Капан за сънища

Дудитс кимна и вдигна ръце. Задържа ги едва няколко секунди, но Хенри разбра пределно ясно. Отвори вратата и слезе тъкмо когато Оуен се завърна тичешком, затъкнал пистолета в колана си. Снегът падаше на парцали, отделните снежинки бяха толкова грамадни, че почти не можеше да се диша.

— Май ти казах да не мърдаш от мястото си.

— Искам да се преместя отзад при него.

— Защо?

Хенри отговори съвършено спокойно, макар че гласът му леко потрепваше:

— Защото бере душа. На умиране е, но мисля че преди това иска да ми каже още нещо.

5

Оуен погледна в огледалото за обратно виждане — Хенри бе прегърнал Дудитс — и като се увери, че са закопчали предпазните колани, сам се препаса със своя.

— Дръж го здраво. Яко ще се друснем.

Върна трийсета метра назад, включи на ниска предавка и подкара бавно, стараейки се да не уцели отрязъка между закъсалото субару и дясната канавка. Струваше му се, че от онази страна ровът е малко по-тесен.

Раздрусването наистина беше много силно. Коланът на Оуен блокира, в огледалото той забеляза как телцето на Дудитс буквално политна в ръцете на Хенри. В следващия миг се намериха отвъд рова и продължиха да пълзят по Източната улица. Оуен с мъка различаваше призрачните очертания на човешки стъпки по заснежения път, който се виеше пред тях като бяла кордела. Господин Сив вече се придвижваше пешком, а те още пътуваха с автомобила. Ако успеят да го настигнат преди да свърне в гората…

Но не успяха.

6

Дудитс направи последно неистово усилие и повдигна глава. Хенри с ужас установи, че и очите му са се налели с кръв.

В полезрението му отново изплуваха телефонният автомат и табелките над него.

— Недей, Дудитс — прошепна Хенри. — Не се мъчи. Пази си силите.

Но за какво да ги пази? За какво друго, ако не за това?

Надписът отдясно гласеше: „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ.“. Миришеше на тютюн, но пушек от дърва и на застояла туршия. Едновремешният му приятел не го изпускаше от прегръдките си.

Вторият надпис гласеше: „ВЕДНАГА СЕ ОБАДИ НА ДЖОУНСИ“.

— Дудитс… — Гласът му отекваше в мрака. Мрак, стари мой приятелю. — Дудитс, не зная как.

За последен път чу гласа му, който бе много уморен, но същевременно спокоен:

Бързо, Хенри… ще издържа съвсем мъничко… трябва да говориш с него.

Хенри посяга към апарата. Хрумва му абсурдната идея (но нима не е абсурдна цялата ситуация), че няма монети… няма пукнат цент. Притиска слушалката до ухото си.

От телефона безизразно и делово отеква гласът на Робърта Кавел:

— Окръжна болница Масачузетс, с кого да ви свържа?

7

Господин Сив се тътреше по пътеката, която заобикаляше водохранилището до десния бряг като продължение на Източната улица — пързаляше се, търсеше да се хване за някой клон, падаше и отново ставаше. Коленете му бяха целите изподраскани — панталоните се бяха раздрали и прогизнали от кръв. Белите му дробове пареха, а сърцето му биеше като парен чук. Сивият се тревожеше дали ще издържи тазобедрената става на Джоунси, счупена при претърпяната преди време злополука. Тя сякаш се бе превърнала в огнено кълбо, което разпръскваше болка по бедрото чак до коляното и по гръбнака чак до плешките. Кучето му тежеше и това допълнително усложняваше нещата. Животното още спеше, но гадината в утробата му беше будна и не помръдваше само благодарение на волята на господин Сив. При поредното падане кракът се схвана. Господин Сив го заудря с юмрука на Джоунси, докато се отпусна. Колко ли му остава? Докога ще крачи през тоя проклет, задушаващ, заслепяващ, безкраен сняг? И какво крои Джоунси? Изобщо крои ли нещо? Сивият не смееше да отклони вниманието си от нетърпимия глад на бирума — който не разполагаше дори с подобие на съзнание — дори колкото да изтича до канцеларията на братя Тракър.

Сред снежната пелена се откроиха призрачни очертания. Господин Сив спря, пое дъх и за миг впери поглед в далечината, после отново закрачи, като придържаше безжизнено провесените крака на гърдите му кучешки лапи и влачеше десния си крак.

На едно дърво бе закована табела с надпис: „РИБОЛОВЪТ В ШАХТАТА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕН“. На петнайсетина метра от пътеката започваха каменни стъпала. Бяха шест на брой… не, осем. Водеха към каменна постройка, издигната върху скалата, която се врязваше в заснежената сивкава бездна досами водната повърхност — въпреки оглушаващите удари на сърцето Сивият долавяше шума на водата, плискаща се в подножието на скалата.

Най-сетне бе достигнал целта.

Още по-здраво хвана кучето, напрегна последните сили на Джоунси и се запрепъва нагоре по каменните стъпала към входа.

8

Като отминаха каменните стълбове на входа на водохранилището, Кур нареди:

— Фреди, спри. Отбий от пътя.

Онзи изпълни заповедта, без да задава въпроси.

— Носиш ли автоматичната пушка, мъжки?

Фреди вдигна оръжието. Добрата стара М–16 — изпитана и вярна. Курц кимна.

— Още нещо?

— Магнум 44-ти калибър, шефе.

Курц пък беше въоръжен със своя деветмилиметров пистолет, който бе подходящ за изстрели с ограничен обхват. В конкретния случай бе много подходящ. Той искаше да види какъв е на цвят мозъкът на Ъндърхил.

— Фреди?

— Да, шефе.

— Искам да знаеш, че това е последната ми мисия. Не съм се и надявал на такъв отличен партньор. — Той крепко го стисна за рамото. На съседната седалка Пърлмътър хъркаше, отметнал глава. Лицето му бе измъчено като на родилка. Преди около пет минути бе изпуснал няколко зловонни пръдни. После раздутият му корем отново спадна. Може би за последен път.

От очите на Фреди пък струеше признателност, която изпълваше Курц с дълбоко задоволство. Явно все още го биваше да командва.

— Добре, мъжки. Дай газ, майната на торпедата! Нали така?

— Да, сър.

Вече нямаше нищо против да подновят обръщението сър. Спокойно могат да загърбят специалния протокол на мисията. Сега са свободни партизани от отряда на Куонтрил56; двамата последни джейхокъри57, препускащи из масачузетската пустош.

Фреди посочи Пърлмътър с видима погнуса и попита:

— Искате ли да го събудя, сър? Май вече няма връщане назад, но…

— Не си прави труда. — Без да изпуска рамото му, Курц посочи напред — алеята към водохранилището сякаш изведнъж свършваше пред бяла стена: снегът. Проклетият сняг, който непрестанно ги преследваше —