я разделя с Арни. Страхувах се да застана пред нея, защото…
Отново се засмях, сетне си спомних съня си и смехът замря на устните ми. По високоговорителя не гърмеше гласът на Чъби Маккарти, но всичко останало ме накара да изпитам неприятно чувство на deja vu — виковете на зрителите, звукът от удрящи се едно в друго тела, опаковани в предпазни кори и колани, съскането на вятъра през дърветата, които под мрачното небе изглеждаха като изрязани от картон.
Моторът ще изреве. Колата ще се стрелне напред, ще спре, отново ще потегли… гумите ще изсвистят, когато се нахвърли върху мен…
Прогоних неприятното видение. Крайно време бе да обуздая въображението си. Това бе просто една кола, никаква Кристин — обикновен плимут „Фюри“ модел ’58, слязъл от конвейера в Детройт с около четиристотин хиляди като него.
Успях да се самозалъжа… поне временно. За да покажа, че не се боя от Кристин коленичих и погледнал отдолу. Онова, което съзрях, беше още по-необикновено от странния начин, по който Арни ремонтираше купето й. Видях три нови амортисьора, но четвъртият представляваше просмукана с масло руина. Ауспухът беше толкова нов, че все още блестеше, но гърнето изглеждаше (меко казано) на средна възраст. Колекторът беше в окаяно състояние. Докато я гледах ми хрумна за изгорели газове, проникващи в колата и отново си спомних за Вероника Льобей. Изгорелите газове могат да убиват, те…
— Денис, какво правиш?
Въпреки опитите ми да се самозалъжа, навярно несъзнателно съм бил нащрек — мигновено скочих на крака, сърцето ми биеше лудешки. Видях пред себе си Арни. Изглеждаше разгневен.
„Защото разглеждах колата му? Но защо ще ми се сърди за това?“
Уместен въпрос. Все пак бях сигурен, че не греша.
— Разглеждах тъпата ти таратайка — отвърнах престорено небрежно. — Къде е Лий?
— Отиде до тоалетната — нетърпеливо отсече той, сякаш в момента изобщо не му беше до нея. Сивите му очи не се откъсваха от лицето ми. — Денис, ти си най-добрият ми приятел, единственият, с когото съм близък. Ако не се бе намесил онзи ден, Репертън положително щеше да ме намушка. Но не ме шпионирай! Никога!
От игрището долетяха възторжени викове; домакините току-що бяха отбелязали — до края на мача оставаха по-малко от трийсет секунди.
— По дяволите, Арни, нямам представа за какво говориш! — възкликнах, въпреки че се чувствах гузен. Усещах се точно както в деня, когато за пръв път видях Лий: оглеждах я от глава до пети и дори я пожелах — пожелах момичето, в която очевидно бе влюбен приятелят ми. Но… да го шпионирам?
Навярно в неговите очи действията ми можеха да се тълкуват така. Знаех, че неговият ирационален интерес или по-точно — вманиачаванетр му в колата бе заключената стая в дома на приятелството ни, където не можех да проникна, без да си навлека неприятности. Арни не ме бе заловил да отварям вратата с шперц, но ме бе хванал, докато се опитвах да надникна през ключалката.
— Много добре знаеш за какво говоря — процеди през зъби той.
Смаяно установих, че не е ядосан, а направо вбесен.
— Ти, майка ми и баща ми, всички ме шпионирате „за мое добро“, прав ли съм? Признай, че родителите ми те изпратиха да дебнеш в гаража на Дарнъл.
— Хей, Арни, поча…
— Нима си въобразяваш, че няма да науча? Не повдигнах въпрос, защото смятах, че сме приятели. Но вече не съм сигурен. На това трябва да се сложи точка — струва ми се, че сега е моментът. Остави колата ми на мира и не си пъхай носа, където не трябва.
Прекъснах го:
— Първо, за посещението ми в гаража знае само баща ти, Реджина не подозира нищо. Майкъл ме помоли да проверя докъде си стигнал с колата. Обещах му, защото и на мен ми беше любопитно. Баща ти винаги е бил любезен с мен — какво трябваше на направя?
