Имах разправии с един-двама от типовете на тази улица. Една нощ някакво хлапе хвърли камък по колата ми. Тук имам съседи, дошли направо от старата Б.Л.
— Това пък какво е? — попитах аз.
— Бригадата на лайнарите, синко.
С присвити очи огледа срещуположната страна на улицата, като снайперист, взел на мерника си чистите, икономични коли на чиновниците, прибрали се от работа, децата, които играеха на гоненица и скачаха на въже, хората, седнали на верандите си с чаши в ръка в настъпващата вечерна прохлада.
— Иска ми се да зная кой беше оня, дето хвърли камъка — промълви той. — Тъй вярно, умирам да знам кой е бил.
Арни се изкашля.
— Съжалявам, че ви създадох неприятности.
— Не се безпокой — каза Льобей рязко. — Харесва ми като видя някой да държи на това, дето е негово… или почти негово. Носиш ли парите, момче?
— Да, нося ги.
— Добре, да влезем вкъщи. И приятелят ти да заповяда. Ще оформим продажбата и ще полеем сделката с по една бира.
Побързах да откажа:
— Не, благодаря. Аз ще остана вън, ако нямате нищо против.
— Както искаш, синко — каза Льобей и… намигна. И до ден днешен не знам какво би трябвало да означава това намигване. Двамата влязоха вътре и вратата се хлопна след тях. Рибата беше хваната и готова за почистване.
Странно потиснат, тръгнах по пътеката към гаража и опитах вратата. Вдигна се лесно и отвътре ме лъхнаха същите миризми, които усетих вчера, когато отворих вратата на плимута — на масло, на стара тапицерия, на натрупана горещина от дългото лято.
На едната стена бяха опрени гребла и други вехти градински инструменти. На другата стена висяха стар маркуч, велосипедна помпа и старомодна чанта, пълна с ръждиви пръчки за голф. В центъра беше колата на Арни. В наши дни дори кадилаците са компактни, а Кристин изглеждаше дълга цял километър. Паяжината от пукнатини на едната страна на предното стъкло улавяше светлината и то проблясваше като амалгама. Някакво момче с камък, както беше казал Льобей или може би малко произшествие на път за вкъщи от дома на ветераните след нощ, прекарана в наливане с долнопробна ракия и спомени от войната. За доброто старо време, когато човек можел да види Европа, Тихия океан и мистериозния Изток през мерника на базуката. Кой знае… пък и едва ли има значение… Каквато и да е истината, нямаше да е лесно да се намери стъкло за подмяна.
Нито пък евтино.
Помислих си: „О, Арни, здравата си загазил!“
Спадналата гума, която Льобей беше махнал, стоеше до стената. Отпуснах се на ръце и на колена и надникнах под колата. Там беше започнало да се образува прясно петно от масло, което се чернееше на фона на кафеникавото очертание на друго, по-старо, по-широко петно, просмуквало се в бетона години наред. Това ме накара да се почувствам още по-зле. Блокът положително беше пропукан.
Минах отпред до мястото на шофьора и точно когато хванах дръжката на вратата, съзрях кофа за боклук в отсрещния ъгъл на гаража. От нея се подаваше голяма пластмасова бутилка. Видях част от надписа върху нея: „САПФ…“
Изстенах. О, да, наистина беше сменил маслото. Колко великодушно от негова страна! Беше източил старото и налял машинно масло „Сапфир“. Това е оня боклук, който можете да купите срещу 3, 50 долара за рециклиран двайсетлитров бидон. Роланд Д. Льобей беше цар, нали? Роланд Д. Льобей беше душичка.
Отворих вратата и седнах зад волана. Сега миризмата в гаража вече не беше неприятна, подсказваща занемареност и поражение. Кормилото на колата беше широко и червено — вдъхваше увереност. Погледнах отново смайващия спидометър, разграфен не до 70 или 80, а чак до 120 мили в час. Нямаше километри, изписани с червени цифрички отдолу; когато това маце е слизало от конвейера, идеята да преминем към метричната система все още не е била хрумнала на умните глави във Вашингтон. Нямаше и голямото червено 55. По онова време бензинът вървял по 29,9 цента за галон, дори по-малко, ако имате късмет в града ви да се води ценова война. До арабското петролно ембарго и ограничаването на скоростта за икономия на гориво оставали още петнайсет години.
