Капан за сънища

сякаш ги размаха, главата му се отметна назад, после увисна на гърдите. Джипът на косъм се размина със субаруто, откъртвайки само дръжката на предната врата. После се понесе напред, следвайки що-годе ясните следи от гуми.

„Оуен, дишам ти във врата — каза си Курц. — Право във врата ти, да пукнеш дано!“

Тревожеше го само онзи единичен откос. Какво се бе случило?

В далечината изникна друго цветно петно. Това бе маслиненозелено — другият военен джип „Хъмър“. Те са слезли — най-вероятно са слезли, но…

— Зареди оръжието! — заповяда Курц. От възбуда гласът му бе станал писклив. — Време е някой да плати за музиката.

13

Когато стигнаха до края на Източната улица (или до началото на криволичещото на север тясно шосе, наречено Фицпатрик Роуд — зависи от гледната точка), Оуен вече чуваше приближаващия се джип на Курц, а вероятно и Курц го чуваше — хъмърите не ревяха като мотоциклетите „Харли Дейвидсън“, но двигателите им бяха доста шумни.

Стъпките на Джоунси вече се бяха заличили напълно, но Оуен виждаше пътеката, която тръгваше от пътя и се виеше покрай брега на водохранилището.

Изключи двигателят и промълви:

Хенри, оттук нататък май ще се наложи да вървим п…

Той млъкна. Беше твърде съсредоточен в шофирането, за да следи какво става отзад — не бе имал време дори да хвърли поглед в огледалото и не бе подготвен за подобна гледка, която го изненада и потресе.

Отначало му се стори, че Хенри и Дудитс са вкопчени в предсмъртна прегръдка — допрели брадясалите си страни, със затворени очи, с окървавени дрехи и лица. На пръв поглед и двамата не дишаха и Оуен предположи, че са починали — Дудитс от левкемия, а Хенри — от сърдечен пристъп, причинен от изтощението и непрестанното напрежение, но което бе подложен през последните трийсетина часа… но в този миг клепачите и на двамата запърхаха.

Бяха окървавени, не и мъртви. Спяха.

И сънуваха.

Оуен понечи отново да го повика, но размисли. Хенри отказа да напусне заграждението в Джеферсън Тракт, ако не освободи задържаните, и макар че тогава им се размина, това си беше чиста проба късмет… или провидение, ако човек вярва, че провидението е по-истинско от телевизионен сериал. Във всеки случай Курц ги погна и ги следеше неотлъчно като зараза — но нямаше да ги застигне благодарение на бурята.

Е, било каквото било — не може да го променим — помисли си Оуен, отвори вратата и слезе от джипа. От север, изсред снежната пустош долетя писъкът на орел, който сякаш се оплакваше от лошото време. От противоположната посока отекваше ревът на приближаващият се джип на безумеца Курц. Заради проклетия сняг бе невъзможно да се определи на какво разстояние се намира преследвачът. Може да е на три километра, но като нищо може да се намира и по-близо. Сигурно е с Фреди, мътните го взели, Фреди идеалният войник, пъклено подобие на Долф Лунгрен.

Оуен заобиколи джипа, като непрестанно се хлъзгаше в снега и ругаеше; отвори багажника, очаквайки да намери запас от автоматични оръжия — поне някоя гранатохвъргачка. Нищо подобно — в багажника нямаше ни гранатохвъргачки, ни гранати, само четири автоматични пушки и кутия ленти с по сто и двайсет патрона.

На тръгване от заграждението в Джеферсън Тракт Оуен се бе подчинил на желанието на Хенри, което може би допринесе за спасяването на някои и друг човешки живот, но повече нямаше да го слуша — ако още не си е платил за счупения порцеланов поднос на съседите Рейплоу, значи просто ще трябва да се примири с мисълта, че им остава длъжник. При това не задълго, ако Курц постигне целта си.

