Капан за сънища

— Трябва да опитаме.

Двайсет и първа главаШахта № 12

1

Господин Сив измина почти пет километра по калната, изровена Източна улица, която вече бе покрита с близо десет сантиметра сняг, и закъса — налетя на канавка напряко на пътя. Субаруто безстрашно бе преминало няколко заблатени участъка северно от дигата Гуднъф — на едно място задницата пропадна и от удара гърнето и ауспухът се откъснаха, но това препятствие не се оказа непреодолимо. Предницата заора в рова сред оглушителния рев на двигателя. Тялото на Джоунси политна напред и предпазният колан блокира. Диафрагмата му се притисна и той безпомощно повърна върху таблото — само жлъчни сокове и слюнка — стомахът му беше празен. За миг светът сякаш посивя и ревът на двигателя заглъхна. Чуждото съзнание отчаяно се стараеше да не изпадне в несвяст, страхувайки се, че в противен случай Джоунси някак ще съумее да го изхвърли от себе си.

Кучето изскимтя. Очите му бяха затворени, но задните му лапи конвулсивно се гърчеха. Подутият му корем се набърчи. Моментът наближаваше.

Малко по малко светът отново започна да придобива цвят и господин Сив се завърна в действителността. Няколко пъти пое дълбоко дъх, опитвайки се да прилъже измореното си тяло да се поотпусне. Колко ли път му остава? Целта надали е много далеч, но ако малкият автомобил наистина е закъсал, ще трябва да върви пеш… а кучето не бе в състояние да се държи на крака. Задължително бе да спи, а вече бе опасно близо до пробуждането.

Сивият докосна центровете на съня в първичния му мозък. Междувременно избърса олигавената му муцуна. Долавяше присъствието на Джоунси, който макари изолиран от останалия свят, кротко изчакваше при първа възможност да изскочи и да осуети цялата мисия; колкото и да е невероятно обаче, изпитваше непоносим копнеж за храна — и то не каква да е, а бекон, въпреки че именно от него се отрови.

Спи, малки приятелю, спи.

Говореше едновременно на кучето, и на бирума. И двамата го послушаха. Хлапак престана да скимти. Лапите му се отпуснаха. Вълничките, които набраздяваха корема му като повърхността на езеро, постепенно замираха и накрая съвсем заглъхнаха. Това затишие нямаше да продължи дълго, но засега всичко бе наред. Доколкото е възможно, разбира се.

Предай се, Дороти.

— Млъквай! — кресна Сивият. — Цуни ме по ауспуха!

Включи на задна скорост и натисна газта до дупка. Моторът изрева и подплашените птици в дърветата се разлетяха, но усилията останаха напразни. Предните колела бяха затънали дълбоко, а задните бяха във въздуха и се въртяха на празен ход.

— Мамка му! — изрева господин Сив и удари волана с юмрука на Джоунси. — Исусе Христе откачени! Да го духаш, Фреди!

Мислено затърси преследвачите, но не улови ясен сигнал — усещаше само, че още са по петите му. Хайките бяха две, а в по-близката участваше някакъв Дудитс. Господин Сив се страхуваше от него, понеже долавяше, че той е главният виновник тази мисия да се превърне в толкова абсурдно, вбесяващо трудно изпитание. Ако успее да изпревари Дудитс, всичко ще свърши добре. Не би било зле да знае какво разстояние ги дели, но онези го блокираха — Дудитс, Джоунси и онзи другият — Хенри. Тримата заедно съставляваха сила, с каквато господин Сив не се бе сблъсквал никога, и която го плашеше.

— Засега имам достатъчно преднина — заяви на Джоунси и слезе от колата. Подхлъзна се, изруга в типичен Бобъров стил и тресна вратата. Отново бе завалял сняг — грамадните снежинки летяха кат конфети и се топяха по страните на Джоунси. Господин Сив с усилие заобиколи колата — подметките му се пързаляха и джвакаха в калта. Спря да разгледа нагънатата сребриста тръба, щръкнала от изкопа, в който пропадна предницата на колата (между другото забеляза, че е попаднал в капана на напълно безполезното, но дяволски прилепчиво любопитство а гостоприемника си), после заобиколи от другата страна и застана до предната дясна врата.

