Капан за сънища

Въпреки собствените си недобри чувства към „госта“, на Джоунси му идеше да шамароса своя приятел. През март той самият бе лежал насред улицата в Кеймбридж. Ами ако хората бяха отказали да го докосват, понеже е болен от СПИН? И да му помогнат? Или просто го бяха оставили да му изтече кръвта на улицата, само защото нямат под ръка гумени ръкавици?

— Бобър, ние му се завирахме в лицето — ако е имал вирус, вече сме го пипнали. Сега какво ще кажеш?

Онзи замълча. Джоунси усети прищракването. За миг пред него стоеше бобъра от едно време, Бобъра, с когото бяха израснали — хлапето със старото, изтъркано рокерско яке, което крещи: „Момчета, престанете! Моментално ПРЕСТАНЕТЕ!“ — и разбра, че всичко е наред.

Бобъра пристъпи към вратата.

— Добре — отсече Бобъра и се прекръсти. — Ще й разкатаем майката на тая врата.

Отстъпиха назад и се извърнаха с рамо към дървения плот, несъзнателно копирайки ченгетата от филмите.

— На три — каза Джоунси.

— Ти с тоя крак ще можеш ли?

Всъщност кракът зверски го болеше, но не беше забелязал, преди Бобъра да го подсети.

— Нищо ми няма.

— Да, бе, и задникът ми е кралят на света.

— На три. Готов ли си? Едно… две… три…

Хвърлиха се напред и удариха вратата едновременно — почти двеста килограма жива маса. Тя поддаде толкова абсурдно лесно, че двамата буквално влетяха в банята и препъвайки се, се вкопчиха един в друг. Стъпалата им се подхлъзнаха на плочките, облени с кръв.

— Ох, ебаси! — Бобъра посегна да запуши устата си, от която по някаква случайност не стърчеше клечка. — Широко ококорените му очи се бяха навлажнили. — Ох, братче, ебаси.

Джоунси установи, че не може да обели и дума.

Пета главаДудитс, част първа

1

— Госпожо — подхвана Пит.

Жената с пухеното яке не отвърна. Лежеше на посипания със стърготини линолеум и мълчеше. Пит виждаше едно око, което се взираше в него, през него или в центъра на проклетата вселена. Тръпки го побиха. Огънят пращеше между тях и вече започваше да се разгаря и да излъчва топлина. Хенри го нямаше от петнайсет минути. По сметките на Пит щяха да минат три часа, докато се върне, и то три часа в най- добрия случай, а да прекара толкова време под зловещия поглед на тоя рогат заек19 му се струваше твърде много.

— Госпожо, чувате ли ме?

Онази не даваше признаци, че го е чула. Но по едно време се прозина — по дяволите, половината й зъби липсваха. Какво й е на тая, мътните я взели? Наистина ли искаше да знае? Откри, че отговорът на този въпрос е и да, и не. Беше му любопитно — подозираше, че любопитството е вродено у човека — но същевременно не искаше да знае. Нито коя е, нито кой е Рик или какво му се е случило, нито пък кои са „те“. „Върнаха се! — бе изкрещяла непознатата, като видя светлините в небето. — Върнаха се!“

— Госпожо — опита за трети път.

Гробно мълчание.

Беше казала, че само Рик бил останал, после „Върнаха се“ вероятно по повод на светлините в небето, и оттогава нито звук, нито стон… с изключение на неприятните пръдни и оригни… прозявката, която разкри изпопадалите й зъби… и окото. Страховитото око на рогат заек. Хенри го нямаше само петнайсет минути — тръгна в дванайсет и пет, а сега ръчният часовник на Пит показваше дванайсет и двайсет — които се сториха на Пит като час и половина. Денят се очертаваше дълъг и шибан, но ако иска да издържи докрай, без да се побърка (не му излизаше от ума онази книга, която трябваше да прочетат в осми клас, не помнеше автора, но се разказваше за един, дето уби своя старец, защото не издържаше втренчения му поглед — навремето никак не я разбираше тая история, но сега всичко му беше ясно, йес сър) ще му трябва нещо.

