хъмър, в мислите му да е проникнал един малък Дудитс, който да му е казал: „Не се тревожи, приятел, гледай си работата, те са мъртви“.
Джоунси се замисли, сетне се върна към темата, която най-много го вълнуваше.
— И сега какво — да поя (вярваме ли, че бирусът се е свързал с нас — не с кого да е, ами точно с нас — съвсем случайно? Джеритсън твърдеше, че се е случило именно това.
— Защо не? Някои учени, и то гении като Стивън Джей Гулд66, смятат, че съществуването на човешкия вид се дължи на далеч по-дълга и невероятна поредица от съвпадения.
— А ти така ли смяташ?
Хенри разпери ръце. Нямаше как да отговори на този въпрос, без да предизвика Бог, който през последните няколко месеца отново се бе промъкнал в живота му. Бе влязъл през задния вход през малките часове на дългите безсънни нощи. Но нужно ли е непременно да се прибягва до изпитаното средство
— Аз лично смятам, че Дудитс беше олицетворение на
Джоунси изумено се втренчи в него:
— Теорията ти е равнозначна на прозрение… или е чиста лудост… не мога да преценя.
— Всъщност няма значение.
Джоунси размисли, после попита:
— Ако ние сме Дудитс, кой бди над нас? Кой ни тананика приспивна песен и ни милва, когато сме тъжни и изплашени?
— О, мисля, че Бог още не е вдигнал ръце от нас — отвърна Хенри и мигом съжали, задето се е изпуснал.
— Бог ли попречи на последната невестулка да проникне в шахта № 12? Защото ако беше паднала във водата…
— Разбира се, щеше да създаде големи проблеми. Години наред въпросът за унищожаването на Фенуй Парк щеше да бъде последната грижа на управата на Бостън. Но човешката раса нямаше да бъде заличена. Извънземните никога не се бяха сблъсквали със същества като нас. И господин Сив го знаеше. Докато беше под хипноза, ти каза, че…
— Не ми говори за тези записи! — Джоунси изслуша два и несъмнено това бе най-голямата грешка, която допусна по време на престоя си в Уайоминг. Като се слушаше как говори като господин Сив, как под влияние на хипнозата буквално
— Извинявай — промълви Хенри.
Джоунси махна, сякаш да каже: „Няма нищо, всичко е наред“, но пребледня.
— Позволи ми още една забележка, преди да приключим тази тема. До известна степен ние сме
Той се извърна. И Джоунси стори същото, понамествайки а скута си спящия Ноел. Над входната врата бе окачен капан за сънища. Беше подарък от Хенри, а Джоунси веднага го окачи — като ревностен католик, който чуе ли се, че се навъртат вампири, веднага заковава разпятие над вратата на дома си.
— Може би наистина ти си привлякъл извънземните.
— Ще се върнат ли?
— Разбира се. Тези или някои други. — Хенри вдигна поглед към синьото небе, типично за дните в края на лятото. В далечината над водохранилището Куобин орел нададе проницателен писък. — Бъди сигурен, че ще се върнат. Но няма да е днес.
— Момчета! Обядът е готов! — извика Карла.
Хенри пое Ноел от Джоунси. За миг дланите, погледите и милите им се срещнаха — за миг видяха Дирята. Хенри се усмихна. Джоунси също. Слязоха по стълбите и прекосиха ливадата рамо до рамо — Джоунси понакуцваше, Хенри притискаше в прегръдките си спящото детенце. Мракът ги бе напуснал, тъмнееха само сенките им върху тревата.
Послание от автора
Никога не съм бил толкова благодарен заради писателската си дарба, както по време на работата си върху „Капан за сънища“ (м. ноември 1999 — [???]мл май 2000 г.). през тези шест и половина месеца изтърпях голямо физическо страдание, а книгата донякъде ме разсейваше. Читателят ще забележи, че тук- там физическата болка се е промъкнала в историята, но най-ясно помня неизказаното облекчение, подобно на онова, което изпитваме след ярките сънища.
Мнозина ми помогнаха. Например съпругата ми Табита, която твърдо отказа да нарича романа с първоначалното му заглавие „Злокачествен тумор“. Смяташе, че хем е грозно, хем дърпа дявола за опашката. В крайна сметка приех доводите й и тя престана да нарича ръкописа „онази книга“ или „онази за говнестулките“.
Задължен съм и на Бил Пюла, който ме откара с автомобил до водохранилището Куобин, както и на неговите сътрудници Питър Болдрачи, Тери Камбъл и Джо Макгин. Други хора, които вероятно предпочитат да останат анонимни, ме закараха зад базата на Националната противовъздушна отбрана с военен джип „Хъмър“ и най-безразсъдно ми позволиха да го управлявам, като ме уверяваха, че е изключено да затъне в калта. Не успях наистина, но ми се размина с една бройка. Върнах се изкалян, но доволен. Настояваха да ви кажа, че тези джипове са по-добри за придвижване по размекната почва отколкото по снега, но аз поизмених техническите характеристики, за да ги пригодя към фаулата.
Дължа благодарност на Сюзан Молдоу и Нан Греъм от „Скрибнър“, на Чък Верил, който редактира ръкописа, и на Артър Грийн, който е моят литературен агент. Не бива да пропускам и Ралф Вичинанца — литературният ми агент за чужбина — който ми предложи поне шест варианта на фразата „Тук няма зараза“ на френски език.
Една последна забележка: тази книга е написана с най-съвършения текстови редактор на света — автоматична писалка „Уотърман“. Писането на ръка на първата чернова на такава дълга книга ми върна онзи пряк досег с езика, какъвто не съм имал от години. Една нощ дори се наложи да работя на свещ — спряха тока. През двайсет и първи век рядко се разкриват подобни възможности, затова трябва да им се наслаждаваме докрай.
А на всички онези, които ме придружиха дотук, благодаря, че прочетоха моята творба.
