Капан за сънища

обърка. Може би това бе една от причините земните същества да оцелеят толкова дълго.

Не забравяше предложението на Джоунси да се поддаде на изкушенията, които му предлагаше животът на Земята — той употреби фразата „да се натурализира“, която изуми господин Сив със своята тайнственост и екзотичност — но гледаше да не мисли за тях. Ще завърши мисията и ще удовлетвори императива. Кой знае какво го очаква после? Може би сандвич с бекон. И нещо, което Джоунси наричаше „коктейл“ — студена освежителна напитка с леко опияняващ ефект.

Над водохранилището се изви леден вятър, който хвърли мокър сняг в лицето му и за миг го заслепи. Подейства му така, сякаш го зашлевиха с мокър парцал, и го върна към действителността и към основната му цел.

Сивият предпазливо пристъпи наляво по правоъгълната каменна площадка, подхлъзна се и се отпусна на колене, напълно пренебрегвайки болката в хълбока. Да не е изминал целия този път — десетки светлинни години в мрака и стотици километра в снега — за да се претърколи по стълбите и да си счупи врата, или пък да цамбурне в Куобин и да умре от хипотермия в ледената вода?!

Площадката се издигаше върху купчина натрошен камънак. Той се приведе, почисти с ръка снега и затърси разхлабен камък. От двете страни на заключената врата се издигаха тесни прозорци, които всъщност не бяха чак толкова тесни.

Падащият на парцали мокър сняг заглушаваше всички звуци, сякаш ги затъпкваше в земята, но той чу бръмчене на двигател, което се усилваше. Отначало бяха два, но сега чуваше само един — вероятно другият автомобил бе спрял на край на Източната улица. Идваха, но вече бе твърде късно. Предстоеше им да изминат близо два километра по хлъзгавата пътека, обградена с гъсти храсталаци. Докато се доберат дотук, кучето отдавна ще е в шахтата и ще се дави, същевременно давайки живот на бирума.

Напипа разхлабен камък и внимателно го издърпа, стараейки се пулсиращото тяло на животното да остане неподвижно на раменете му. Излази обратно пред вратата и се помъчи да се изправи. Първият опит беше неуспешен. Тазобедрената става на Джоунси отново се бе подула. Най-сетне с огромни усилия съумя да стане на крака, въпреки непоносимата болка, която се разпространяваше чак до зъбите и слепоочията му.

Повдигна болния си крак от земята като кон, на който му е влязло камъче в копитото, и постоя така, подпирайки се на заключената врата на шахтата. Когато болката попремина, с помощта на камъка строши левия прозорец. Поряза ръката на Джоунси на няколко места (едната рана бе доста дълбока), а от горния край на черчевето като нож та гилотина надвисваше счупено стъкло, но той не забелязваше подробностите. Нито пък усети, че Джоунси най-сетне е избягал от убежището си.

Провря се през тесния отвор, стъпи на студения циментов под и се огледа.

Намираше се в правоъгълно помещение с дължина около девет метра. В срещуположния му край имаше прозорец, през който в ясен ден несъмнено се разкриваше приказна гледка към водохранилището, но днес белееше, сякаш стъклото бе закрито с чаршаф. Встрани от него бе захвърлено нещо подобно на гигантско желязно ведро, покрито с червени петънца — не с бирус, а със земен оксид, който Джоунси наричаше „ръжда“. Господин Сив не можеше да отгатне предназначението на това приспособление, но подозираше, че при авария с него спукат хора в шахтата.

Металният капак, който закриваше отвора, бе на мястото си — намираше се на един метър от вратата, точно по средата на помещението. Сивият забеляза квадратния прорез в капака и се огледа. На стената бяха подпрени няколко сечива. Сред купчината строшени стъкла от разбития прозорец забеляза железен лост — може би същия, който бе използвала рускинята, подготвяйки самоубийството си.

„На мен както ми го разказаха — рече си господин Сив, — ония в Бостън ще изпият последния бирум в сутрешното си кафе към Свети Валентин.“

Сграбчи лоста, с мъка докуцука до капака, бълвайки студени облачета бяла пара, и пъхна широкия край на лоста в квадратния отвор.

Пасваше идеално.

