непрогледна, но Хенри караше на дълги светлини и ясно различи човека, седнал насред пътя на трийсет метра пред тях — човекът носеше вълнено яке, оранжева жилетка, която усилващият се вятър развяваше като наметалото на Супермен, и руска кожена ушанка. На шапката бяха привързани оранжеви панделки, които също се развяваха и напомняха на Хенри на флагчетата, които понякога опъваха на връв над паркингите за коли втора употреба. Човекът се беше настанил на средата на пътя като индианец, който се кани да запали лулата на мира, и въобще не помръдна, когато фаровете го осветиха. За миг Хенри срещна очите му — широко отворени, изцъклени и празни — и си рече:
Нямаше време да спре, особено в тоя сняг. Рязко извърна волана надясно и джипът отново излезе от коловозите. За миг той видя пребледнялото безизразно лице и си помисли:
Като излезе от коловозите, скаутът веднага поднесе. Този път Хенри изви волана на другата страна, подхващайки посоката на колелата, знаейки, но без да го мисли (нямаше време за мислене), че това е единственият шанс да не прегази жената. При това доста нищожен.
Пит изкрещя, а с периферното си зрение Хенри забеляза как приятелят му вдига ръце пред очите си, сякаш да се защити. Скаутът щеше всеки миг да се преобърне и той изви волана в обратна посока, опитвайки се да овладее пързалящия се джип поне дотолкова, че да не размаже със задницата главата на жената. В продължение на три секунди джипът се плъзгаше по заснежения път, обърнат напряко — благодарение на Хенри Девлин, както и на бурята. Снегът се вихреше около скаута като фина мъгла; за миг фаровете озариха прегърбените под снега ели, превръщайки ги в танцуващи точици. Три секунди — не повече — но бяха достатъчни. Хенри видя как седналата жена ги подмина, сякаш се движеше, само дето тя не помръдна… дори когато задната броня на скаута се размина на милиметри от главата й.
„Не улучих! — помисли си Хенри. — Не я улучех, кучката проклета!“ В този миг съвсем изгуби контрол над джипа, който се наклони силно. Корпусът завибрира, когато скаутът се върна в коловозите, но този път напряко. Сякаш продължаваше да се мъчи да се обърне в обратната посока — „Задните отпред!“, както скандираха едно време, като ги строяха в редица в училище — но в същия миг се натъкна на камък или може би паднало дръвче; отекна силен трясък, колата започна да се преобръща, отначало на дясната страна (стъклата се раздробиха на блестящи трошици), накрая се приземи на покрива си. Коланът на Хенри се откъсна, той политна и воланът се заби в тестисите му, предизвиквайки мигновена, оловнотежска болка. Превключвателят на мигачите се вряза в бедрото му; рукна кръв, която обагри джинсите му. „Червеното вино вече се лее!“ — както казваха едновремешните коментатори на боксови мачове. Пит крещеше и едновременно надаваше страховити писъци.
Двигателят продължи да работи още няколко секунди, после гравитацията си свърши работата и машината спря. Скаутът се превърна в коруба, прекатурена на пътя; колелата продължаваха да се въртят, а фаровете осветяваха клоните, увиснали под тежестта на снега.
2
По-късно Хенри разговаря с Джоунси за катастрофата надълго и нашироко (по-скоро го слушаше — терапията представлява творческо слушане), и знаеше, че Джоунси не помни какво се е случило в момента на удара. Самият той не загуби съзнание нито за миг след преобръщането на колата и веригата на спомените остана непрекъсната. Спомняше си как се мъчеше със закопчалката на колана — единственото му желание беше да се отърве от проклетото нещо, а в това време пит виеше, че си бил счупил крака, шибаният му
Заопипва за дръжката, намери я, но не можа да отвори вратата.
—
— Млъквай! — сряза го Хенри. — Нищо ти няма! — Говореше така, сякаш знаеше. Напипа отново дръжката, дръпна я с все сила, но нищо не последва. Най-сетне проумя какво става — колата беше наопаки и той дърпаше в погрешна посока. Натисна обратно, в този миг оголената крушка блесна право в очите му, а вратата се отвори. Блъсна я с длан, сигурен, че резултат няма да последва — рамката сигурно се е огънала и ако се отвори и двайсет сантиметра процеп, пак добре.