Хенри или спеше, или бе в несвяст, или съзнанията на двамата приятели от детинство се бяха слели в някаква необикновена амалгама. Тъй да бъде. Ако бе буден, Хенри ще се опита да му попречи да свърши работата, особено ако е прав и другият му приятел все още е жив и се крие в съзнанието, понастоящем управлявано от извънземното — при липсата на телепатия тъкмо няма да чуе как Джоунси се моли за милост, ако наистина е вътре. Глокът е добро оръжие, но не може да разчита само на него.

Автоматичната пушка буквално ще разкъса тялото на Гари Джоунс.

Оуен грабна една и се запаси с три резервни ленти. Курц бе съвсем близо — близо, близо, близо. Извърна поглед към мястото, където свършваше Източната улица, едва ли не очаквайки кафеникаво- зеленият призрак на втория хъмър да се материализира сред снега, но засега не се виждаше нищо. Слава на Бога, както би казал бившият му началник.

Стъклата на техния джип бяха заскрежени, но смътните очертания на двамата мъже на задната седалка още се различаваха. Не помръдваха, вкопчени един в друг.

— Чао момчета. Приятни сънища — пожела им Оуен и хукна. Ако имат късмет, ще продължат да спят до пристигането на Курц и Фреди, които ще ги довършат на път към главната си цел.

Ненадейно той се закова на място, при което се подхлъзна и се вкопчи в предния капак на джипа, за да не падне в снега. Дудитс несъмнено е кауза пердута, но можеше да спаси поне Хенри Девлин. Има известен шанс.

„Не! — изкрещя вътрешният му глас, когато той закрачи обратно. — Не, нямаш време!“

Ала Ъндърхил реши да заложи на другата карта — че има време, макар залогът да бе целият свят. Може би за да изкупи още една малка част от дължимото за подноса на съседите Рейплоу; заради онова, което извърши вчера (голите сиви фигурки, скупчени край разбития космически кораб с вдигнати ръце, сякаш се предават); или пък заради самия Хенри, който му каза, че ще бъдат герои и мъжки се бори да изпълни обещанието си.

„Никаква милост за дявола — рече си Оуен и отвори багажника. — Не, сър, нито капка милост за тоя гадняр.“

Дудитс беше по-близо. Оуен го сграбчи за яката на огромното синьо пухено яке и го дръпна. Болният се катурна на седалката. Шапката му отхвръкна, разкривайки плешивото му теме. Хенри, който не го изпускаше от прегръдките си, се стовари върху него. Тихичко изстена, но не отвори очи. Оуен се наведе и ожесточено му зашепна:

— Не ставай! В името на Бога, Хенри, лежи така и не ставай!

Отдръпна се, затвори багажника, отстъпи на три крачки, опря приклада на автоматичната пушка на хълбока си и изстреля един откос. Стъклото на джипа побеля като мляко и късчета от него се посипаха в купето. Празните гилзи издрънчаха в краката му. Той отново пристъпи напред и надзърна през дупката. Хенри и Дудитс продължаваха да лежат на задната седалка, посипани със стъкла и изцапани с кръвта на Дудитс — наистина изглеждаха мъртви. Оуен се надяваше Курц да е твърде зает с преследването, за да ги разгледа внимателно. Във всеки случай това бе най-доброто, което можеше да направи за тях.

Отнякъде долетя силен метален трясък, който накара Ъндърхил да се ухили. Ето го къде е Курц, ей Богу — при рова, където бе закъсало субаруто. С цялото си сърце желаеше да бяха налетели в задницата на проклетата бричка, но съдейки по силата на звука, за съжаление се бяха разминали. Е, поне знаеше къде са. Деляха ги най-малко два километра. Положението не беше безнадеждно, колкото се бе опасявал.

— Имам адски много време — промърмори, което може би бе вярно по отношение на Курц, но какво ли става с другите двама? Къде е господин Сив?

Стисна ремъка на автоматичната пушка и закрачи по пътеката към шахта № 12.

14

Господин Сив се сблъскваше с поредната неприятна човешка емоция — паниката. Бе изминал целия този път — десетки светлинни години в мрака и стотици километри в снега — за да се провали на финала заради немощните, отпуснати мускули на Джоунси и някакъв си метален капак на шахта, който се бе оказал