Капан за сънища

карате“, „Стана хлъзгаво, а?“, но размисли. Почувства се невероятно неловко и изведнъж бе обзет от ясната увереност, че ще бъде ограбен… и ще отърве много лесно, ако мине само с грабеж. Държеше магазина от двайсет години, но никога не го бяха ограбвали; ако някой е готов да рискува да го приберат в затвора за няколко долара, надали си струва да си опитва късмета точно тук — наоколо има цял куп други места, където ще докопа доста повече пари.

Дийк преглътна. Често си казваше: „Няма кой да ме нападне освен някой маниак“ — но може би този е именно такъв, тъкмо е очистил семейството си и е решил да се поразвърти наоколо, преди да си е теглил куршума.

Той не страдаше от параноя (бившата му съпруга би заявила, че е доста муден), но това не променяше факта, че ненадейно се почувства застрашен от първия следобеден посетител. Обикновено се дразнеше от типовете, които се навъртаха в магазина, и все се намираха на приказки — я обсъждаха футболните отбори Пейтриътс или Ред Сокс, я се фукаха с гигантските риби, които уж били хванали във водохранилището — но сега му се прииска отнякъде да изскочи някой такъв. Даже цяла дружина.

Новодошлият стоеше като закован на прага и наистина създаваше впечатлението, че му има нещо. Беше с оранжева жилетка, а в Масачузетс ловният сезон още не бе започнал, но само по себе си това не беше толкова страшно. Само че лицето му беше покрито с драскотини, сякаш няколко дни се бе скитал из горите, при това бе изпито и измъчено. Движеше устни, сякаш си говореше сам. Направи му впечатление и друго. Устните и брадичката на непознатия лъщяха на сивкавата следобедна светлина, проникваща през прашната витрина.

„На тоя му текат лигите — мислено отбеляза Дийк. — Да пукна ако не е така.“

Новодошлият отривисто мяташе глава, сякаш имаше тикове, но тялото му въобще не помръдваше — приличаше на бухал, който е застинал на някой клон и дебне за плячка. На Дийк му мина през ум да се изсули от стола и да се скрие под тезгяха, но преди да е успял дори да обмисли предимствата и недостатъците на подобен ход (бившата му съпруга би обявила, че умът му не е като бръснач), новодошлият отново отметна глава и се втренчи в него.

Дийк си каза, че въображението му се е развинтило под въздействието на всички тия шантави новини и слухове за събитията в Северен Мейн. Човекът може би просто иска цигари, стек бира, бутилка алкохол или някое „голо“ списание, с които да изкара дългата нощ в някой мотел край Уеър или Белчъртън.

Но надеждите му се изпариха, когато срещна погледа на непознатия.

Не приличаше на безумец, който е изтребил семейството си и се е запътил нанякъде — което в известен смисъл беше за предпочитане. Погледът му далеч не беше празен — даже беше твърде препълнен. Главата на този човек гъмжеше от хиляди мисли и идеи като телеграфен апарат, препускащ на бързи обороти в голяма градска поща. Очите му буквално подскачаха в орбитите си.

Освен това имаше най-гладните очи, които Дийк бе виждал през целия си живот.

— Затворено е — изграчи той и сам не позна гласа си. — С ортака — той е отзад, де — днеска сме решили да не работим. Заради тия работи на север. Само че съм забравил — забравили сме, де — да обърнем табелката. Ние…

Дийк бе в състояние с часове да нарежда в тоя дух, но ловецът го прекъсна:

— Бекон. Къде е?

Дийк моментално разбра, че ако няма бекон в магазина, този ще го претрепе. Той и без друго можеше да го пречука… но ако няма бекон, със сигурност нямаше да му се размине. Добре, че имаше. Слава Богу, благодаря ти, Отче, благодаря ти Оки-Скапаноки — в магазина имаше бекон.

— В хладилника отзад — с непознат, странен глас упъти клиента. Дланта му сякаш се бе превърнала в бучка лед. В съзнанието му звучаха съвършено непознати, шепнещи гласове. Червени мисли и черни мисли. Гладни мисли.

Нечий нечовешки глас попита:

Какво е хладилник?