11

Хенри трясва телефона, дълбоко си поема въздух, затаява дъх… И хуква към вратата, означена едновременно като „КАНЦЕЛАРИЯ“ и „ВХОД ЗАБРАНЕН“.

— Ей! — крясва дъртата Рийни Гослин иззад касовия апарат. — Момченце, върни се! Там не се влиза!

Хенри не спира, дори не забавя ход, но прекрачвайки прага, си дава сметка, че действително е момче и е най-малко с трийсет сантиметра по-нисък от времето, когато ще възмъжее и ще престане да расте; макар да е с очила, стъклата им не са дебели, каквито ще станат в последствие. Още е хлапе, но под буйната му коса (която ще поизтънее, докато навърши трийсет) се крие мозъкът на възрастен. „Аз съм две, две, две бонбончета в едно“ — каза си и втурвайки се в канцеларията на стария Гослин, избухва в смях — като едно време, когато всички нишки на капана се намираха близо до центъра и Дудитс ги управляваше. „За малко да се пръсна от смях — обичат да казват, — замалко да се пръсна, мамка му!“

Нахълтва в забранената стая, но това не е канцеларията на стария Гослин, където веднъж един човек на име Оуен Ъндърхил пусна на друг човек, чието име не бе Ейбрахам Курц, записа на съобщението на извънземните, които говореха с гласовете на прочути земни жители — това е болничен коридор, което никак не го изненадва. Намира се в окръжната болница. Бе успял.

Коридорът е много по-студен и усоен, отколкото е редно за една болница, а стените са гъсто обрасли с червеникаво-златиста плесен. В далечината стене глас: „Не те ща, не искам инжекция, искам Джоунси. Джоунси познаваше Дудиштс. Джоунси умря, умря в линейката, само Джоунси може да се справи. Махай се, цуни му по ауспуха, искам Джоунси.“

Но той нямаше намерение да се махне. Той е коварният господин Смърт и е тук по работа.

Незабелязан крачи по коридора, където е толкова студено, че от устата му излизат бели облачета пара — хлапак с оранжева ловна жилетка, която скоро ще му омалее. Съжалява, че не носи пушката, която му зае бащата на Пит, но тя отдавна не съществуваше, бе погребана в миналото заедно със стария телефон на Джоунси с лепенката от „Междузвездни войни“ (как му завиждаха всички за този телефон), коженото яке с многото ципове на Бобъра и фланелката на Пит с емблемата на НАСА. Загробени във времето. Някои мечти умират и се разпръскват като свободни електрони — поредната горчива житейска истина. Колко са много горчивите истини.

Подмина две медицински сестри, които се смеят и разговарят — едната е Джоузи Рикънхауър, вече пораснала, а другата е жената от снимката, която видяха през прозореца на канцеларията на братята Тракър. Не го забелязват, защото за тях той не съществува — намира се в капана за сънища и тича по своята нишка право към центъра. „Аз съм човекът-яйце — казва си Хенри. — Времето спря и действителността се обърна, но човекът-яйце от пътя не се върна.“

Продължи по коридора към стаята, от която се чуваше гласът на Сивия.

12

През строшеното стъкло на колата долиташе познат звук, който отекваше съвсем ясно: накъсаното заекване на автоматична пушка. То събуди у Курц познатото безпокойство и нетърпение — ядосваше се, че стрелбата е започнала без него, и се страхуваше, че докато стигне, всичко ще свърши и ще завари само ранените, които крещят: „Лекар-лекар-лекар“.

— Дай газ, Фреди. — На седалката пред него изпадналият в кома Пърлмътър хъркаше.

— Доста е хлъзгаво, шефе.

— Няма значение. Имам чувството, че почти…

Сред плътната заснежена завеса различи розово петно, размазано като капки кръв от порязано, които пробиват през пяната за бръснене; миг след това стигнаха до закъсалото в канавката субару. В следващите няколко мига Курц бе готов да си върне назад всички нелюбезни мисли по повод шофьорските умения на подчинения си. Джипът също понечи да пропадне в дупката, но Фреди изви надясно волана докрай, и настъпи педала за газта. Хъмърът прелетя над рова и се приземи с мощен трус. Курц подскочи на седалката и така удари главата си в тавана, че му излязоха свитки пред очите. Ръцете на Пърлмътър се повдигнаха,