Капан за сънища

— Покрай цялото вълнение около Джоунси забравих. После дойде лятото и нали знаеш как все изниква по нещо неотложно…

Пит кимна.

— И знаеш ли какво? Одеве си мислех за него, докато пазарувахме при Гослин.

— Заради онова хлапе с фланелката с Бийвъс и Бъдхед ли? — Думите излизаха от устата му, обгърнати от облачета пара.

Хенри кимна. Детето можеше с еднакъв успех да е и на дванайсет, и на двайсет и пет — при дауновият синдром е трудно да се определи възрастта. Онзи в магазина беше червенокос и блуждаеше по средата на пътеката между лавиците в мрачното магазинче с някакъв мъж, най-вероятно баща му; бяха облечени с еднакви ловджийски якета на зелени и черни карета, но по-важното е, че косите им имаха един и същ морковен цвят, но тази на мъжа бе изтъняла и отдолу се провиждаше темето му, а очите му сякаш говореха: „Ако кажете нещо за сина ми, ще си намерите белята“, разбира се, те нищо не казаха, а и бяха изминали тридесетте километра от Бърлогата дотук да си купят бира, хляб, кренвирши, не да си търсят белята, пък и освен всичко друго навремето познаваха Дудитс, и дори още го познаваха в известен смисъл — пращаха му картички за Коледа и подаръци за рождения ден, но във всеки случай едно време Дудитс беше един от тях по някакъв свой начин. Само дето Хенри не можеше да сподели, че постоянно се сещаше за него, откакто преди шестнадесет месеца осъзна, че има намерение да сложи край на живота си, и започна да приема всяка своя постъпка или като отлагане, или като подготовка за това. Понякога Дудитс дори му се присънваше и в съня му Бобъра му викаше: „Дай да ти оправя гуменката, братче“, а Дудитс пита: „Оаи кое?“

— Няма нищо лошо, дето мислим за Дудитс, Пит — обясни Хенри, придърпвайки импровизираната шейна в заслона. И той беше останал без дъх. — Беше най-хубавото в живота ни… помогна ни да осъзнаем истината за самите нас.

— Мислиш ли?

— Да.

Хенри тежко се отпусна на земята да си поеме дъх, преди да предприеме следващата стъпка. Погледна часовника си. Наближаваше пладне. Джоунси и Бобъра сигурно си мислят, че ги е сполетяла беда. Може би ще вземат моторната шейна („Ако въобще благоволи да запали тая проклетница“). И идват да ги търсят. Което страшно би улеснило нещата.

Погледна жената. Косата й падаше върху лицето и закриваше едното й око; другото гледаше право в Хенри — и през него — с ледено безразличие.

Хенри вярваше, че всички деца се сблъскват с момент на самоопределяне в ранна юношеска възраст, при това децата, които са свързани в групи, имат тенденцията да реагират по-решително, отколкото онези, които растат сами. Често пъти поведението им беше безобразно, отвръщайки на объркването с жестокост. По някаква причина Хенри и неговите приятели се бяха държали добре. Не че в крайна сметка това е кой знае колко по-важно от всичко останало на света, но не вреди да си припомняш от време на време, особено когато душата ти е обвита в мрак, как навремето си се изправял срещу хода на нещата и си се държал достойно.

Обясни на Пит какво да прави и с какво възнамерява да се заеме самият той, после стана и се захвана за работа — искаше преди мръкнало всички да са на сигурно място, в Бърлогата, където беше светло, чисто и уютно.

— Добре — неохотно се съгласи Пит. — Дано само не ми умре в ръцете. И да не вземат ония светлини пак да дойдат. — Изви глава да огледа небето, но не се виждаше нищо, освен ниско надвисналите мрачни облаци, — какво представляваха, как мислиш? Мълнии ли, що ли?

— Нали ти си специалист по космоса. Почвай да събираш съчки — дори не е необходимо да ставаш.

— Огън, а?

— Именно — заключи Хенри, прескочи жената и отиде към дърветата, където скрити под снега имаше колкото щеш сухи съчки. Очакваше го близо петнайсеткилометров преход. Но първо ще им запали огън. Голям, хубав огън.

Четвърта главаМаккарти в банята

1

Джоунси и Бобъра седяха в кухнята и играеха крибидж17, който наричаха просто „играта“. Така й викаше Леймар — бащата на Бобъра, сякаш това бе единствената игра на света. За Леймар Кларъндън, чийто живот се въртеше около строителната му фирма в централен Мейн, това вероятно наистина бе единствената игра — най-подходящото забавление за дърварски биваци, железопътни кантони и, разбира се, строителни фургони. Дъска със сто и двайсет дупки, четири пръчици и старо омазнено тесте карти — това бе напълно достатъчно. Най-често се играе, когато чакаш нещо да се случи — дъждът да престане, да пристигне очакваната пратка или приятелите ти да се върнат от магазина, за да решите какво да правите с оня странен човек, който сега лежи зад затворената врата на спалнята.

„Само дето — мислеше си Джоунси — ние всъщност чакаме Хенри. Пит просто е с него. Бобъра е прав — Хенри е човекът, който ще измисли какво да правим. Хенри е човекът.“

Но Хенри и Пит още ги нямаше. Твърде рано беше да се каже, че им се е случило нещо — може би бурята ги беше забавила, но Джоунси започваше да се пита дали снеговалежът е единствената причина за закъснението; подозираше, че и Бобъра го мъчи подобно безпокойство. Никой не го беше споделил гласно — в крайна сметка още нямаше повод за паника и може би всичко щеше да завърши благополучно — но въпреки това несподеленото съмнение витаеше във въздуха.

Джоунси замалко се съсредоточаваше върху картите и дъската, после току вдигаше поглед към затворената врата на спалнята, където Маккарти вероятно спеше — ама какъв му беше цветът на лицето на тоя, леле майчице, на нищо не приличаше. На два пъти хвана и Бобъра да поглежда натам.

Разбърка тестето и раздаде; свали две карти, после отмести дъската и прибра двете, които Бобъра му изчисти. Бобъра сече и това беше краят на предварителното раздаване: сега бе ред да набутат пръчиците на дъската. „Човек може да направи точки на дъската и пак да загуби играта — поучаваше ги Леймар Кларъндън, стискайки между зъбите си вечната цигара «Честърфийлд», и нахлупил шапката с надпис «Строителна компания Кларъндън», вечно килната над лявото му око; винаги говореше така, сякаш знае тайна, която е готов да разкрие само срещу добро заплащане; Леймар Кларъндън беше печен татко-работяга, с когото шега не бива, и който си отиде на четирийсет и осем годишна възраст от инфаркт — но ако имаш точки на дъската, никога не си капо.“

„Тук не се тупка“ — рече си Джоунси. Моментално последва треперливият омразен глас от болницата: „Моля ви, престанете, не издържам повече, искам инжекция, искам Марси!“ Божичко, защо светът е толкова гаден? Защо има толкова колела, които жадуват да смажат пръстите ти, и толкова зъбчати колела, готови да те изкормят?

— Джоунси?

— А?

— Добре ли си?

— Да, що?

— Потръпна.

— Така ли? — Разбира се, че потръпна, много добре го знаеш.

— А-ха.

— Сигурно става течение. Надушваш ли нещо?

— Искаш да кажеш… оня ли?

— Е, нямам предвид потта на Мег Райън. Да, оня.

— Не. На няколко пъти ми се стори… но си беше плод на въображението ми. Защото тия пръдни, да ти кажа…

— … смърдяха отвратително.