— Мислиш ли? — бобъра го гледаше скептично, сякаш чутото бе твърде хубаво, за да е вярно.

— А-ха. — Мина му през ума, че може да преследват ония налудничави светлини, или пък да се опитват да разберат накъде са хукнали животните, но не искаше да размисля над тези въпроси, а и въобще не му пукаше. Вълнуваше го единствено как да се отърве от Маккарти и да го качи на хеликоптера, за да го закарат в най-близката болница в Макиас или Дери.

— Върви и им махни да кацнат.

— Ами ако…

ВУП! ВУП! ВУП! Иззад вратата се понесе нова серия ужасяващи звуци, последвани от вик.

— Тичай навън! — изкрещя Джоунси. — Махай им на тия тъпанари да кацат! Пет пари не давам как ще го постигнеш, ако щеш хоро играй, но трябва да кацнат!

— Добре… — Бобъра се обърна и понечи да излезе. Но изведнъж подскочи и изписка.

В миг ред факти, които Джоунси бе натикал в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си, излетяха на светло и се разскачаха със злобен кикот мигновено се извърна, но видя само сърничка, която протяга шия иззад кухненския плот и ги изучаваше с меките си кафяви очи. Джоунси шумно пое дъх и се облегна на стената.

— Гнилоч и сополи! — пръхтеше бобъра. После пристъпи към сърната и плесна с ръце. — Омитай се, Мейбъл! Не знаеш ли кое време на годината е? Изчезвай!

Сърната се закова на място и ококори очи, в които се четеше почти човешка тревога. После се врътна, закачайки с глава висящите над печката тенджери, черпаци и маши. Те издрънчаха, някои се откачиха и паднаха с трясък. В следващия миг животното изтича навън, мърдайки бялата си опашчица.

Бобъра кисело изгледа купчината бурбонки на линолеума и последва животното.

4

Потокът от бягащи животни беше понамалял, тук-там се мяркаха горски обитатели. Сърната прескочи куцукаща лисица, чиято лапичка очевидно беше останала в някой капан, и се скри в гората. В този миг от облаците, надвиснали над бараката, изплува хеликоптер с големината на градски автобус. Корпусът му беше кафяв, с бял надпи: НВП.

„НВП?“ — зачуди се Бобъра. После се досети какво означава това: национален въздушен патрул, най- вероятно от Бангор.

Носът на вертолета тежко клонеше напред. Бобъра излезе в задния двор, замаха с ръце и се развика:

— Хей! Хей, трябва ни помощ! Помощ, момчета!

Хеликоптерът се сниши на не повече от двайсет метра над земята и завихри пресния сняг в минициклон. После се насочи към човека, увличайки циклона след себе си.

— Хей! Имаме ранен! Ранен! — Макар да звучеше като пълен кретен, Бобъра се разскача като ония тъпаци с кънтри танците, дето ги дават по Нешвилския кабелен канал. Чопърът се понесе към него, но въпреки че летеше ниско, явно нямаше намерение да се приземява, и на Бобъра му хрумна ужасяваща мисъл. Не можеше да си обясни дали прихваща нещо от онези в хеликоптера или просто го гони параноя. Със сигурност обаче изведнъж се почувства като забоден в десетката на мишена: ако ударите Бобъра, печелите радиочасовник.

Страничната врата на хеликоптера се плъзна встрани. Появи се мъж с рупор и най-пухкавата канадка на света, който се наклони навън. Но Бобъра най се разтревожи от кислородната маска, нахлузена на устата и носа му. Никога не беше чувал да се слагат кислородни маски, когато се лети на височина двайсет метра. Не и ако въздухът не е замърсен.

Онзи с канадката заговори по рупора ясно и силно, заглушавайки шума на витлата, но гласът му звучеше странно — заради усилвателя, но най-вече заради маската. Бобъра имаше чувството, че му говори някакъв бог на роботите.

— КОЛКО СТЕ? — попита божествения глас. — ПОКАЖИ МИ НА ПРЪСТИ.

Объркан и уплашен, Бобъра отначало се сети за тях двамата с Джоунси — все пак Пит и Хенри още не бяха се върнали от магазина. Направи знака на мира.

— ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ! — избоботи онзи с божествения си глас на робот. — РАЙОНЪТ ВРЕМЕННО Е ПОД КАРАНТИНА! ПОВТАРЯМ, РАЙОНЪТ ВРЕМЕННО Е ПОД КАРАНТИНА! НЕ МОЖЕТЕ ДА ГО НАПУСКАТЕ!

Нов порив на вятъра запрати снежна пелена, завихрена от витлото на хеликоптера, право върху Бобъра. Той присви очи и размаха ръце. Леденият сняг му влезе чак в гърлото и той изплю клечката, за да не глътне и нея (така ще си умре, непрестанно предричаше майка му, ще глътне клечката за зъби и ще се задави), и изкрещя:

— Каква карантина, бе? Имаме болен човек, не разбираш ли, елате да го вземете!

Знаеше, че няма да го чуят — той нямаше рупор — но продължи да крещи. Като каза „болен човек“, се сети, че е заблудил оня в хеликоптера — общо бяха трима, не двама. Понечи да се поправи, но се сети за Пит и Хенри. Още не бяха се върнали, но ако не им се е случило нещо, скоро ще дойдат — значи колко са всъщност? „Двама“ е грешен отговор, но дали са трима? Или петима? Както обикновено в подобни случаи, той попадна в задънена улица. В училище винаги сядаше я до Хенри, я до Джоунси, които му подсказваха правилните отговори. Но тук нямаше кой да му помогне, бе сам с това оглушително вуп-вуп-вуп, което буквално му размазваше тъпанчетата на ушите, и цялата тая снежна вихрушка, която му влизаше право в гърлото и го задавяше.

— ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ! СИТУАЦИЯТА ЩЕ БЪДЕ ОВЛАЗЯНА ОТ ДВАДЕСЕТ И ЧЕНИРИ ДО ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСЕМ ЧАСА! АКО СЕ НУЖДАЕТЕ ОТ ХРАНА, КРЪСТОСАЙТЕ РЪЦЕ НАД ГЛАВАТА СИ!

— Повече сме! — Бобъра така се разкрещя, че пред очите му затанцуваха червени кръгове. — Имаме ранен! Имаме… ранен… РАНЕН!

Оня идиот запрати рупора в кабината и направи колелце с палец и показалец, сякаш искаше да каже: „Добре! Разбрах те!“ На Бобъра му идеше да се разскача от яд. После разпери пръсти над главата си — по един за всеки от тях четиримата и палеца за Маккарти. Оня в хеликоптера кимна и се ухили. В продължение на един прекрасен миг Бобъра си помисли, че най-сетне се е разбрал с тоя капут. Но капутът само му помаха явно смяташе, че Бобъра му маха за довиждане, каза нещо на пилота и хеликоптерът на НВП се заиздига. Премръзнал в снежната виелица, Джо Бобъра Кларъндън продължи да крещи:

— Петима сме и се нуждаем от помощ! Петима сме и се нуждаем от помощ, от ПОМОЩ!

Хеликоптерът се изгуби в облаците.

5

Джоунси чу какво става навън — най-малко чу гласа от рупора — но почти не му обърна внимание. Беше твърде разтревожен за Маккарти, който на няколко пъти простена тихо и задъхано, но изведнъж замлъкна.

— Маккарти! — завика той, тъкмо когато Бобъра влизаше. — Отвори тая врата, или ще я разбия!

— Махай се! — отвърна Маккарти с писклив, измъчен гласец. — Трябва да се изсера, това е. ТРЯБВА ДА СЕ ИЗСЕРА! Ако се изсера, ще ми мине.

Подобни директни приказки от човек, който очевидно смяташе: „О, Боже“ и „Леле, майко“ за силни думи изплашиха Джоунси много повече от окървавените чаршафи и дрехи. Обърна се към Бобъра, без почти да забележи, че приятелят му е посипан със сняг от главата до петите като същински снежен човек.

— Ела да ми помогнеш да я разбием. Да се опитаме да му помогнем.

Бобъра изглеждаше уплашен и разтревожен. Снегът се топеше по страните му.

— Де да знам. Онзи от хеликоптера говореше за някаква карантина… ами ако е заразен или нещо такова? Ами ако това червеното по лицето му…

Вы читаете Капан за сънища
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату