ловджийското си яке ли?
— Ама днеска си е изгубил самобръсначката, поради което му е набола брада. — Бобъра се усмихна, макар да не му беше до смях.
— А-ха. Същевременно си е изгубил пушката. Видя ли му зъбите?
Бобъра направи учудена гримаса, сякаш искаше да каже „Сега пък какво?“
— Липсват четири. Два отгоре и два отдолу. Като на онова изродче, дето не му пука, изрисувано на корицата на списание „Мад“10.
— Е, това нищо не е. И при мене два-три дезертираха, та имам изкуствени. — Бобъра отвори уста и му показа левия си венец, а Джоунси си помисли, че тази гледка спокойно можеше да му се спести. — Виии- аааш ли? Еа ааам оо-заад.
Джоунси поклати глава. Случаят беше друг.
— Този човек е адвокат… постоянно е пред хора и външният вид е част от професията му. Той дори не знаеше, че зъбите му са паднали. Кълна ти се.
— Да не намекваш, че е бил изложен на някакво радиоактивно лъчение или друга подобна дивотия? — неспокойно попита Бобъра. — От радиоактивното облъчване зъбите ти окапват, навремето гледах такъв филм. Като ония ужасии, дето са
— А-ха, облъчен е бил от експлозията на атомна електроцентрала в Марс Хил — отсече Джоунси, но озадачената физиономия на Бобъра го накара на мига да съжали за шегата. — Бобър, от радиацията окапва косата.
Погледът на приятеля му се проясни.
— Да, бе, верно. Оня човек във филма накрая беше плешив като Тели Еби-го-де11, дето играеше ченгето в оня телевизионен сериал. — Пауза. — И накрая умря. Оня във филма, де, не Тели, въпреки че сега като се замисля…
— Тоя има достатъчно коса — прекъсна го Джоунси. Оставиш ли Бобъра да се отклони от допирателната, няма връщане. Направи му впечатление, че в отсъствието на неканения гост никой не го нарича „Рик“ или дори „Маккарти“. Просто „тоя“, сякаш подсъзнателно го омаловажаваха, превръщайки го в нещо по-общо, сякаш не би имало чак толкова огромно значение, ако… ами, ако.
— Да, бе, да. Има. Адски много коса има.
— Сигурно е получил амнезия.
— Може, но си спомня кой е, с кого е би и прочие. Братче, ама как наду тромпета, а? А
— А-ха. Все си мисля за онази течност за карбуратора. При диабетиците се получава така, като им се повиши кръвната захар. Четох го в едно криминале, май.
— И миришеше на антифриз ли?
— Не помня.
Известно време се гледаха безмълвно, заслушани във вятъра. На Джоунси му мина през ума да разкаже на бобъра за светкавицата, която оня бил видял, но се въздържа. Няма смисъл да се прекалява.
— Като се наведе, имах чувството, че дере лисици. А ти?
Джоунси кимна.
— Ама никак не изглежда добре, хич даже.
— Никак.
Бобъра въздъхна, хвърли в боклука клечката и погледна през прозореца — снеговалежът съвсем се беше усилил, от небето се сипеха цели парцали. Прокара длан през косите си. — Братче, ще ми се Пит и Хенри да бяха тук. Особено Хенри.
— Бобър, Хенри е
— Знам, ама все пак е нещо като лекар… а нашият… гост комай има нужда от доктор.
Хенри действително беше доктор — преди да вземе психиатърската тапия, беше учил медицина, естествено — но (поне доколкото на Джоунси му беше известно) цял живот беше работил като психотерапевт. Естествено разбра какво искаше да каже Бобъра.
— Още ли мислиш, че ще успеят да се доберат дотука?
Бобъра въздъхна.
— Преди половин час бях готов да се закълна, ама гледай как заваля. Мисля, че ще успеят. — Отправи му сериозен поглед, в който не бе останала и следа от обичайния жизнерадостен дух на Бобъра Кларъндън. — Надявам се, че ще успеят.
Трета глава
Вехтият скаут на Хенри
1
Докато шофираше към Бърлогата ред снежната виелица и следеше с поглед светлините на фаровете, които сякаш прокопаваха тунел по Просеката, Хенри отново обмисляше как да го направи.
Разбира се, можеше да използва „Изборът на Хемингуей“ — навремето в Харвард бе писал курсова работа, в която му бе дал това название — може би още тогава го е приемал в личен план, не като задължително задание. При избора на Хемингуей се използва ловна пушка, а сега такава му се намираше под ръка… не че би го направил тук, пред другите. Четиримата бяха прекарали славни времена в бърлогата и няма да е честно да го извърши тук. Ще оскверни това място за Пит и Джоунси… както и за Бобъра, може би за него най-вече, което няма да е редно. Но ще бъде скоро, чувстваше как се задава също като кихавица. Нелепо е да се сравнява самоубийството с кихавица, но в крайна сметка сигурно се свежда до нещо подобно.
При избора на Хемингуей се събуват обувката и чорапът. Прикладът се подпира на пода. Цевта се пъха в устата. Палецът на крака се поставя на спусъка. „Да не забравя още нещо — мислено отбеляза Хенри, но в този миг задницата на джипа поднесе и той побърза да изправи волана — коловозите го улесниха; всъщност пътят представляваше две дълбоки бразди, утъпкани от влекачите през лятото. — Ако се прави по този начин, предварително се пие очистително и се пристъпва към същинското действие, едва когато червата ти се изпразнят — няма смисъл да създаваш допълнителни неприятности на хората, които ще те открият.“
— Няма да е зле да понамалиш — обади се Пит. Стискаше между коленете си наполовина изпита кутийка с бира, но от една нямаше да миряса. Изпие ли още три-четири обаче, и със сто да кара Хенри, Пит ще си седи кротко и ще припява на тия шибаните Пинк Флойд. Вероятно спокойно може да вдигне сто, най- много да украси предната броня с още някоя гънка. Стъпиш ли веднъж в коловозите на Просеката, дори да са запълнени със сняг, все едно се движиш по релси. Което няма да продължи дълго, ако снеговалежът продължи със същото темпо, но за момента положението беше под контрол.
— Не бери грижа, Пит — всичко е тип-топ.
— Искаш ли бира?
— Не пия, когато шофирам.
— Даже и тука, в Западна Галошия ли?
— После.
Пит млъкна и остави Хенри да следва лъча на фаровете, пронизващ снежната завеса. Оставяйки го насаме с мислите му, в които очевидно копнее да се оттегли. Все едно имаше ранички в устата — непрекъснато ги изследва с връхчето на езика.
Може и да са сънотворни. Или по старата изпитана схема нахлузваш найлонов плик на главата и лягаш във ваната. Би могъл да се удави. Или да се хвърли от последния етаж на висока сграда. Куршум в ухото е несигурна работа — шансът да се събуди парализиран е прекалено голям — също и прерязването на вените, то е за хора, които само тренират, но виж, японците имаха една техника, която Хенри намираше за много интересна. Слагаш си примка на врата. На другия край връзваш голям камък. Поставяш го на стол. Сядаш и се подпираш на облегалката, за да не паднеш назад. После прекатурваш стола и камъкът пада. Смъртта настъпва в разстояние от три до пет минути, а усещането наподобява заспиване. Постепенно пред очите ти се спуска черна завеса — здравей, мрак, стари мой приятелю. Най-големият майтап е, че го бе прочел не