Отвърна му друг, уморен, но съвършено човешки глас:

Върви по пътеката, хубавецо, и ще го видиш.

„Пречуват ми се гласове — отбеляза Дийк. — Ай, Господи, не! На хората им се пречуват гласове, когато вземат да превъртат.“

Непознатият подмина тезгяха и закрачи по централната пътека между лавиците, като накуцваше.

До касовия апарат имаше телефон, Дийк се взря в апарата, но отмести поглед. Спокойно можеше да посегне и да избере 911, но нямаше никакъв смисъл. Дори ако намери в себе си достатъчно сили да посегне…

Веднага ще разбера — заяви нечовешкият глас и Дийк хлъцна. Прозвуча право в главата му, сякаш му бяха инсталирали радиоговорител в мозъка.

На входа бе окачено изпъкнало огледало, което бе изключително полезно през лятото, когато магазинът се изпълваше с хлапета, които отиваха с родителите си на почивка, на риба, на палатка или най-малкото на разходка до водохранилището — Куобин се намираше само на трийсет километра оттук. Тия маскари все гледаха да свият нещо и налитаха най-вече на шоколадите и „голите“ списания. Дийк ужасено се втренчи в приспособлението и проследи човека с оранжевата жилетка, който застана пред хладилника, огледа продуктите, после сграбчи не една, а всичките четири опаковки бекон.

Все така накуцвайки, се върна по централната пътека, като внимателно разглеждаше лавиците. Имаше вид на опасен тип. Същевременно изглеждаше гладени капнал от умора като маратонец на последните метри преди финиша. Като го гледаше, Дийк изпита същото странно виене на свят, както като гледаше отвисоко. Сякаш виждаше не един, а едновременно няколко образа, които се наслагваха един върху друг и постоянно се разфокусираха. Мярна му се мимолетен спомен за героинята от един филм — тъпата патка се разкъсваше на няколко десетки личности.

Ловецът спря и взе буркан с майонеза. Като излизаше, отново спря и грабна самун хляб от последната лавица. После се върна на щанда. От него буквално се излъчваше изтощение. И лудост.

Нареди покупките пред Дийк и заяви:

— Най-хубавите сандвичи стават с бекон и майонеза върху филийки бял хляб.

После се ухили с такава морна, сърцераздирателна искреност, че за миг Дийк забрави за страха.

Посегна, без да се замисля, и рече:

— Господине, доста сте…

Ръката му застина, сякаш срещна стена. Трепна за миг над тезгяха, после се стрелна към собственото му лице и му лепна плесница — шляп! Бавно се отдръпна и увисна във въздуха. Безименният и малкият пръст полека се свиха към дланта.

Не го убивай!

Ела ме спри!

Не ме предизвиквай, че може да те изненадам.

Ръката се насочи към носа на Дийк, показалецът и средният пръст се забиха право в ноздрите му, запушвайки притока на въздух. Отначало не помръдваха, но после, о, Господи, после започнаха да се забиват все по-дълбоко. Ако и да притежаваше много лоши навици, Дийк Маккаскъл със сигурност не си гризеше ноктите. Първоначално пръстите не напредваха много — намериха се на тясно, така да се каже — но рукналата кръв им послужи като смазка и мигом придобиха неочаквана пъргавина. Извиваха се като червеи. Мръсните нокти се впиваха в плътта като зъби. Забиваха се все по-дълбоко и по-дълбоко, проправяйки си път към мозъка… Дийк усети как хрущялът започна да се разкъсва… дори го чу…

Престани, Сив, престани!

Дийк мигновено си възвърна контрола върху пръстите си. Измъкна ги от носа си, произвеждайки странен пльокащ звук. Кръв закапа върху тезгяха, върху гумената подложка за монети с реклама на тютюн „Скоул“ и върху разсъблечената мацка с очила, чиято анатомия изследваше Дийк, когато се появи това същество.

— Колко дължа, Дийк?

— Взимай го! — пак изграчи продавачът, но този път доста носово, тъй като носът му бе запушен с кръв. — Слушай, братче, взимай го и се махай! Да те няма!

— Не, моля ви се, това е търговия. Стоки с реална стойност се разменят срещу парични средства.