Капан за сънища

зловещ жътвар, загърнат с бяло наместо с черно наметало. Дирите на субаруто съвсем се бяха заличили, но следите от гумите на военния джип още се виждаха в снега. Ако побързат, слава на Бога, благодарение на тези дири нещата съвсем ще се улеснят. — Като че ли вече не ни трябва, което лично за мен е огромно облекчение. Давай, мъжки.

Хъмърът грациозно се фръцна, но Фреди го овладя навреме. Курц извади пистолета и то притисна до крака си. „Идвам, Оуен. Идвам, юначе. Тъй че най-добре да си намислиш предсмъртните слова за пред Господа Бога, защото не ти остава повече от час.“

9

Кабинетът, който Джоунси бе обзавел с предмети и сувенири от мечтите и спомените си — постепенно се разпадаше.

Той неспокойно крачеше напред-назад и оглеждаше помещението, устните му бяха побелели от стискане, по челото му бяха избили огромни капки пот.

Това бе падението на кабинета на Джоунсивместо на дома на Ъшър58. Котелът на парното бумтеше и пращеше с такава сила, че подът се люлееше, но в канцеларията бе ужасно студено. През одушника се сипеше бял прашец — може би ледени кристали — който се стелеше по пода като брашно, образувайки триъгълник. При досег с дървото моментално започваше да го разяжда и изкорубва. Една по една картините се откачваха и падаха на пода като самоубийци. Столът от Еймс59 — за какъвто винаги бе мечтал — се разпадна на две, сякаш разсечен от невидима брадва. Махагоновата ламперия започна да се цепи и отлюспва като мъртва кожа. Чекмеджетата изхвръкваха от бюрото едно след друго и се сгромолясваха на пода. Щорите, с които господин Сив бе препречил гледката към външния свят, трепереха и се блъскаха, произвеждайки ужасяващ метален звук.

Беше безпредметно да пита натрапника какво става… бездруго му чеше съвсем ясно. Беше успял да позабави господин Сив, но онзи бе надмогнал предизвикателството. Да живее господин Сив, който вече бе достигнал целта си или бе на път да я достигне. Изпод падащата ламперия се виждаха мръсните стени на канцеларията на братята Тракър — такава, каквато я бяха видели през 1978 година четирите хлапета, допрели чела до зацапаното стъкло на прозореца, заръчвайки на новия си приятел да стои отстрани и да ги чака да свършат каквото са намислили, за да го отведат у дома. Поредната дървена плоскост от сената се отпра със странен шум, сякаш се късаше хартия, и разкри табло за съобщения, на което бе забодена една- единствена фотография. На нея бе заснета не кралицата на красотата, нито пък Тина Джийн Шлосинджър, а някаква жена със запретната пола, изпод която се виждаха гащичките й. Красивото килимче се сгърчи, разкривайки мръсния линолеум, осеян с „попови лъжички“ — презервативи, захвърлени от двойките, които идваха тук да се чукат под равнодушния поглед на жената от снимката — една непозната, артефакт от празно минало.

Джоунси залиташе от болка — хълбокът не го бе мъчил така от деня на катастрофата — но вече всичко му беше ясно, о, да, от игла до конец, без капчица съмнение. Имаше чувството, че кракът му е пълен с трески и начукано стъкло, а раменете и вратът му направо се късаха от умора. В този последен напън господин Сив съсипваше тялото му до смърт, но Джоунси не можеше да му попречи.

Само капанът за сънища висеше непокътнат сред разпадащото се помещение. Полюшваше се, описвайки огромни окръжности, но бе все така невредим. Джоунси се втренчи в него. Мислеше си, че е готов да посрещне смъртта, но не искаше да си отиде ей така, в някаква воняща канцелария. Едно време под същия този прозорец бяха извършили едно добро, почти благородно, дело. Да издъхне тук, под безутешния поглед на жената от прашната снимка на таблото за съобщения… не, не е честно. Майната му на целия свят — той — Гари Джоунс от Бруклин, щата Масачузетс, по произход от Дери, щата Мейн, а понастоящем от Джеферсън Тракт, заслужаваше по-достоен край.

