдалеч схватката на терена изглеждаше глупава, каквато всъщност и беше.
Тръгнах към Кристин. Тя се мъдреше на паркинга с ръждясалите си врати, нов капак и задни перки, които изглеждаха дълги няколко километра. Приличаше на изкопаемо, от края на петдесетте, когато всички петролни милионери били в Тексас, а американският долар властвал над японската йена, вместо обратното. Напомняше ми за безвъзвратно отминаващото време, когато Карл Пъркинс пеел за барабани с розови педали, Джони Хортън — за това колко е хубаво да танцуваш цяла нощ в кръчмата, а най-големият идол на американската младеж бил Ед „Куки“ Бърнс.
Докоснах Кристин. Опитах се да я погаля, както бе сторил Арни. Искаше ми се да я обикна заради него, както Лий. Чувствах се длъжен да го направя. Лий познаваше приятеля ми едва от месец, а аз бях прекарал с него целия си живот.
Плъзнах длан по ръждивата повърхност и си спомних за Джордж Льобей, за Вероника и за Рита. Усетих, как несъзнателно ръката ми се сви в юмрук. Внезапно с все сила го стоварих върху вратата на Кристин — ударът беше толкова силен, че болка прониза ръката ми. Засмях се пресилено и се запитах какво по дяволите нравя.
Дочух шума от ръждясал метал, който се ронеше като пясък върху асфалта.
От стадиона долетя думкането на барабан, все едно, че чувах туптенето на някакво гигантско сърце.
Моето сърце.
Опитах се да отворя предната врата.
Беше заключена.
Навлажних с език устните си и осъзнах, че съм изплашен до смърт.
Сякаш (каква нелепа, смешна мисъл) — сякаш колата не ме харесваше и подозираше намерението ми да
