все едно ми бе казал: „Всичко ще бъде наред, докато ми се подчиняваш.“
Едва ли разбираше, че постъпва точно както родителите си, пък и не бе чудно: крушата пада под корена си.
Лий се приближи, в косата й проблясваха капки дъжд. Лицето й беше поруменяло, очите й жизнерадостно и възбудено блестяха. Излъчваше наивна, неосъзната сексуалност, от която ми се зави свят, която ме замая, въпреки че вниманието й не бе насочено към мен, а към Арни.
— Как свърши мачът? — попита приятелят ми.
— Двайсет и седем на осемнайсет — осведоми го Лий и радостно добави:
— Направо ги размазахме. Къде се дянахте вие двамата?
— А, тук сме. Просто разговаряхме за коли — отвърнах.
Арни развеселено ме изгледа. За щастие чувството му за хумор не се бе изпарило заедно с разума му. Забелязах как гледа Лий и си казах, че все още има някаква надежда за него. Явно започваше да се влюбва в момичето и то до уши. Още не осъзнаваше какво става, но ако събитията се развиеха според предвижданията ми, скоро и това щеше да се случи. Изгарях от любопитство да разбера как е успял дотолкова да се сближи с Лий. Лицето му напълно се бе изчистило и сега изглеждаше красив, ако може да наречете „красиво“ сериозно очилато момче. Всъщност съвсем не беше тип, с когото бихте очаквали да ходи Лий Кабът; по-скоро бихте си я представили под ръка с някой Аполон.
Зрителите започнаха да напускат стадиона, смесвайки се с играчките.
— Просто говорехте за коли — подигравателно повтори Лий. Обърна се към Арни и се усмихна. Той също се ухили. Захаросаната му усмивка изпълни сърцето ми с радост. Бях абсолю. тно сигурен, че когато Лий му се усмихне, Арни престава да мисли за Кристин като за живо същество и тя се превръщаше в най- обикновена кола.
Това адски ме радваше.
18. НА ТРИБУНИТЕ
През първите две седмици на октомври често виждах Арни и Лий по коридорите на гимназията; отначало просто разговаряха, облегнати върху неговото, или върху нейното гардеробче, после започнаха да се държат за ръце, накрая излизаха от училище прегърнати. Невъзможното се бе случило. Казано на жаргона на гимназистите, те „ходеха“. Струваше ми се, че помежду им има нещо повече — мислех, че се обичат.
Не бях виждал Кристин от деня, когато победихме „Планинците“. Очевидно Арни я беше върнал в гаража, за да довърши ремонта й. Може би това влизаше в споразумението, което беше сключил с Дарнъл. В замяна шишкото му бе дал временния номер и фалшивата лепенка за да изкара технически преглед. Не бях виждал плимута, но в замяна на това непрекъснато се сблъсквах с Арни и с Лий… и чувах да се говори за тях. Връзката им беше най-обсъжданата тема в училището. Момичетата се питаха какво, за Бога, е видяла в него Лий; момчетата, по принцип по-практични и по-прозаични, се интересуваха единствено дали смотаният ми приятел е успял да я чукне. Не ме бе грижа нито за едното, нито за другото, но отвреме навреме се питах какво мислят Реджина и Майкъл за първото влюбване на сина им.
Един понеделник в средата на октомври двамата с Арни отидохме да обядваме на трибуната на футболното игрище, както в деня, когато Бъди Репертън ни беше заплашвал с ножа си — всъщност заради това го изключиха. Мучи и Дон бяха отстранени от занятия за три дни и напоследък бяха станали доста примерни. Междувременно (съобщавам го с прискърбие) отборът ни претърпя още две загуби. Съотношението между победи и загуби беше едно към пет и треньорът Пъфър отново стана мълчалив и мрачен.
Пликът ми с храна не беше така пълен, както в онзи съдбоносен ден на схватката с Репертън. Вече не тренирахме така усилено. Бяхме така изостанали от „Мечките“ от Ридж Рок, че едва ли имахме шанс в Конференцията, освен ако автобусът им паднеше в някоя пропаст.
Седяхме под топлото октомврийско слънце и изведнъж ми хрумна, че скоро ще дойде Халоуин — празникът на малки призраци, увити в чаршафи и нахлузили гумени маски, или предрешени в скъпи купешки костюми, като на Дарт Вейдър от Междузвездни войни. Арни си носеше печено яйце и го размени за един от сандвичите ми със студено руло „Стефани“. Предполагам, че родителите знаят много малко за тайния живот на децата си. От първо отделение досега, всеки понеделник Реджина Кънингам слагаше печено яйце в плика на сина си. От друга страна винаги, когато вечеряхме руло „Стефани“ (обикновено в неделя), на следващия ден откривах сандвич с руло в кесията си. Открай време ненавиждах тези сандвичи, а Арни — печените яйца, въпреки че не отказваше да хапне яйца, приготвени по всякакъв друг начин. Често се питах как биха реагирали майките ни, ако знаят колко малко от стотиците печени яйца и десетките сандвичи с месно руло, които грижовно пъхат в пликовете ни, са изядени от онзи, за когото са били предназначени.
Когато привършихме с обяда извадих сладките си, а Арни — десертите със смокини. Погледна ме, за да се увери, че го наблюдавам, натика и шестте парчета в устата си и ги захруска. Бузите му комично се издуха.
Възкликнах:
— Господи, каква гадост!
В отговор той измуча нещо нечленоразделно.
Ръгнах го в ребрата, където винаги е бил особено чувствителен и извиках:
— Гъди, гъди! Пази се, Арни!
Той избухна в смях и от устата му се разхвърчаха парченца сладкиш. Сигурен съм, че звучи отвратително, но всъщност беше адски смешно.
— Престани, Денис! — извика приятелят ми с пълна уста.
— Какво каза? Не те разбирам, скапан варварино!
Продължих да го мушкам в ребрата и да му правя „гъди-гъди“ — израз, останал от отдавна забравеното детство. Арни се дърпаше, извиваше се и се смееше. Накрая преглътна и се уригна.
— Ама че си гаден, Кънингам!
— Знам.
Изглеждаше ужасно доволен. Пък и навярно имаше защо: доколкото знам, пред никого не бе демонстрирал номера с шестте сладкиша, натикани едновременно в устата му. Ако го бе направил пред родителите си, навярно Реджина щеше да получи нервна криза, а Майкъл — инсулт.
Поинтересувах се:
— Какъв е рекордът ти досега?
— Веднъж налапах дванайсет, но щях да се задавя.
Ухилих се ехидно.
— Правил ли си го пред Лий?
— Пазя го като изненада за абитуриентската вечер — отвърна той. — Освен това смятам да й направя „гъди-гъди“.
Разсмях се и осъзнах колко ми липсва Арни понякога; имах футбола, подготвителните курсове за колежа и ново гадже, което (поне така се надявах) ще се навие да ме задоволи с ръка преди да свърши сезонът на автокината. Едва ли можех да се надявам на нещо повече — мацката беше прекалено влюбена в себе си. Все пак си заслужаваше да опитам.