— Да му откажеш.
— Струва ми се, че не разбираш. Той е на твоя страна. Доколкото знам, майка ти все още се надява, че от Кристин няма да излезе нищо, но Майкъл искрено желае да я стегнеш. Сам ми го каза.
— Естествено, опитвал се е да те избудалка — подигравателно изрече Арни. — Всъщност единственото му желание е да ме държи под око. И двамата се интересуват само от това. Не искат да порасна, защото ще бъдат принудени да признаят, че са остаряли.
— Съдиш ги прекалено сурово, момче.
— Запази мнението си за себе си. Може би си наивен, защото имаш почти нормално семейство. Знаеш ли, че скъпите родители предложиха да ми купят нова кола по случай завършването на гимназията. От мен се искаше единствено да се откажа от Кристин, да завърша с пълно отличие и да постъпя в „Хорликс“… където ще ме държат под око още четири години.
Не знаех какво да кажа. В едно бях съгласен с него — постъпката на родителите му действително беше адски гадна.
Арни продължи:
— Тъй че не си пъхай носа в моите работи. Денис — само за това те моля. И за двама ни ще е по- добре.
— И без това не казах нищо на баща ти — съобщих му само, че правиш малки поправки. — Стори ми се, че изпита известно облекчение.
— О, да, обзалагам се.
— Нямах представа, че толкова си напреднал с ремонта. Но все пак колата не е напълно готова за преглед. Погледнах отдолу — колекторът е направо скапан. Надявам се, че караш с отворени прозорци.
— Не ме учи как да карам! Знам много повече за колите, отколкото ти някога ще научиш!
Думите му ме разгневиха. Все пак се опитах да се въздържа; нямах намерение да се карам с него, особено сега, когато Лий щеше да дойде всеки момент. Но сякаш невидими пръсти започнаха да натискат едно по едно червените копчета в главата ми.
— Навярно си прав — отвърнах, като се постарах да овладея гнева си. — Но изобщо не съм сигурен, че познаваш хората. Уил Дарнъл ти е дал лепенка без да си минал прегледа — ако те хванат, той ще загуби разрешителното си. Дал ти е и временен номер. Защо мислиш, че го прави?
За пръв път Арни изглеждаше объркан.
— Вече ти обясних. Уил знае, че работя по колата.
— Не бъди наивен. Отлично знаеш, че онзи тип не би дал дори патерица на куц рак, ако няма полза от това.
— За Бога, остави ме на мира, Денис!
Пристъпих към него и заявих:
— Хич не ми пука за колата ти. Просто не искам да се забъркаш в някаква каша заради нея. Повярвай ми.
Той несигурно ме изгледа.
— Всъщност за какво се караме? Задето надниквах под колата ти?
Всъщност това не беше цялата истина… или само донякъде. Струва ми се, че и двамата го знаехме.
От игрището прозвуча последният сигнал. Заръмя дъжд, внезапно застудя. Обърнахме се към стадиона и видяхме Лий да се приближава към нас. Носеше две флагчета — за себе си и за Арни. Махна ни с ръка, ние й отвърнахме.
— Денис, повярвай, че мога да се грижа за себе си — промълви приятелят ми.
— Дано да е така — отвърнах простичко.
Изведнъж ми се прииска да го попитам, доколко е замесен в игрите на Дарнъл. Но знаех, че не бива, защото щях да го ядосам още повече. Щяхме да си разменим обиди, за които вероятно щяхме да съжаляваме и които никога нямаше да забравим.
— Да, мога — повтори той. Докосна колата и суровото му изражение се смекчи.
Изпитах едновременно облекчение и смайване: облекчение, защото все пак не се скарахме и не си разменихме жестоки обиди. И ако приятелството ни можеше да се сравни с дом, сега бе затворена не само една стая, а цяло крило.
Арни бе пренебрегнал съветите ми и бе поставил ясни условия за продължаване на приятелството ни;
