Стана, без да изпуска ръцете й. Тя също се изправи, при което коленете й изпукаха и отново се оригна. Освен това пусна газове. Шапката й се беше килнала на една страна и закриваше окото й. Тя не посегна да я нагласи и Хенри подкани Пит:
— Оправи й шапката.
— А? — И той се беше изправил, но се олюляваше.
Пит предпазливо се пресегна и изпълни нареждането. Жената леко се олюля, намръщи се и отново пръдна.
— Много благодаря — сопна се Пит. — Бяхте чудесна публика, лека нощ.
Непознатата политна, Хенри я хвана по-здраво.
— Ходи! — отново кресна в лицето й. — Тръгваш с мен! На три! Едно, две,
Тръгна заднишком към задницата на скаута. Жената се взря в него и той се опита да задържи погледа й, без да поглежда Пит — не можеше да рискува да я изпусне — му заповяда:
— Хвани ме за колана и ме води.
— Къде?
— От другата страна на скаута.
— Не знам дали ще мога да…
— Хайде, Пит, трябва!
Приятелят му се поколеба, после посегна под якето му, затърси колана под многото дрехи и най-сетне го откри. Тримата бавно закрачиха по тесния път в индианска нишка, прекосявайки втренчената жълта светлина на фара. От другата страна на преобърнатия автомобил поне бяха на завет.
Жената рязко издърпа ръце и се наведе с отворена уста. Хенри отстъпи, тъй като не искаше да се изцапа, като й дойде… но вместо да повърне, тя отново се оригна. И както си беше наведена, пак изпусна газове. Хенри бе готов да се закълне, че никога не е чувал подобно нещо в никое отделение в цял Западен Масачузетс. Задържа се обаче на крака, пръхтейки като кон през носа.
— Хенри. — Гласът на Пит бе прегракнал от ужас, страхопочитание или и двете. — За Бога,
Взираше се в небето, а ченето му беше увиснало до гърдите. Хенри проследи погледа му и буквално не повярва на очите си. Над ниските облаци плуваха ярки светлини, на брой десетина. Хенри присви очи да ги разгледа. Мина му през ума дали не са прожектори на холивудска премиера, но, разбира се, в гората няма подобни прожектори, а дори да имаше, щяха да се виждат и самите лъчи, които се издигат към небето в падащия сняг но източникът на светлините се намираше над облаците, а не под тях. Те се разместваха напред-назад, на вид съвсем произволно, и Хенри усети как го обзема атавистичен смях… който се надигаше в душата му от дълбините на съзнанието. Полазиха го ледени тръпки.
— Какво е това? — изхленчи Пит. — За Бога, Хенри, какво е това?
— Не…
Жената вдигна глава, видя танцуващите светлини и взе да надава толкова пронизителни писъци, че на Хенри му идеше да запищи, като я слушаше:
—
После закри очи и опря челото в предната гума на скаута. Млъкна и застена, като че бе уловена в капан и нямаше никаква надежда да се освободи.
5
За неизвестен период от време (може би не повече от пет минути, макар да имаха усещането, че е изминало повече) се взираха в ярките светлини, които препускаха по небето — кръжаха, стрелкаха се насам-натам, накланяха се ту наляво, ту надясно, все едно си играеха на прескочи-кобила. По едно време Хенри забеляза, че са останали само пет, после само три. Опряла чело на автомобилната гума, жената отново пръдна, което припомни на Хенри, че се намират насред пустошта, глуповато облещени в някакво небесно явление, породено от бурята, което макар да бе интересно, нямаше да им помогне да се доберат до някое сухо и топло място. Прекрасно си спомняше последните цифри на километража: 20,37. Което означаваше, че до бърлогата остават близо петнайсет километра — сериозен преход дори в благоприятни атмосферни условия, а сега се вихреше буря, която беше на път да се превърне в снежна виелица. „На всичкото отгоре аз съм единственият, който може да върви.“
— Пит.
— НЛО са, нали? — изпъшка приятелят му. — Това са шибани извънземни, точно както в „Досиетата Х“. Как мислиш, какво…
— Пит. — Хвана брадичката му и извърна лицето му към себе си. В небето вече избледняваха и последните две светлини. — Някакво атмосферно явление, нищо особено.
— Мислиш ли? — Онзи бе изпълнен с абсурдно разочарование.
— А-ха… свързано с бурята. Но дори да е първата вълна от нашествието на извънземните пеперуди от планетата Алнитак, няма да има особено значение за нас, ако се превърнем в ледени шушулки насред гората. Искам да ми помогнеш с оня трик. Можеш ли?
— Не зная. — Пит рискува последен поглед към облаците. Беше останала една-единствена светлина, която беше толкова бледа, че човек нямаше да я види, ако не я търсеше. — Госпожо? Госпожо? Почти си заминаха. Спокойно, вече няма страшно.
Тя не отвърна, само продължи да притиска лице към гумата. Оранжевите ленти на шапката й се развяваха и плющяха. Пит въздъхна и се обърна към Хенри:
— Какво да направя?
— Нали ги знаеш онези дърварски заслони край пътя? — Струваше му се, че са поне осем-девет: представляваха навеси с покриви от ръждясала ламарина, в които дърварите складираха нарязаните дърва и сечивата си.
— Естествено.
— Къде е най-близкият?
Пит затвори очи, вдигна пръст и го заклати. В същото време издаваше странен звук, притискайки език към небцето:
Сякаш доловила особените звуци въпреки воя на вятъра, жената вдигна глава и се огледа. На челото й бе останало огромно кално петно от гумата.
Пит най-сетне отвори очи:
— Право напред. — Той протегна ръка към Бърлогата. — След завоя има хълм. Като се спуснеш по хълма, следва права отсечка. В края на тази отсечка има заслон. Отляво. Покривът е пропаднал. Веднъж някакъв човек на име Стивънсън е имал кръвотечение от носа на това място.
— Ами?
— О, де да знам, бе, братче. — Пит отклони поглед, сякаш се засрами.
Хенри имаше бегъл спомен за заслона… а това, че покривът е пропаднал, всъщност може би бе добре — поне щяха да бъдат на завет.
— На какво разстояние се намира?
— Осемстотин метра. Или може би километър и двеста метра.
— Сигурен си, така ли?
— А-ха.
— Можеш ли да стигнеш до там с това коляно?
— Мисля, че да — ами тая?
— Тя е по-добре.
Хенри постави ръце на раменете на жената, накара я да се обърне към него, приведе се и почти опря нос в лицето й. Дъхът й вонеше отвратително — към миризмата на антифриз се примесваше нещо мазно и органично — но той не се отдръпна.