„Доброто старо време“ — помислих си и неволно се усмихнах. Бръкнах отляво под седалката и напипах копчето за придвижване на седалката въпреки съмненията ми, че работи. Имаше климатична инсталация (тя положително не действаше) и голямо радио с лъскави бутони — хващаше само средни вълни, разбира се. През 1958 ултракъсите вълни са били почти неизползвани.
Сложих ръце на кормилото и нещо се случи. Дори и сега, след толкова време и продължителен размисъл, не съм сигурен какво точно беше това. Може би видение, но съвсем мимолетно. Сякаш за миг разкъсаната тапицерия се смени с нова, ухаеща на найлон… или може би на истинска кожа. Воланът вече не беше протъркан; никелираните части меко проблясваха в здрача.
„Хайде да се повозим, шефе — като че ли нашепваше Кристин сред тишината на задушния гараж. — Хайде да попътуваме.“
За миг сякаш всичко се промени. Грозната плетеница от пукнатини на предното стъкло изчезна — или така ми се стори. Полянката, която се виждаше през вратата, не беше покрита с пожълтяла и проскубан трева, а с прясно окосена зеленина. Пътеката беше току-що циментирана, без нито една пукнатина. Видях (или ми се стори, че виждам) пред бараката кадилак модел 1957 година. Аристократичното произведение на „Дженерал Мотърс“ беше тревистозелено, без петънце ръжда по него, с големи гангстерски гуми с бели джанти и капаци, които блестяха като огледала. Кадилак с размерите на кораб, защо не? Бензинът е бил евтин като чешмяна вода.
„Хайде да се повозим, шефе… хайде да попътуваме.“
Добре, защо не? Ще я изкарам от гаража и ще се отправя към старата гимназия, все още на мястото си — щеше да изгори чак след шест години, през 1964 — ще пусна радиото, за да хвана Чък Бери, който пее „Мейбълин“, или Евърли Брадърс със „Събуди се, малка Сузи“, или може би Робин Люк да вие „Сузи дарлинг“. После ще…
После стремглаво изскочих от Кристин. Вратата се отвори със зловещо скърцане и здравата си ударих лакътя в стената на гаража. Блъснах вратата с крак (право да ви кажа, дори не исках да я докосвам) и се втренчих в плимута, който, освен ако не станеше чудо, скоро щеше да принадлежи на моя приятел Арни. Разтърках ожуления си лакът. Сърцето ми биеше лудо.
Видението бе изчезнало. Никакъв хром, никаква нова тапицерия. Точно обратното — множество ръждясали драскотини, единият фар липсваше (предишния ден не бях забелязал това), антената беше дивашки изкривена. И тази неприятна миризма на мухъл и мръсотия…
Още тогава реших, че не харесвам колата на моя приятел Арни.
Излязох от гаража, като непрекъснато се озъртах назад през рамо — кой знае защо, но се страхувах от колата зад гърба ми. Сигурно ще ви прозвучи глупаво, но точно така се чувствувах. А тя си седеше там с очуканата си, ръждива броня, нямаше нищо зловещо или дори странно в нея. Беше просто много стар плимут, с лепенка от технически преглед, чийто срок бе изтекъл на 1 юни 1976 година.
В този момент Арни и Льобей излязоха от бараката. Арни държеше къс хартия — квитанцията за покупката, предполагам. Ръцете на стареца бяха празни; вече беше скрил парите.
— Надявам се, че ще ти достави удоволствие — рече Льобей, а аз си помислих, че прилича на стар сводник, който предлага жена на много младо момче. Усетих как в мен се надигна вълна от отвращение към него — към този тип с келяво теме и с кирлив медицински корсет. — Сигурен съм, че ще й се наслаждаваш. След време.
Извърна гуреливите си очи към мен, задържа ги за миг върху лицето ми, сетне отново се втренчи в Арни и повтори:
— След време.
— Да, сър — разсеяно отвърна Арни. Тръгна към гаража като сомнамбул и се спря, загледан в колата си.
— Ключовете са вътре — каза Льобей. — Ще трябва да си я откараш, нали разбираш?
