Капан за сънища

— А-ха. Именно. И оригните. Братче, направо топовни изстрели!

Джоунси кимна и си рече: „Страх ме е. Седя си тук и се насирам от страх насред снежната буря. Искам Хенри, мамка му. Голям майтап, а?“

— Джоунси?

— Какво?

— Ще я играем ли или не?

— Да, ама… дали с Хенри и Пит всичко е наред?

— Откъде да знам?

— Нямаш ли… някакво усещане? Може би виждаш…

— Виждам само муцуната ти.

Бобъра въздъхна:

— Мислиш ли, че всичко е наред?

— В интерес на истината, мисля, че нищо лошо не им се е случило. — Но преди да отговори, крадешком погледна първо часовника — беше единайсет и половина — после затворената врата на стаята, където спеше Маккарти. Капанът за сънища се полюшна и бавно се завъртя, сякаш раздвижен от нечие дихание. — Просто карат бавно. Всеки момент ще дойдат. Хайде, давай да играем.

— Добре. Осем.

— Петнайсет за две.

— Мамка му! — Бобъра лапна една клечка. — Двайсет и пет.

— Трийсет.

— Давай.

— Едно за две.

— Кофти мръвка! — Джоунси отброи полетата — на този ход мина ъгъла и забучи своята пръчица на третата улица, а Бобъра кисело се позасмя и заяви: — Винаги, когато ти раздаваш, само ти дишам праха.

— Аха и когато ти раздаваш, пак не можеш да ме стигнеш. Истината е жестока. Хайде, играй.

— Девет.

— Шестнайсет.

— И едно за последната карта — отсече Бобъра, сякаш с това морална победа. Изправи се и продължи: — Излизам да пусна една вода.

— Защо? Имаме прекрасна тоалетна, в случай че не знаеш.

— Знам. Искам да видя мога ли да си напиша името в снега.

Джоунси се засмя.

— Абе, ти ще пораснеш ли някога?

— Ако зависи от мен — никога. А ти пази тишина. Да не се събуди оня.

Джоунси събра картите и ги заразбърква, а приятелят му излезе в задния двор. Изведнъж се улови, че мисли за онази разновидност на играта, която играеха като малки. Наричаха я „играта на Дудитс“ и обикновено се събираха в дневната на семейство Кавел. По нищо не се различаваше от общоизвестния крибидж, освен дето възлагаха на Дудитс да отбелязва на дъската резултата. „Имам десет — казва Хенри, — сложи ми десет, Дудитс.“ Дудитс се ухилва до уши с шантавата си усмивка, която неизменно изпълваше Джоунси с щастие, и отбелязва четири, шест, десет или две дузини. Правилото беше никога да не се оплакваш и некога да не казваш: „Дудитс, това е твърде много“ или „Дудитс, не е достатъчно“. Леле, какъв смях падаше. Ако се случеха наоколо госпожа и господин Кавел също се смееха, и Джоунси помнеше как веднъж (с момчетата са били на по петнайсет-шестнайсет години) Дудитс, разбира се, беше на колкото си беше, неговата възраст никога нямаше да се промени, което беше най-хубавото и най-страшното при него — та онзи път Алфи Кавел се просълзи и каза: „Момчета, ако знаете колко много означава това за мен и за жената, само ако знаете колко важно е за Дудитс…“

— Джоунси! — Това бе гласът на Бобъра, но странно безразличен. Джоунси настръхна от студения въздух, който нахлуваше през отворената кухненска врата.

— Затвори вратата, Бобър, в пещера ли си расъл?

— Ела тук. Трябва да видиш нещо.

Джоунси застана на прага. Отвори уста да каже нещо, но размисли и я затвори. Задния двор гъмжеше от животни за цяла зоологическа градина. Най-вече сърни — няколко десетки сърни и елени. Но сред тях имаше и миещи мечки, мармоти и цял полк катерички, които с лекота припкаха по снега. Иззад бараката, където държаха моторната шейна и разни инструменти и резервни части, се появиха три големи кучета, които Джоунси отначало взе за вълци. После видя старо избеляло въже около врата на едното и заключи, че всъщност са подивели домашни кучета. Всички животни се движеха на изток, нагоре по склона на Дерето. Между две групички сърни забеляза две доста големи диви котки — той разтърка очи, сякаш да пропъди видението. Но като ги отвори, котките още бяха там. Както и всички сърни, мармоти, миещи мечки и катерички. Напредваха бавно, без въобще да поглеждат двамата мъже на вратата на хижата, но в никакъв случай не приличаха на обхванати от паника животни, бягащи от пожар. Не се надушваше и дим. Просто се движеха на изток и скоро в района нямаше да остане нито един от дивите им обитатели.

— Мили, Боже, Бобър! — тихо и почтително възкликна Джоунси.

Приятелят му се взираше в небето. За миг отмести поглед към животните, после отново вдигна глава към облаците.

— Ъ-хъ. Я сега погледни нагоре.

В небето танцуваха десетина искрящи светлини, някои червени, други — синкаво-бели. Озаряваха облаците и Джоунси в миг проумя, че именно тях е видял Маккарти, докато се е скитал заблуден в гората. Светлините подскачаха насам-натам, сякаш се закачаха, от време на време за миг се сливаха и заблестяваха така силно, че трябваше да присвие очи, за да продължи да ги гледа.

— Какво е това?

— Не знам — отвърна бобъра, без да откъсва поглед от небето. Наболата брада изпъкваше в зловещ контраст с пребледнялото му лице. — Но на животните не им харесва. От него бягат.

2

Наблюдаваха странното явление вече десетина-петнайсет минути, когато Джоунси долови някакво бръмчене, подобно на бученето на електрически трансформатор. Попита Бобъра дали го чува, но приятелят му само кимна безмълвно, без да откъсва поглед от светлините в небето, които по размер се доближаваха до капак на улична шахта. Подозираше, че животните бягат от шума, не от светлините, но си замълча. Нямаше сили да отговори — изведнъж почувства прилив на омаломощаващ страх, който се промъкваше в костите му, трескав и упорит като лек грип.

Най-сетне светлините взеха да избледняват и макар Джоунси да не бе видял ни една да угасва, изведнъж му се сториха по-малко. И животните бяха оредели, а изнурителното бръмчене затихваше.

Бобъра се стресна, сякаш се събуждаше от дълбок сън:

— Фотоапарат! Искам да ги снимам, преди да изчезнат.

— Да не мислиш, че ще ги…

— Трябва да опитам! — буквално изкрещя Бобъра, после сниши глас и продължи: — Трябва да опитам. Поне ще снимам сърните и тия работи, преди да са… — Вече се обръщаше да влезе в кухнята, мъчейки се да си припомни под коя купчина мръсни дрехи е забутал стария си очукан фотоапарат, когато изведнъж се закова на място. После заяви със съвършено равен, абсолютно несвойствен за него глас:

— О, Джоунси, мисля, че имаме проблем.

Джоунси хвърли последен поглед към чезнещите светлини (вече се бяха смалили и на големина) и се обърна. Бобъра стоеше до мивката, вперил поглед в голямата стая.

— Какво? Сега пък какво има? — Тази свадлива, хаплива, леко треперлива интонация… това неговият глас ли беше?

Бобъра посочваше нещо. Вратата на стаята, където бяха настанили Рик Маккарти, зееше. Вратата към банята пък, която бяха оставили отворена, за да не се обърка гостът, ако се наложи да задоволи