— Я ми отговори, Фреди.
— Стига да мога, шефе.
— Какво ще кажеш да заживеем в Мексико, като свърши тая история.
— Идеално. Стига да не пием от тамошната вода.
Курц Прихна да се смее и го потупа по рамото. На съседната седалка Арчи Пърлмътър изпадаше в кома. В този миг в червата му — в това добре обогатено сметище за отпадъчни хранителни вещества и изхабени мъртви клетки — две черни очи се отвориха за пръв път.
3
На входа към огромните заграждения около водохранилището Куобин се издигаха два каменни стълба. Отвъд започваше тесен еднолентов път и Хенри изведнъж изпита чувството, че е извървял пълен цикъл. Макар да се намираше в Масачузетс, не в Мейн, и пътят да бе означен с табела „Към водохранилището“, той имаше усещането, че за пореден път се е озовал на Просеката. Дори вдигна поглед към оловносивото небе, едва ли не очаквайки да види танцуващите светлини. Но вместо извънземни над главите им кръжеше гологлав орел, който се бе снижил почти на една ръка разстояние. Кацна на най-ниския клон на един бори ги проследи с поглед.
Дудитс бе отпуснал глава на седалката, но изведнъж се надигна, опря чело до хладното стъкло и съобщи:
— Иин Ииив ходи.
Сърцето на Хенри подскочи.
— Оуен, чу ли какво каза?
— Чух — потвърди Ъндърхил и натисна газта. Мокрият сняг бе коварен като лед, пък и тук — далеч от междущатските магистрали — единственият им ориентир бяха следите от гумите на предишния автомобил, които водеха на север към водохранилището.
„
Дудитс изстена, хвана се за корема и отново се разтрепери.
— Ени ошо. На Дудитс ошо.
Хенри погали олисялото му чело, но топлината, която излъчваше то, хич не му хареса. Какво ли следва сега? Може би припадъци. В това лабилно състояние някой по-силен пристъп на бърза ръка ще го довърши — за Бога, поне няма да се мъчи. Така би било най-добре. Само при мисълта за това му идеше да вие от болка. Хенри Девлин, който замисляше самоубийство. Но вместо него мракът един по един поглъщаше приятелите му.
— Дръж се, Дудс. Вече почти свършихме. — Кой знае защо обаче, му се струваше, че най-трудното тепърва предстои.
Дудитс отново отвори очи:
— Иин Иив… ъъса.
— Какво? Не го разбрах добре — притесни се Оуен.
— Казва, че господин Сив е закъсал. — Хенри неспирно милваше Дудитс по челото. Как му се искаше да гали косата, която помнеше от едно време. Прекрасната руса коса на Дудитс. Навремето риданията му им причиняваха болка, направо се вклиняваха в мозъка като притъпено острие, но смехът му ги изпълваше с такова щастие — чуеш ли Дудитс да се смее, веднага си готов отново да повярваш в старите лъжи: че животът на момчетата и мъжете, на момичетата и жените има смисъл. Че освен мрака има светлина.
— Защо просто не хвърли проклетото куче във водоема? — попита Оуен. Гласът му трепереше от умора. — Защо му е притрябвало да крачи чак до шахта № 12? Само заради историята с рускинята ли?
— Според мен резервоарът не му вдъхва достатъчно доверие. Водонапорната кула би свършила чудесна работа, но акведуктът е по-подходящ за целта. Представи си го като черво с дължина сто километра. Шахта № 12 е гърлото, образно казано. Дудитс, можем ли да го хванем?
Болният вдигна изтерзан поглед и поклати глава. Оуен гневно го плесна по коляното. Дудитс навлажни устни. Дрезгаво изшептя две думи, които Оуен чу, но не разбра:
— Какво каза?
— Само, Джоунси.
— Какво означава това?
Джипът отново подскочи и Хенри се вкопчи в седалката. Ледена длан стисна ръката му. Дудитс впиваше в приятеля си отчаян поглед. Опита се да каже нещо, но не успя и се разкашля, давейки се в ужасяващи хрипове. Плюеше видимо по-светла кръв, която се пенеше и розовееше. Хенри предположи, че е от дробовете. Но Дудитс не отслабваше хватката.
— Кажи ми го мислено — предложи Хенри. — Можеш ли да ми го кажеш наум, Дудс? Отначало приятелят му продължи да го гледа втренчено, без да изпуска ръката му от ледените си пръсти. После сякаш изчезна заедно с купето на джипа, вонящо на цигарен дим. Хенри видя старомоден телефонен апарат с по няколко отвора за различните монети. Чуваше някакви боботещи мъжки гласове и потракване, които му се сториха много познати. Изведнъж се досети — това бе потропването на пулове по дъска за табла. Това бе автоматът в магазина на Гослин — оттук позвъниха на Дудитс след смъртта на Ричи Гренадо. Джоунси се обади, защото само той разполагаше със собствен номер, на който да прехвърли сметката. Останалите се бяха скупчили около него, но не смееха да си свалят якетата, защото в магазина бе ужасно студено — тоя Гослин, макар да живееше насред гората и отвсякъде да бе заобиколен от дървета, пак пестеше всяка цепеница, дъртият му скъперник.
Над телефонния автомат бяха окачени два надписа — единият гласеше: „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ.“. Другият…
Прозвуча оглушителен трясък. Дудитс политна напред и се блъсна в предната седалка, а Хенри връхлетя върху таблото. Ръцете им се разделиха. Джипът кривна от пътя и попадна в канавката. На това място дирите на субаруто, които вече се губеха под новата снежна покривка, също завиваха към преспите встрани.
— Хенри? Добре ли си?
— Да. Дудитс? Ти добре ли си?
Дудитс кимна, но от удара върху страната му моментално се появи синина. Това се казва левкемия в действие.
Оуен превключи на ниска предавка и се опита да изкара колата от канавката. Хъмърът се килна доста настрани — може би под ъгъл трийсет градуса — но веднъж като тръгна, безотказно запълзя нагоре.
— Сложи си колана. Но първо закопчей неговия.
— Той се опитваше да ми каже не…
— Въобще не ме интересува какво се е опитвал да ти каже. Сега ни се размина, но следващия път — едва ли. Закопчей му колана, сложи и своя.
Хенри се почини, замисляйки се за втората табелка над телефонния автомат. Какво пишеше на него? Нещо за Джоунси. Вече само Джоунси може да спре господин Сив — това бе Благата вест на Дудитс.
Какво ли гласеше вторият надпис?
4
Оуен беше принуден да намали скоростта на трийсет километра в час. Това пълзене адски го изнервяше, но тъкмо тогава налетяха на самия автомобил — предницата беше пропаднала в изровената от дъждовете канавка напряко на пътя, предната дясна врата зееше, а задните колела бяха във въздуха.
Оуен издърпа ръчната спирачка, извади служебния глок и отвори вратата.
— Стой тук, Хенри — нареди на спътника си и слезе. Приведе се и изтича до субаруто.
Хенри откопча предпазния си колан и се обърна към Дудитс, който отново се бе изпружил на задната седалка и едвам дишаше, задържайки се в седнало положение само благодарение на колана. Едната му страна жълтееше като восък, а по другата пропълзяваше подкожният кръвоизлив. Носът му отново кървеше — тампоните бяха подгизнали, кръвта капеше по устните му.
— Дудс, ужасно съжалявам. Това е пълен гъзобрък.