— Госпожо, чувате ли ме?

Nada. Само страховитото око.

— Трябва да отскоча до колата, защото съм си забравил нещо. Но вие си стойте тук, ей сегичка ще се върна.

Никакъв отговор — и поредната продължителна пръдня като банциг, от която й се сгърчи лицето, сякаш й причиняваше болка… сигурно наистина я болеше, при тоя звук нямаше как да не я боли. И макар че Пит умишлено бе седнал по посока на вятъра, миризмата стигаше и до него — гореща и гранясала, но някак нечовешка. Не беше дори кравешка. Като дете Пит работеше при Лайънел Силвестър и беше издоил достатъчно крави за повече от цял живот, затова знаеше, че понякога, като си седиш на столчето и ги доиш, кравите ти пускат газове в носа — тежка тревна миризма, някак блатна. А това въобще не беше такова, ни най-малко. Това беше като… ъ-ъ, както когато получиш първия си учебен комплект по химия и ти омръзне да правиш тъпите експериментчета, описани в ръководството, пощуряваш и забъркваш всичко заедно, ей така, да видиш как ще експлодира. Даде си сметка, че именно това го тревожи сега и до известна степен бе причината за страховете му. Само дето не беше толкова загубен. Хората не експлодират просто ей така, нали? Но все пак се нуждаеше от малко помощ. Защото тая направо го побъркваше от страх.

Извади две цепеници от събраната от Хенри купчина дърва и ги пъхна в огъня, а след кратък размисъл добави и трета. Литнаха искри, които се завихряха и стигнеха ли наклонения ламиниран покрив, примигваха и угасваха.

— Ще се върна преди огънят да е изгаснал, но ако решите да добавите някое дръвце, няма лошо. Какво ще кажете?

Отговор не последва. Изведнъж му се прииска да я разтърси, но го чакаше близо трикилометров преход — оттук до скаута и обратно — и трябваше да си пести силите. Освен това тя сигурно пак щеше да пръдне. Или ще му се оригне в носа.

— Добре. Мълчанието е знак на съгласие, в четвърти клас госпожа Уайт все така ни повтаряше.

Изправи се на крака, придържайки болното си коляно, като се мръщеше и подхлъзваше, и едва не падна, но най-сетне съумя да се изправи, защото му трябваше бира, по дяволите, трябваше му, и нямаше кой друг да му я донесе. Сигурно е алкохолик. Всъщност няма „сигурно“ и в крайна сметка май ще трябва да направи нещо по въпроса, но засега бе сам, нали така? Защото от оная кучка не беше останало нищо, освен смрадливите газове и страховитото око като на рогат заек. Ако иска да слага още дърва в огъня, просто ще трябва сама да се оправи, но нямаше да се наложи, защото дотогава сто пъти ще се е върнал. Само два километра и половина. Кракът му сигурно ще издържи толкова.

— Ще се върна. — Наведе се и разтри коляното си. Е, схванато беше наистина, но не беше чак толкова зле. Положението действително не беше толкова тежко. Само ще сложи бирата в една торба — може би ще вземе и кутия бисквити Хай Хо за тая мръсница, така и така ще ходи до там — и веднага се връща. — Чувате ли, госпожо?

Нищо. Само окото продължаваше да се взира в него.

— Мълчанието е знак на съгласие — повтори Пит и закрачи по Просеката, следвайки следата от импровизираната шейна и отпечатъците от стъпки, почти заличени от пресния сняг. Понакуцваше и на всеки десет крачки спираше да си почива… и да разтрие коляното си. Обърна се веднъж да погледне огъня. Изглеждаше малък и незначителен в синкавия ранен следобед.

— Това е чиста лудост — изтърси по едно време, но продължи да върви.