— Вярно, но тогава не знаех, че ще има свободни места. Едно време трябваше да си запазиш място седмица преди мача. Нямах представа, че толкова много привърженици са ви изоставили, след като започнахте да губите.
— Не бъркай с пръст в раната ми!
— Затова се обърнах за помощ към Уил. Знаех, че Кристин ще издържи на дългия път, но все още нямах право да я карам. Разбери, че бях отчаян.
„Колко отчаян?“ — внезапно си помислих: „Колко отчаян?“
— Уил ми влезе в положението. Каза, че разбира колко е важно и ако… — Арни замълча, поколеба се и изтърси:
— Ето историята на „голямата свалка“.
И ако…
Но какво ми влиза в работата?
„Бъди нащрек вместо него“ — бе казал баща ми.
Отхвърлих и тази мисъл.
Минахме покрай „пушкома“, където три момчета и две момичета забързано допушваха цигара с марихуана; възбуждащият аромат, така приличен на миризмата на запалени сухи листа, подразни обонянието ми.
Попитах Арни дали е виждал Бъди Репертън.
— Не — отвърна той. — Нямам никакво желание. А ти срещал ли си го?
Бях виждал Бъди само веднъж, в бензиностанцията „Щастливият шофьор“, намираща се на шосе 22 за Монроувил. Неин собственик беше бащата на Дон Вандерберг, който непрекъснато бе на ръба на фалита, откакто през седемдесет и трета арабите наложиха петролното ембарго. Бъди не ме забеляза, защото не пълних бензин, а просто минах покрай него.
— Видях го, но не сме разговаряли.
— Да не искаш да кажеш, че той може да говори! — възкликна Арни с нетипична за него злоба. — Ама че лайнар!
Сепнах се — отново тази гадна дума! Размислих, престраших се и го попитах откъде се е научил да се изразява така „елегантно“.
Той замислено ме изгледа. От училището се разнесе вторият звънец. Закъснявахме за час, но в този момент хич не ми пукаше.
Арни промълви:
— Спомняш ли си деня, когато купих колата? Не като дадох капарото, а когато действително я купих?
— Разбира се.
— Придружих Льобей в бараката му, а ти остана навън. Старецът ме покани в кухнята, масата беше застлана с покривка на червени и бели квадрати. Седнахме и той ми предложи бира. Казах си, че е по-добре да приема. Умирах от желание да купя колата и не исках да го засегна. Отворихме по една бира и старецът започна дългата си, объркана тирада… която ти би нарекъл „празно дрънкане“. Непрекъснато повтаряше, че всички лайнари са се съюзили срещу него. Ето от къде научих тази дума, Денис. Льобей твърдеше, че лайнарите го принуждават да продаде колата си.
— Но какво е искал да кажа?
— Навярно че е прекалено стар за да шофира, въпреки че отказваше да го признае. Вместо това обвиняваше лайнарите. Принуждавали го на две години да се явява на проверочен изпит и ежегодно — на преглед при очен лекар. Всъщност лекарският преглед го притесняваше повече. Освен това твърдеше, че съседите го мразели, дори някой, замерил с камък колата му. Разбирам всичко, но не знам защо…
Той спря на вратата, забравил, че закъсняваме за час. Пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и намръщено продължи:
— Не разбирам защо е оставил Кристин да се скапе, Денис. Спомняш си каква беше, когато я купих. Освен това, винаги говореше за нея като за живо същество. Сигурно ще кажеш, че това е трик, за да ми я пробута, но съм сигурен, че грешиш. Накрая, докато броеше парите, старецът изръмжа: „Проклета кола… да пукна, ако знам за какво ти е притрябвала, момче. Тя е също като асо пика…“
Промърморих, че мога да я стегна и да я направя като нова, а той отвърна: „Сигурно. Ако лайнарите ти позволят.“
Влязохме в училище и се сблъскахме с мистър Льору, учителя по френски, който забързано крачеше по коридора. Голата му глава проблясваше под неоновото осветление.
— Закъснявате за час, момчета — изрече той със страдалчески глас, който ми напомни за белия заек от „Алиса в страната на чудесата“. Забързахме, докато той се отдалечи, сетне забавихме крачка.
Арни промълви:
— Изплаших се до смърт, когато Репертън се нахвърли върху мен. — Той понижи глас и се усмихна, но всъщност беше напълно сериозен. — Признавам, че за малко щях да подмокря гащите. Навярно несъзнателно съм употребил любимата дума на Льобей — съгласи се, че ужасно приляга на Бъди.
— Прав си.
— Трябва да вървя — припряно рече приятелят ми. — Имам математика, след това курс по монтьорство. Чудя се защо го посещавам — през последните два месеца изучих най-подробно устройството на Кристин.
Той забързано се отдалечи. Останах още минута в коридора и го наблюдавах, докато изчезне от погледа ми.
В понеделниците имах шести час в занималнята при страшната мисис Ратпак. Смятах, че ще успея да се промъкна там незабелязано… и преди го бях правил. Освен това бях разбрал, че на учениците от горния клас им е позволено почти всичко.
Стоях в коридора, размишлявах и се опитвах да се отърва от страха, който започваше да добива конкретна форма. Бях убеден, че нещо не е наред. По гърба ми лазеха тръпки и дори лъчите на топлото октомврийско слънце, проникващи през прозорците на всички гимназии по света, не биха могли да ги пропъдят. Засега всичко беше постарому, но бях убеден, че скоро ще се промени.
Стоях като вкаменен, безсилен да помръдна. Опитвах се да си внуша, че побилите ме тръпки са предизвикани от страха за собственото ми бъдеще, че се чувствам обезпокоен от предстоящата промяна в живота ми. Навярно това донякъде бе и причина за страховете ми, но само донякъде. „Проклета кола… да пукна, ако знам за какво ти е притрябвала, момче. Тя е също като асо пика…“ Забелязах, че мистър Льору се връща и побързах да се отдалеча.
Според мен, всеки човек има в мозъка си „специално копче“. В моменти на силен стрес и на големи неприятности натискате копчето и запращате онова, което ви измъчва в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си. Така се отървавате от него, погребвате го като мъртвец. Но често то се промъква в подсъзнанието ви и понякога в кошмарите ви мъртъвците се размърдват и оживяват.
През нощта отново сънувах Кристин. Този път зад волана седеше Арни, а на седалката до него се изтягаше отвратителният, разлагащ се труп на Роланд Льобей. Колата изрева, изскочи от гаража и се нахвърли върху мен, заслепявайки ме с фаровете, които проблясваха като жестоки очи.
Събудих се и видях, че притискам възглавницата към устата си, за да заглуша вика си.
19. ЗЛОПОЛУКАТА