Но вратата изскърца и в миг в лицето го блъсна вихрушка от ледени снежинки. Натисна по-силно — този път с рамо — и чак когато освободи крака си от волана, разбра, че е бил заклещен. Той описа почти пълно кълбо назад и внезапно чаталът му се озова пред очите му, сякаш се мъчеше да целуне пламналите си топки, че да му мине по-бързо. Диафрагмата му се притисна и за секунда затрудни дишането му.
— Хенри, помогни ми! Затиснат съм!
— Чакай малко. — Гласът му беше страшно писклив, и като че ли беше чужд. Горната част на крачола му вече потъмняваше от кръвта. Свистенето на вятъра в елите създаваше убедителна илюзия, че се намират в личната пералня „Електролукс“ на Господ.
Сграбчи дръжката, благодарейки се, че бе решил да кара с ръкавици, и натисна с все сила — трябваше да се измъкне навън, трябва да облекчи натиска върху диафрагмата.
Отначало не успя, и в следващата секунда изхвърча като тапа. Остана да лежи, като дишаше тежко и се взираше с сипещия се сняг. Не забеляза нищо странно по небето — бе готов да се закълне върху цяла купчина Библии. Виждаха се единствено сивите кореми на облаците и психеделичният снеговалеж.
Пит непрестанно го викаше, в гласа му се долавяше нарастваща паника.
Хенри се претърколи, надигна се на колене и със залитане се изправи на крака. За миг устата на място, поклащайки се под напора на вятъра, да види дали пострадалият му крак няма да се подвие и той отново да падне в снега. После, накуцвайки, заобиколи преобърнатата кола да види какво да прави с Пит. Пътьом хвърли един поглед на жената, заради която бяха катастрофирали. Елечето й се развяваше и плющеше. Както и панделките на шапката й, тя не се обърна, все така вперила поглед в пътя към магазина на Гослин, без никаква промяна от одеве, когато изникнаха иззад височината и я видяха за пръв път. Криволичещата следа от автомобилната гума в снега минаваше на трийсет сантиметра от изпружения й крак и Хенри въобще не можеше да си обясни как не са я видели.
— Хенри!
Забърза, пързаляйки се в пресния сняг, и заобиколи откъм дясната врата. Беше заклещена, но той коленичи, дръпна я с две ръце и успя да я открехне. Сграбчи Пит за рамото и го дръпна. Не помръдваше.
— Разкопчей си колана, Пит.
Пит затърси закопчалката, която му беше пред очите. Бавно и внимателно, с ангелско търпение (сигурно бе изпаднал в шок), Хенри освободи колана и приятелят му се стовари върху тавана на купето. Нададе изненадан писък, в който се примесваше болка, и с много мъка, бутане и дърпане изпълзя през открехнатата врата. Хенри го сграбчи под мишниците и го издърпа назад. Двамата паднаха в снега и Хенри бе обзет от тъй силно и ненадейно усещане за deje vu, че му се зави свят. Не си ли играеха така като малки? Разбира се. Например когато учеха Дудитс да прави снежен човек. Някой започна да се смее и доста го подплаши. После разбра, че е самият той.
Целият в сняг, Пит се надигна и седна, втренчил в него неразбиращ яростен поглед.
— Мамка му, на какво толкова се хилиш?! Тоя задник едва не ни претрепа. Ще го удуша тоя кучи син!
— Не сина, а самата кучка — обясни Хенри и така се разхили, че се запита дали Пит въобще разбира какво му говори — особено в тоя вятър, но на кой му пука. Сигурно никога не се беше чувствал толкова прекрасно.
Пит се опита да се изправи и непохватно залитна — точно както Хенри, който тъкмо се канеше да изтърси някоя мъдра забележка как приятелят му се движи завидно добре за човек със счупен крак — когато онзи се тръшна на земята и нададе писък. Хенри застина до него и заопипва крака му. На пръв поглед нищо му нямаше, но кой може да определи със сигурност през два ката дрехи?
— Е, не е счупен — обясни Пит, който едва говореше от болка. — Прецака се като едно време, когато
