Капан за сънища

играех футбол. Къде е тя? Сигурен ли си, че е жена?

— Да.

Пит се изправи и закуцука покрай джипа, придържайки коляното си.

— Ами най-добре да е куца или сляпа, тогава, само това мога да кажа. Иначе така ще й наритам задника, оттук чак до Гослин!

Хенри пак се разсмя. Само като си представи как Пит подскача… след като я рита. Като танцьорка от „Рокетс“16.

— Питър, да не й направиш нещо! — извика той, подозирайки, че ефектът от строгия тон се разваля от налудничавия му смях.

— Няма, стига да не ме напсува. — Вятърът върна отговора при Хенри и тъй като му прозвуча като изказване на префърцунена дърта кикимора, едва не припадна от смях. Смъкна си джинсите и дългите долни гащи и по боксерки се наведе да огледа раната на бедрото си.

Установи наличието на плитка драскотина с дължина десетина сантиметра. Кръвоизливът беше доста силен — раната продължаваше да кърви — но не изглеждаше много дълбока.

— Абе ти к’во точно си мислиш, че правиш? — изрева Пит иззад колата, чиито чистачки продължаваха да се движат насам-натам по стъклото. И макар че гневната тирада на приятеля му бе изпъстрена с цинизми (повечето от които Бобърови измислици), Хенри не можеше да се отърси от усещането, че слуша превзета възрастна учителка, което отново го накара да се разсмее, докато си вдигаше панталоните.

— Ама, краво, к’во си седнала на средата на шибания път посред шибания сняг, ма? Да не си пияна? Или си друсана? Ай, ще ти се невиди и тъпата мръвка! Ало, каже нещо! Едва не ни уби, ма, и можеш поне да… ООХ!

Хенри изникна иззад катастрофиралата машина тъкмо навреме да види как Пит се строполи до госпожа Буда. Сигурно пак му се беше схванало коляното. Тя въобще не го погледна. Оранжевите панделки на шапката й се развяваха. Клепачите й не трепваха и снежинките спокойно кацаха и се топяха върху облещените й очи — и въпреки всичко у Хенри се събуди професионално любопитство. На какво ли са се натъкнали?

3

— Оох, мътните го взели, как ме БОЛИИИИ!

— Как си? — попита Хенри и пак се разхили. Егати тъпия въпрос.

— Добре ли ти изглеждам, психар такъв? — сепна се Пит, но когато Хенри се наведе, го отпъди с ръка. — Остави, оправих се, вече почна да ме отпуска. По добре я виж тая принцеса. Гледай я как е седнала.

Хенри се отпусна на колене пред жената, потръпвайки от болка — боляха го не само краката, но и рамото, а вратът му запрашваше да се схване — но продължаваше да се кикоти.

Непознатата далеч не беше красива девойка, изпаднала в беда. Беше поне на четирийсет, едро сложена. Макар канадката й да бе доста плътна, с кой знае колко пласта дрехи отдолу, предницата беше видимо издута, издавайки природна надареност, изискваща оперативна намеса. Косата, която се развяваше изпод ушанката, нямаше вид да е оформена в елегантна прическа. Хенри си помисли, че спокойно може целият да се напъха в крачола на джинсите й. Първата дума, която му хрумна, беше „селянка“ — от онези, дето ще ги видиш да простират прането в обсипания с разхвърляни играчки заден двор на жилището- каравана, а от транзистора, поставен на перваза на отворения прозорец блее Гарт или Шаная… или пък ще ги срещнеш на покупки при Гослин. Оранжевите панделки подсказваха, че може би е ловджийка, но ако е така, къде й е пушката? Може би е затрупана под снега. Изцъклените й очи бяха тъмносини и съвършено безизразни. Хенри се огледа за следи от стъпки, но не забеляза абсолютно нищо. Несъмнено вятърът ги е заличил, но пак си беше доста зловещо — ами ако е паднала от небето?

Той си свали ръкавицата и щракна с пръсти пред втренчения й поглед. Тя премигна. Не беше кой знае какво, но все пак бе някакъв признак на живот, предвид факта, че джипът я беше подминал на сантиметри, а тя въобще не трепна.

— Хей! — кресна в лицето й. — Хей, ела на себе си! Ела на себе си!

Отново щракна с пръсти, почти без да ги усеща — кога стана толкова студено? „Добре сме се подредили, дума да няма“ — мислено отбеляза.

Жената се оригна. Звукът беше изненадващо силен сред воя на вятъра и преди дъхът й да се разсее, Хенри долови някаква особена миризма, едновременно тръпчива и остра — напомняше медицински спирт. Непознатата се поразмърда и се намръщи, след това пусна продължителна пръдня, която звучеше като раздиране на чаршаф. „Сигурно това е местният ритуал за поздрав“ — рече си той, от което пак го напуши смях.

— Майко мила — изломоти Пит почти в ухото му. — Тая май си раздра гащите. Какво си пила, ма, „Престън“ ли? — после се обърна към Хенри. — Пила е нещо, за Бога, и ако не е антифриз, аз съм бабуин.

И Хенри надуши специфичната миризма.

Жената изведнъж извърна глава и срещна погледа на Хенри. Бе потресен от болката, която излъчваха очите й.

— Къде е Рик? — попита. — Трябва да намеря Рик… само той остана. — Лицето й се изкриви в страховита гримаса, която разкри зъбите й — наполовина липсваха. Оставащите стърчаха като колци на порутена ограда. Пак се оригна и този път миризмата беше толкова силна, че очите им се насълзиха.

— Леле, майко! — буквално изкрещя Пит. — Какво й е на тая?

— Не зная.

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че очите й отново угаснаха, както и че се намираха в безизходица. Ако беше сам, може би щеше да седне до жената и да я прегърне — изход далеч по-интересен и уникален от избора на Хемингуей. Но трябваше да мисли за Пит — Пит още не беше преминал терапията за лечения на алкохолици, което беше неизбежно.

Освен това го глождеше любопитство.

4

Пит седеше в снега и масажираше коляното си, втренчил очаквателен поглед в Хенри — което беше съвсем естествено, тъй като Хенри често беше генераторът на идеите в тяхната четворка. Нямаха водач, но още когато бяха в прогимназията, той най-много се доближаваше до тази роля. Жената пък отново бе зареяла поглед в снега.

„Спокойно — рече си Хенри. — Просто поеми дълбоко въздух и се успокой.“

Подчини се на собствената си команда и се почувства по-добре. А сега е време да обърне внимание на жената. Няма значение какво прави тук или защо като се оригва, вони на разреден антифриз. Какво се случва с нея в този миг?

Очевидно беше в шок, и то в такава тежка форма, сякаш беше изпаднала в кататония — въобще не беше помръднала, когато скаутът профуча край нея на един повей разстояние. Но все пак не се беше вглъбила чак толкова в себе си, че дразнителите да не достигат до подсъзнанието й — реагира на щракването с пръсти и дори проговори. Питаше за някакъв тип на име Рик.

— Хенри…

— Мълчи за малко.

Отново си свали ръкавиците, изпъна ръце пред лицето й и отново плесна длани. Стори му се, че звукът ще се изгуби сред воя на вятъра, но тя отново примигна.

— Изправи се!

Хенри пое ръцете й, скрити в ръкавици, и доста се окуражи, когато пръстите й инстинктивно се вкопчиха в дланта му. Приведе се към лицето й, долавяйки подобната на етер миризма. Дъхаш ли така, със сигурност не си добре.

— Изправи се! Изправи се на крака! С мен! На три! Едно, две, три!