— Добре ще ги метна смотаните ти приятели.

Отговор на заяждането не последва, но Сивият усещаше присъствието на Джоунси, както и на останалите — Джоунси мълчеше, но продължаваше да го дразни като костица, заседнала в гърлото.

Няма значение. Да върви по дяволите. Бедата е в кучето. Бирумът е на път да излезе. Как да пренесе животното?

Отново направи справка в картотеката на Джоунси. Отначало не намери нищо подходящо… но изведнъж попадна на образ от неделното училище, което Джоунси посещаваше като малък и учеше за „Бог“ и „Божия син“ — очевидно бирум, създател на бирусна култура, която съзнанието на Джоунси идентифицираше като „християнство“ и „тинтири-минтири“. Образът бе много ясен — срещаше се в някаква книга, наречена „Светото писание“. Представляваше „Божият син“, понесъл агне — буквално го беше наметнал като дреха. Краката на животното, метнато на врата на „Божия син“, висяха на гърдите му.

Господин Сив измъкна спящото куче и го нагласи на раменете си. Бе доста натежало… а мускулите на Джоунси бяха влудяващо, непростимо отпуснати… пък и докато се доберат до целта, животното ще натежи още повече… но неминуемо ще стигнат.

Закрачи по Източната улица сред усилващия се сняг, преметнал спящото коли на врата си като кожена яка.

2

Снежната покривка бе много хлъзгава и като завиха по шосе № 32, Фреди беше принуден да намали скоростта на шейсет километра в час. На Курц му идеше да завие от бяс. На всичкото отгоре Пърлмътър бе станал съвсем неадекватен — като че ли вече изпадаше в някакво особено полусънно състояние, подобно на кома. Тъкмо сега ли намери — когато ненадейно се свързаха с онзи, когото преследваха Оуен и неговите приятели, и когото наричаха господин Сив.

— Твърде е зает да се крие — съобщи Арчи. Говореше отнесено, сякаш всеки момент щеше да заспи. — Страхува се. Не знам за Ъндърхил, шефе, но се страхува от Джоунси… Хенри… Дудитс. Има право. Те убиха Ричи.

— Кой е Ричи, Юначе? — Пет пари не даваше кой е Ричи, но целта му бе да държи Пърлмътър буден. Предусещаше, че отиват на място, където адютантът няма да му трябва, но засега все още се нуждаеше от него.

— Не… знам… — Постепенно замлъкна и захърка. Джипът поднесе и за миг се озова почти на шосето. Фреди изруга, лудешки завъртя волана и съумя да овладее автомобила миг преди да налети на канавката. Курц не обърна внимание. Приведе се и зашлеви оглушителен шамар на Пърлмътър. Тъкмо подминаваха магазинче, на чиято витрина бе окачена табела: „НАЙ-ДОБРАТА СТРЪВ КОЙ ЩЕ КУПИ ПРЪВ?“

— О-ох! — Пърлмътър примигна и отвори очи. Бялото бе пожълтяло. Този факт, както и историята с онзи Ричи, никак не вълнуваше Курц. — Не-де-ей, шефе…

— Къде се намират сега?

— Водата — отпаднало промърмори помощникът му. Коремът му се бе раздул като планина и от време на време потръпваше. „Мама Джоуд в деветия месец, Бог да ни благослови и да ни пази“ — рече си Курц. — Во-од…

Пак затвори очи. Курц замахна повторно.

— Нека спи — обади се Фреди.

Шефът само повдигна вежди, при което Фреди се почувства длъжен да обясни:

— Сигурно има предвид „Водохранилището“. Ако е така, повече не ни е нужен. — Фреди посочи следите от единствените два автомобила, които се движеха пред тях по шосе № 32 този следобед. Калните дири се открояваха върху пресния сняг. — Днес там няма да има никой друг освен нас, шефе.

— Дай Боже. — Курц се облегна назад, взе пистолета, огледа го и го прибра в кобура.