Капан за сънища

много по-тежък, отколкото очакваше. Натисна лоста, докато кръстът на Джоунси пламна от агонизиращата болка… и най-сетне бе възнаграден с гледка към мрака под ръждивия капак. И стържещ от триене на метал в цимент — капакът се отмести пет-шест сантиметра. В този миг кръстът на Джоунси се схвана и господин Сив залитна, изруга през зъби (благодарение на имунитета си срещу бируса Джоунси все още разполагаше с пълен набор) и се хвана за кръста, сякаш се опитваше да му попречи да експлодира от болка.

Хлапак заскимтя. Сивият извърна поглед към него и установи, че положението е критично. Кучето спеше, но коремът му бе така уродливо издут, че едната лапа на животното стърчеше право нагоре. Кожата в долната част на корема му бе обтегната почти до скъсване и вените пулсираха. Изпод опашката му се стичаше струйка кръв.

Господин Сив хвърли злобен поглед към лоста, който стърчеше от металния капак. В представите на Джоунси рускинята бе стройна красавица с тъмна коса и трагични черти. Но в действителност трябва да е била доста яка и мускулеста. Иначе как би могла да…

Обезпокоително близо отекна пушечен откос. Сивият хлъцна от изненада и се огледа. Благодарения на Джоунси ръждата на човешкото съмнение бе станала част от грима му — за пръв път си даде сметка, че мисията може да бъде осуетена в самия край, когато бе достигнал целта и вече чуваше плисъка на водата, започваща стокилометровия си път под земята. Единствената преграда между бирума и тази планета бе някакъв си шейсеткилограмов метален капак.

Сивият заизрежда поток от най-отвратителните ругатни на Бобъра и отчаяно натисна лоста, без да обръща внимание на парещата болка в хълбока на Джоунси. Единият от преследвачите се приближаваше — онзи човек на име Оуен; господин Сив не дръзваше дори да си помисли, че би могъл да го накара да обърне оръжието срещу себе си. Ако разполага с достатъчно време и може да се осланя на елемента на изненадата — може би. Но в момента и двете условия липсваха. Този човек бе обучен да убива — той бе професионалист.

Сивият подскочи. Чу се хрущене и пренатоварената ябълка на тазобедрената става изхвръкна от възпалената ямка. Той увисна върху лоста с цялата тежест на Джоунси. Капакът отново се повдигна и този път се измести с цели трийсет сантиметра. Черният полумесец, през който се бе промушила рускинята, отново се появи. Е, не беше чак полумесец — по-скоро наподобяваше на главно С, изтеглено с калиграфски писец… но колкото за едно куче и този отвор бе достатъчен.

Джоунси вече не можеше да стои на крака (всъщност къде е самият Джоунси? Този негодяй продължаваше да се спотайва), но какво от това? Ще се влачи по корем.

Запълзя по студения циментов под към спящото коли, сграбчи го за каишката и го повлече към шахта № 12.

15

Залата на спомените — огромно хранилище, натъпкано с кашони — също е на път да се разпадне. Подът трепери, сякаш приклещен в безкрайно и бавно земетресение. Неоновите лампи на тавана ту светват, ту изгасват, сякаш заекват, придавайки на залата призрачно усещане за халюцинация.

Джоунси тича с всички сили. Криволичи по пътеките сред кашоните и се ориентира само по усет. Непрестанно си повтаря да не обръща внимание на болката в проклетия хълбок — и без друго сега е безплътно съзнание, но спокойно може да се оприличи и на инвалид, който се опитва да внуши на ампутирания си крайник да не пулсира.

Тичешком подминава кашони с надписи „АВСТРО-УНГАРСКА ВОЙНА“, „КАТЕДРЕНА ПОЛИТИКА“, „ДЕТСКИ ПРИКАЗКИ“ и „СЪДЪРЖАНИЕ НА ДРЕШНИКА НА ГОРНИЯ ЕТАЖ“. Блъсва се в камара кашони с етикети „КАРЛА“, стъпва накриво с болния крак и закрещява от болка. За да не падне, посяга да се задържи за друга купчина кашони (означени „ГЕТИСБЪРГ“60) и най-сетне вижда отсрещния край на хранилището. Слава Богу — има чувството, че е изминал километри.