— Моля те, заслужавам по-достойна смърт! — изкрещя на полюшващата се фигурка, подобна на паяжина и на разпадащото се писалище. В този миг иззвъня телефонът.

Джоунси рязко се извърна и изстена от жестоката, неописуема болка, която прониза болния му хълбок. Апаратът, който използва одеве да се свърже с Хенри, бе копие на синия телефон марка „Тримлайн“ в кабинета му. Сега обаче на напуканото бюро се мъдреше старомоден апарат с шайба вместо бутони, украсен с лепенка „СИЛАТА ДА БЪДЕ С ТЕБ“. Това бе телефонният апарат от едновремешната му детска стая, подарък за рождения ден от родителите му. Номерът беше 949–7784 — същият, на който преди толкова години бе прехвърлил междущатския разговор с Дудитс.

Съвсем забрави за болката и се хвърли към телефона, молейки се линията да не се разпадне, преди да осъществи връзка.

— Ало? Ало! — Подът се клатеше и трепереше, подхвърляйки го като играчка. Цялото помещение се люлееше като кораб сред бурен океан.

Последният човек, от когото очакваше обаждане в този миг, бе Робърта:

— Да, докторе, един момент, прехвърлям ви.

Линията оглушително прещрака, причинявайки му болка в главата. Последва тишина. Джоунси изстена и тъкмо се канеше да върне слушалката на вилката, когато отекна второ прещракване.

— Джоунси? — Беше Хенри. Чуваше се съвсем слабо, но несъмнено бе той.

— Къде си? — изкрещя Джоунси. — За Бога, Хенри, тая стая се разпада! Аз се разпадам!

— Аз съм при Гослин, само че не съм. Където и да се намираш, не си там. Всички сме в болницата, където те закараха, като те блъснаха… — Линията прещрака, избуча и гласът на Хенри зазвуча по-силно и по-ясно, сякаш бе спасителен мост в повсеместната разруха: — … но и там не сме!

— Какво?

— Ние сме в капана за сънища, Джоунси! Намираме се в капана за сънища и винаги сме били там! Още от 78-ма! Дудитс е капанът, но той умира! Още се крепи, но не зная колко време ще издържи… — След поредното прещракване нещо изпращя, сякаш по линията протече електрически ток.

— Хенри! Хенри!

— … излизай! — Гласът отново глъхнеше, изпълнен с отчаяние. — Джоунси, трябва да излезеш! Ела при мен! Тичай по капана към мен! Още има време! Можем да го пипнем тоя мръсник! Чуваш ли? Можем…

Линията прещрака за последен път и връзката прекъсна. Старомодният апарат от детинството на Джоунси се пръсна, от него изригнаха преплетени оранжево-червени жици — бяха заразени с бирус.

Джоунси изпусна слушалката и вдигна поглед към талисмана — ефирна паяжина, която се полюшваше на течението. Припомни си фраза от телевизионната комедия, която харесваха като деца: „Където и да си, там си.“ Вървеше с други любими изказвания от серията „Нов ден, същият късмет“ и с годините дори го измести, тъй като момчетата започнаха да се чувстват по-възрастни и по-изтънчени. „Където и да си, там си.“ Но ако се съди по думите на Хенри, това не бе вярно. Където и да си въобразяваха, че се намират, всъщност не бяха там.

Намираха се в капана за сънища.

Забеляза, че талисманът, който се полюшваше над главата му, се състои от четири нишки, които се свързваха в средата. Поддържаха цялата плетеница от усукани влакна, но самите те се крепяха на централния възел — ядрото, в което се сливаха.

Тичай по капана към мен! Още има време!

Джоунси се обърна и хукна към вратата.

10

Господин Сив също се намираше пред една врата — на постройката при шахтата. Тя бе заключена. Пък и не бе изненадващо след историята с рускинята. „След дъжд качулка“ — както би казал Джоунси. Но се обезпокои. Бе открил, че емоциите имат интересен страничен ефект — принуждават те да мислиш за бъдещето и да планираш, за да не изпаднеш в емоционален срив, ако нещо се