Капан за сънища

— Трябва да вървим! — съобщи й той и макар да не й крещеше, изричаше думите високо и отчетливо като команди. — На три тръгваш с мен! Едно, две, три!

Хвана я за ръка и я изведе покрай скаута на пътя. Отначало се противеше, но после го последва съвършено кротко и сякаш изобщо не усещаше силата на вятъра, който ги блъскаше в гърдите. Повървяха пет минути — Хенри стискаше жената за дясната ръка — когато Пит политна.

— Чакай, шибаното коляно пак се опитва да ме схване.

Наведе се да го разтрие, а Хенри вдигна поглед към небето. Светлините бяха изчезнали.

— Добре ли си? Ще стигнеш ли до там?

— Да. Да тръгваме.

6

Без проблеми изминаха пътя до завоя и вече се бяха изкатерили до средата на възвишението, когато Пит падна и се хвана за коляното, като стенеше и ругаеше. Забеляза, че Хенри го гледа, и нададе чудат звук, който беше нещо средно между смях и ръмжене:

— Не бери грижа за мен. Дъртият Пит ще се оправи.

— Сигурен ли си?

— А-ха.

За ужас на Хенри (макар че в цялата работа имаше и нещо забавно — тази мрачна присмехулност като че ли изобщо не го напускаше) приятелят му стисна юмруци и се заудря по коляното.

— Пит…

— Скрий се, ма, гърбицо проклета, разкарай се! — закрещя онзи, сякаш останалите изобщо не съществуваха. През цялото време жената стоеше неподвижно с гръб към вятъра, а оранжевите панделки се ветрееха пред лицето й; беше безмълвна като изключена машина.

— Пит, какво става?

— Вече ми мина. — Вдигна измъчен поглед… но в него проблесна присмехулна искрица. — Това сега пълна шибания ли е, или не?

— Май е.

— Абе, не вярвам да се довлека чак до Дери, ама до колибата все ще се замъкна. — Протегна ръка. — Помогни ми, вожде.

Хенри пое дланта му и го дръпна. Пит се изправи с вдървени крака, сякаш извършваше церемониален поклон, после застина за миг и допълни:

— Трябваше да вземем бирите.

Добраха се до върха на възвишението, а от другата страна вече не духаше толкова силно. Като стигнаха до правата отсечка, Хенри се поотпусна и взе да си мисли, че поне до тук се справиха добре. Но по средата на отсечката — в далечината вече се различаваше някакъв силует — може би дървеният навес — жената падна на колене, после се просна по очи. За миг остана да лежи с извърната глава и единственият признак, че е още жива, бе дъхът, който излизаше от отворената й уста („А колко по-лесно щеше да бъде, ако беше мъртва“ — помисли си Хенри). После се изтърколи на една страна и отново нададе магарешкия рев, който минаваше за оригване.

— Ах, противна гадина — изтърси Пит, но в гласа му нямаше яд, само умора. Вдигна поглед: — Сега пък какво ще ни погоди?

Хенри коленичи край нея и с все сила й изкрещя да става, защрака с пръсти и на три пъти преброи до три. Нищо не помагаше.

— Стой при нея. Може да намеря нещо, с което да я завлечем дотам.

— Успех.

— Имаш ли по-добра идея?

Пит се отпусна на снега с болезнена гримаса и протегна пострадалия си крак.

— Не, сър. Нямам. Не ми остана пукната идея.

7

Хенри стигна до навеса за пет минути. И неговият крак започваше да изтръпва на мястото, където бе ранен от ръчката за мигача, но това не го тревожеше. Ако съумееше да домъкне Пит и жената до колибата, а моторната шейна, която стоеше в бараката на Бърлогата, благоволи да потегли, все още имаше шанс цялата тая история да завърши благополучно. По дяволите, ако не друго, поне беше интересно. Ония светлини в небето…

Ламариненият покрив беше паднал като по поръчка: предната част откъм пътя беше открита, а отзад ламарината се беше свлякла почти до земята. Изпод наветия сняг се подаваше мръсен сив брезент, покрит със стърготини и трески.

— Бинго! — възкликна Хенри и го затегли. Брезентът не помръдваше, но Хенри се ядоса и така го задърпа, че плътната материя най-сетне се освободи със звук, напомнящ на газовете, които изпускаше непознатата.

Повлече го по снега към Пит, който продължаваше да седи до падналата жена.

8

Оказа се далеч по-лесно, отколкото бе дръзвал да си помисли. Като я сложиха върху брезента, всичко мина като по вода. Хенри се радваше, че е толкова студено, защото, ако температурата беше и с три градуса по-висока, лепкавият сняг доста би променил ситуацията. А и фактът, че отсечката беше права, въобще не беше за пренебрегване.

Снежната покривка вече стигаше до глезените. Валежът се усилваше, но снежинките ставаха по-едри. Като бяха малки, видеха ли такива снежинки, с огромно разочарование си казваха: „Значи скоро ще спре.“

— Хенри? — пит бе останал почти без дъх, но вече почти бяха стигнали.

— Какво?

— Напоследък непрекъснато си мисля за Дудитс — не е ли много странно?

— Тук не се тупка — машинално отвърна Хенри, без да се замисля.

— Точно така — нервно се засмя Пит. — Тук не се тупка! Но не ти ли се струва много странно?

— Ако е странно, значи и двамата сме странни.

— Какво искаш да кажеш?

— От доста време и аз мисля за Дудитс. От миналия март. С Джоунси щяхме да го посетим…

— Сериозно ли?

— А-ха. Но тогава стана злополуката…

— Не знам на оня дърт глупак как не са му взели книжката — ядно се намръщи Пит. — Джоунси извади късмет, че оживя.

— Не знаеш колко си прав. В линейката сърцето му спряло. Момчетата от „Бърза помощ“ приложили електрошокова терапия.

Пит се спря и се ококори от изумление:

— Стига, бе! Значи наистина е бил на косъм от смъртта. Ама толкова ли е бил близо?

Хенри се хвана, че току-що е проявил недискретност:

— Да, но ти да си мълчиш. На мен Карла ми каза, обаче Джоунси май знае. Аз обаче въобще не… — Неопределено размаха ръка, но Пит отлично разбра: „Аз въобще не го почувствах.“

— Няма да кажа на никого.

— Добре ще направиш.

— Значи и така не отидохте да видите Дудитс.

Хенри поклати глава.