На вратата виси табела „ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ“ и втори надпис: „ВЛИЗАНЕТО БЕЗ ПРОПУСК ЗАБРАНЕНО“. Точно тук — именно тук го докараха след злополуката; тук се събуди след операцията и чу гласа на коварния господин Смърт, който се преструваше, че вика Марси.

Джоунси блъсва вратата и прекрачва прага на друг свят, който познава добре — синьо-белия коридор на интензивното отделение, където направи първите няколко мъчителни, болезнени крачки четири дни след операцията. Неуверено пристъпва по облицования с плочки коридор, оглежда червеникаво-златистата плесен по стените и долавя тихата, но съвършено неподходяща за болница музика, която се лее от радиоточката: „Милост за дявола“ на Ролинг Стоунс.

В следващият миг в хълбока му сякаш избухва ядрена експлозия. Той слисано изкрещява и пада на пода на интензивното отделение. Така се чувстваше, като го блъсна колата — сякаш в центъра на алена експлозия. Търкаля се на пода, обхождайки с поглед светлинните панели на тавана, кръглите говорители, от които звучи музиката („Напразно викаш, Анастейжа“), която сякаш идваше от друг свят, защото при такава нечовешка болка всичко се намира сякаш в друг свят; през март бе разбрал, че болката превръща материята в сянка, любовта — в шега, но сега го преоткрива с нова сила. Търкаля се на пода, вкопчил длани в хълбока си, с изцъклени очи, озъбен в зловеща предсмъртна гримаса, прекрасно разбирайки какво се е случило: подлецът господин Сив бе счупил за втори път тазобедрената му кост.

После сякаш от далечния край на този друг свят прозвуча познат детски глас:

Джоунси!

Гласът е някак деформиран… но човекът със сигурност не е далеч. Едва ли се намира тъкмо в този коридор, но може би е в съседния. Всъщност чий е този глас? На някое от собствените му деца? На Джон? Не…

Джоунси, побързай! Идва да те убие! Оуен идва да те убие!

Не знае кой е този Оуен, но разпознава гласа — на Хенри Девлин е, но не сегашният Хенри, какъвто го видя за последен път, когато двамата с Пит отидоха да пазаруват при Гослин — това е гласът на онзи Хенри, с когото бе израсъл и който заяви на Ричи Гренадо, че ще го издадат, ако не престане, и че Ричи и приятелите му никога няма да настигнат Пит, защото Пит тича по-бързо от вятъра, егати.

Не мога! — отвръща и продължава да се търкаля по пода. Но усеща, че започва някаква промяна, макар да не разбира точно каква. — Не мога, оная гад пак ми счупи тазобедрената кост…

В този миг осъзнава какво се случва: болката се пренавива назад. Като видеофилм — млякото потича от чашата обратно към кутията, разцъфналата пъпка се затваря по силата на съвременните чудеса на кинематографичната техника.

Свежда поглед към себе си и веднага проумява причината — носи сигналната оранжева жилетка. Майка му я купи от „Сиърс“ за първата ловна експедиция в Бърлогата, когато убиха Ричи Гренадо и неговите приятели — убиха ги насън, макар и без да искат.

Отново е дете — хлапе на четиринайсет години — и не чувства никаква болка. Какво да го боли? Хълбокът му ще пострада едва след двайсет и три години. В този миг всичко се сглобява в главата му с трясък: няма и никога не е имало господин Сив — господин Сив живее единствено в капана за сънища. Той е фантом, досущ като болката в хълбока. „Не се заразих — размишлява Джоунси и се изправя. — Не ми поникна и една власинка бирус. Това в главата ми не е точно спомен, а истински дух в машината. Той е мен. Мили Боже, господин Сив — това съм аз.“

С усилие се изправя и хуква по коридора, като залита на завоя. Но съумява да се задържи на крака — сега е бърз и ловък като всеки четиринайсетгодишен хлапак и не изпитва никаква болка, никаква болка.

Следващият коридор му е познат. По средата е оставена болнична количка с подлога. Край нея грациозно пристъпа еленът, когото забеля в Кеймбридж миг преди да го блъсне колата. На гладката му кадифена шия и окачен нашийник, на който като гигантски амулет се полюшва магическо гадателско кълбо. Той го подминава тичешком, а животното учудено го поглежда с благите си очи.

Джоунси!

Вече наближава. Почти е стигнал.

Побързай, Джоунси!

Хуква още по-бързо, буквално лети, без да се задъхва, не е заразен с бирус, защото Джоунси е